Слави Томов и неговите филигранни истории в синьо

След три романа и десетгодишно творческо мълчание писателят Слави Томов се появи с четвъртата си книга “Amour. Истории в синьо”. 77 пасажа (няма нищо сакрално в броя им) ни отнасят в един имагинерен град с неговите кръчми, кейове, тъмни ъгли и хора в особени емоционални състояния – живи, пълнокръвни, дръзки. Истории за тайни, разочарования, любов. В синьо.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Слави Томов: В моите книги гоня не сюжет, а стил.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честита книга, Слави! Четвърта поред. “Amour. Истории в синьо”. Още заглавието грабва и провокира да я прочетеш. В книгата са поместени 77 текста. Случайно ли си избрал това число – то се смята за късметлийско, ангелско, сакрално число? Вярваш ли в силата на числата?

– Не съм търсил нищо специално в публикуването на тези седемдесет и седем истории. Причините са чисто финансови. Книгата трябваше да излезе в тройно по-голям обем, но парите не ми достигнаха. Събрах ги, компилирах ги и се получиха 77. Но смятам, че тук попаднаха най-добрите. Редакторката г-жа Антоанета Колева държеше да е консултант в книгата. Тя е от издателство “Критика и хуманизъм”, което аз много ценя и което ме е научило на много. То преведе автори и философи от висок ранг като Дерида, Мишел Фуко. Наистина няма нищо ангелско, нищо сакрално в тези фрагменти, ако не бяха 77, щяха да бъдат 177, 277 и т.н.

– Някъде прочетох, че тиражът на книгата е лимитиран – само 50 бройки. Защо? Как ще стигне до повече читатели книгата? Има ли я в електронен вариант?

– Ще започна отзад напред – има я в електронен вариант на моята официална страница, но между другото, за жалост, преди броени дни ми хакнаха профила, но страницата си стои. От тази книга има доста пасажи и преди да излезе, бе четена от доста читатели не само от България, но и от целия свят. Тук ще отворя една скоба, че когато писах тези фрагменти, аз исках тази книга да звучи екзотично, съвсем фриволно, безметежно, да не бъде възприемана само от българи, защото в процеса на писане съм използвал много форми не само на български език, но от английски, испански, португалски, немски, руски и т.н. Наложи се да прочета не само огромен брой литература, но и да се сблъскам донякъде и с португалска граматика. Аз не владея португалски и за този случай в чистите ми дигитални контакти във Фейсбук се наложи да контактувам с хора от Уругвай, от Португалия, от Канада и т.н. да ми обясняват различни форми, когато искам да кажа “Аз съм елегантен”, “Тя е красива”, “Моите оче са зелени”, “Моите очи са сини”, “Морето е спокойно” и аз използвах съвсем механично гугъл преводач, но когато ги показвах на тези хора, които владеят собствения си език, те ми казваха, че граматически не звучат правилно и ми даваха съвет. Всъщност тези хора ми помагаха при начина на написване на самата книга. Съвсем целенасочено озаглавих “Amour. Истории в синьо” като спазихме оригиналното френско значение с преводачката госпожа Антоанета Колева от “Критика и хуманизъм”, за да звучи не толкова комерсиално, а за да бъде разбиран от по-широка публика (целият свят го разбира). Във Фейсбук буквално я ухажваха повече хора, които не са българи. Тези текстове са писани в един дълъг период от време, които аз преработвах, усъвършенствах. Много автори, разбира се, са ми повлияли, за да напиша тия текстове, аз съм стъпил върху тях, не казвам, че съм взимал – аз съм стъпил. Това са доста автори, много от тях са непознати, това са (казвал съм и в други интервюта) за по-ежедневния, профанен тип читатели. Просто съм ги изследвал Повлиял ми е един Жан Жьоне, един Хуан Карлос Онети. За Маркес и Кортасар всеки знае, но аз се рових в друг тип литература като Малкълм Уоли, Морис Бланшо, Валтер Бенджамин и т.н. На пръв поглед тази книга изглежда комерсиална, в първия момент хората правят асоциации с амури, прободени сърца, серафими, свети Валентин и т.н. но искам в самия разговор да уточня и да маркирам дебело, че много хора, които се сблъскаха с това четиво, че този амур, тази любов е съвсем различна. Някои казват, че това е поезия в проза, но това е прозаична книга и няма нищо общо с онези по-опаковани, по-бляскави неща, които хората влагат във формата и думата любов. Това е една любов, в която главният герой, лирическият герой (аз нямам нищо общо с него) се движи из нощните барове, в някакъв имагинерен град, сблъсква се със самотата, с недоизказаност, с жени, с алкохол, със спречквания – исках просто да звучи екзотично. Знаете ли, мисля, че тази книга ще бъде разбрана по един доста по-различен начин от хора, които са близо до морето и хора, които са доста по-далече. Всъщност в тази книга исках да напиша не толкова какво представлява човек и местата, които са до морето, а какво си представят хората, които са далече от морето, за самото море.

– “Amour. Истории в синьо” – това изглежда донякъде като дневник, фрагментарни записки на твоите срещи, чувства, любови, бягства. Разказваш от първо лице, даже използваш името си. Всичко ли е реално, или има известна доза фантазия, преувеличение?

– В самото начало искам да направя едно уточнение – аз не ги наричам фрагменти, а пасажи – това звучи по-близко да самото море. Тя кореспондира с думата вълни, вятър и т.н. За фантазиите и преувеличенията – всеки автор чисто имагинерно сглобява своите герои като марионетки. Самият Фокнър е бил такъв, самият Джойс е бил такъв Аз не искам да се сравнявам с тях, но съм стъпвал върху тях. Естествено, всичките герои, които съм използвал, са анимирани. Имал съм случаи на хора от Пловдив, от София, които без да са ме виждали, при реална среща те ми казват, че аз нямам нищо общо с тези герои.

