За Живка Иванова – с усмивка

В края на лято 2017-о след жеги, морски бриз и зелени вторници явно е дошло време да се оценяват видовете (поетично) – така твърди Живка Иванова и съвсем сериозно и отговорно (както може само тя) се е заела с тази нелека задача и с надеждата, че и нашите поети като Иван Методиев, Биньо Иванов, Георги Рупчев ще бъдат оценени и творчеството им ще оцелее като това на Шекспир.

Този път по-сериозно (както твърди самата Живка) тя ни разказва приказки, “космати, рогати и страшни” или пък “пеперудено тънки” за совите и Малкия принц, за едно рошаво куче в чекмедже, за самодиви, които поникват през март, за хайманата луна с остър нокът, за черно-рижата котка с девет живота, за зеления дъжд естествено... И още, и още...

Такъв вид поезия трябва да оцелее във времето, писана с усмивка и даряваща усмивка.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Живка Иванова: В поезията трябва да оцеляват (и да се оценяват) онези поетични видове, които са най-близки до душевната нагласа на човека въпреки годините и обществените строеве.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– “Оценяване на видовете” е третата ви стихосбирка (четвърта по ред книга), която излезе преди броени дни. Какво трябва да ни подскаже заглавието – кои видове си заслужават да бъдат оценени поетично?

– Както сами виждате, заглавието е заигравка с термина “оцеляване на видовете” с цел не само да заинтригува бъдещия читател, но и да му подскаже нещо. Става въпрос наистина за оцеляването на животинските видове и оценяването на тяхното значение като такива от смятащия се за най-висш животински вид – човека. Но въпросът за поетичното оценяване е нещо съвсем друго: за мен в поезията трябва да оцеляват (и да се оценяват) онези поетични видове, които са най-близки до душевната нагласа на човека въпреки годините и обществените строеве. Шекспир е оцелял и е оценен най-високо 400 години след като е творил. Надявам се Иван Методиев, Биньо Иванов, Георги Рупчев да бъдат ценени и в идващите столетия...

– Вие имате много свежо чувство за хумор, което умело използвате и в творчеството си – особено в лимъриците, които разсмиват всички. Новата ви книга подчинена ли е на хумора, или тук нещата са сериозни?

– Човек не може да избяга от чувството си за хумор, но все пак, мисля, че тук съм се държала по-сериозно.

– Вие сте учител, имате прекрасни внуци, животът ви минава сред млади хора, които несъмнено поддържат духа ви млад. Какво дете бяхте – тогава времената бяха съвсем други. Разкажете ни някой детски спомен.

– Бях единствено дете, обградено с цялата обич, но и с цялата страгост на родителите си и на баба. Най-много страдах от два факта – че никога не съм имала дядо, т.е. и двамата ми дядовци бяха починали, и че нямам батко. Всичките ми приятелки си имаха батковци, само аз не. Непрекъснато молех да ми купят един! Сигурно съм била и малко разглезена, защото мама веднъж ми каза с яд и аз съм го запомнила – че съм била “сбъдна”, все съм искала да стане на моето. Бях на седем, когато за пръв път ме заведоха в ЦУМ и аз така ревах за едно пластмасово кладенче и една пластмасова Гергана, че мама се принуди да отдели от оскъдния ни бюджет и да ми го купи. Но не от първия път – аз ревах няколко дни за него и накрая нашите се предадоха. Май тогава ми казаха, че съм “сбъдна”.

– За какво мечтаехте тогава? Сбъднаха ли се мечтите ви?

– Бях болнаво дете, непрекъснато ме влачеха по болници и санаториуми и единствените професии, които виждах и на които се възхищавах, бяха лекарите и учителите. Имах си любима лекарка, приятелка на семейството ни и колкото пъти отидехме у тях на гости, все исках да ме преглежда – нали си спомняте усещането на хладното кръгче на стетоскопа по гърба ви! А учителката ми в първи клас беше красива жена, разказваше интересно, пишеше с червено мастило и идваше на работа с мотопед “Симсон”! Как да не искаш да си като нея!

– Кои бяха вашите университети?

– Ако говорим конкретно – Руската езикова гимназия в Стара Загора и Великотърновският университет “Св. св. Кирил и Методии”. А иначе – женитбата ми и попадането ми в ново семейство, раждането на децата ми и усилието ми да се науча да управлявам собственото си семейство, работата ми в Спортно училище и после в Математическа гимназия...

– Коя е вашата лична вселена, госпожо Иванова, и кого не бихте допуснали в нея?

– Личната ми вселена е с много голям диаметър и с много дебели стени. Отнасям се дружелюбно към всеки, но с много малко хора споделям. Може би затова започнах да пиша. При писането споделяш неща, които на никого не би казал, но този, който е настроен на твоята вълна, ще ги разбере.

– В какво настроение идва вдъхновението ви?

– Мисля, че тук няма правила. Можеш да започнеш да пишеш след като си видял, чул, прочел или преживял нещо – различно е всеки път.

– Кога не пишете?

– Мога да кажа кога най-много ми се пише – когато имам най-много друга работа: уроци, домакинска работа, задължения от всякакъв род...

– Къде намирате себе си – в стиховете, в прозата, в лимъриците, или...?

– Стиховете идват изведнъж, лимъриците трябва малко да се обмислят, а прозата е най-трудоемкият процес, но навсякъде съм си аз. Едва ли има пишещ човек, който може да избяга от себе си, пък било то и пишещият фентъзи или антиутопия.

– Какво е за вас поезията – развлечение, любимо занимание или убежище от скуката?

– Може би и трите. Не съм сигурна само за скуката, защото не съм се хванала да скучая – винаги имам нещо интересно за правене.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------