– В творбите си използваш много смел език – малко уличен, на места малко нецензурен, пищен, но много жив, реален, откровен. Защо използваш такъв език – какво целиш с това, какви послания отправяш? Не е книга за читатели с нежни души... Какво е скрито зад тези думи?

– Затова още в началото на разговора казах, че за написването на тези пасажи ми повлия френският не толкова известен автор Жан Жьоне, който има странна съдба и биография. Исках тези фрагменти да звучат както елегантно, така и фриволно, безметежно, но и да носят в себе си, в своята ядка, в своята черупка, в своя мускул лек елегантен цинизъм, но не говоря за някаква пошла бруталност, а да звучат дръзко. С това исках да провокирам читателя. Една случка ще ви разкажа – преди една година, в Операта, преди още да излезе книгата, започвам да чета пасажи за криминални играчи, за крадци на автомобили и след четенето до мен се доближи един човек, поиска да се запознаем (имаше вид на човек, гонен от закона) и ме попита откъде познавам всичките тези бандити, играчи, гамени. Казах му, че не познавам никого, аз съм просто писател, кукловод, който движи марионетки. Толкова този човек се беше вживял.

– В едно интервю казваш, че пишеш по няколко книги наведнъж. Не се ли объркваш? Не настава ли хаос от мисли в главата ти? Или ти си имаш ред в хаоса?

– Да, пиша по няколко книги наведнъж – пиша една, оставям я настрана, пиша втора, трета, четвърта – каквото се получи. Никога не мога да се концентрирам само върху един тип наратив, да почна една книга и да я изведа на инат до самия край. Пиша я донякъде, оставям я, започвам втора. Или взема нещо от втората, добавям го към първата. Чисто мултиплициране.

– Творбите ти много напомнят по стил творбите на френския писател Луи-Фердинан Селин, даже заглавието на твоята книга “Пътешествие до края на Бургас” звучи като препратка от книгата на Селин “Пътешествие до края на нощта” – сигурно е умишлено. Той ли е твоят учител, вдъхновител (ти даже и по външен вид приличаш на него)?

– Да. Поздравявам те за този въпрос. Луи-Фердинан Селин наистина ми повлия в тази книга и не само в нея. По принцип ми влияе, а в предните заглавия комутират с негови книги. Знаете ли, Селин е бижу. Селин е арогантен. Селин е груб. Селин е дързък. Но Селин не е четен внимателно, за разлика от Буковски, от когото се възхищават по-младите, по-незрелите, докато Селин е за по-зрелите и улегнали хора. Селин е квинтесенцията на нещата, на самата разпасаност, на самото безпаричие. Самият бунт срещу живота, срещу войната и т.н.

– От какво се страхуваш, Слави?

– Имам чисто физически страх от височини. Може би донякъде имам и от вода. Много страхове имам – да не нараня някого, да не засегна някого (може би съм го правил, извинявам се!). Това, че съм писател, не ме прави съвършен или светец.

– Ти си журналист в Общинско радио. Същността на книгите ти е коренно различна от същността на работата ти като журналист. Как съчетаваш двете същности? Книгите ти ли са твоето бягство от реалността? Кой е твоят спасителен остров?

– Всъщност работата на писателя няма нищо общо с журналистиката. Журналистът пише материалите си като не влага чувство или влага по-малко чувство, за да ги направи по-атрактивни за читателя, докато писателят (ще го кажа с клише) се оставя там душата, сърцето си оставя, енергията. Докато пише, той буквално трябва да бъде физически силен. Аз поне така правя.

– Къде беше Слави Томов през тези 10 години мълчание между третата и четвъртата книга?

– Наистина между моите първи три книги и сегашната направих мълчание от десет години. Причините са най-вече финансови, но не само. През този наистина дълъг период от време се появиха много неща. Аз наистина забавих своето развитие, експериментирах в стил, експериментирах в различни синтактични форми на изказ. Аз никога не гоня сюжет, никога не гоня фабула. Това никога не ме интересува. Не ме интересува случката, не ме интересува да ухажвам читателя, за да ми се продава книгата. Не го правя целенасочено. Просто аз съм такъв. Книгите ми не биха били разбрани от обикновения тип читател. Стремя се да направя един по-усложнен синтаксис, един по-усукан изказ. Искам да има повече състояния и впечатления, отколкото някаква случка. В съвременното дигитално общество хората търсят именно случката, ставането, историята. Те бягат след нея, гонят я. Аз търся точно обратния ефект. Да засиля маркера, да подчертая дебело моментни тънки, летливи състояния. Състояния, които се случват за секунди и се изпаряват лесно. Аз исках да хвана, да го затворя и да го консервирам точно този момент и да го опиша. Аз съм на мнение, че големите истории вече са разказани, няма смисъл да разказваме нещо битово, ежедневно. Аз се опитах да направя един български барок, дори декаденс. Българската литература няма барок, това са пропуснати звена. Няма експериментални творби, няма декаденс. Вярвам, че нещата може да се кажат не когато се гони сюжет, а когато се гони стил. Аз не толкова преследвам някакъв сюжет или фабула, колкото да си усъвършенствам самия стил на писане. Искам той да е ювелирен, фин, филигриран. Да звучи елегантно, фриволно, безметежно, а не просто да разказвам някакви празни истории. Мен ме интересуват по-усложнените субординативни изречения. Искам моите произведения да бъдат четени на шезлонг на плажа, следобед, на спокойствие и т.н.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------