За Мира Дойчинова и нейния влюбен свят

Днес на гости на вестник “Компас” е красива и много талантлива млада жена, автор на чувствени и трогателни стихове, напоени с духовна светлина и дълбока мъдрост. Стихове, които попадат точно в сърцето.

Тя е и нежна, и силна, влюбена и по детски чиста и “винаги е нещо като слънце”. Навярно не всеки човек е способен така да чувства, но защо ли всеки неин стих ни вълнува? Може би защото четейки нейните стихове, се вслушваме в себе си.

А когато към думите прибавим и цвят, приказни къщи, цветя, принцеси и фантастични влюбени котки, нещата се изясняват напълно – попаднали сме в една друга вселена, чиято владетелка е вълшебницата Мира. Мира Дойчинова.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Мира Дойчинова: Този свят има нужда да се погрижим за него.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Мира, ти си много млада, а поезията ти е много зряла. Как идват стиховете при теб?

– При мен стиховете винаги идват с много любов. Думите са песента на сърцето ми – изпята с обич. Така съм свикнала – да търся себе си в рими, да задавам въпроси, да откривам отговори, да провокирам към размисъл. Това е моят начин да израствам и да опознавам душата си, както и целия свят, съдържащ се в нея. Може би просто имам смелостта да кажа в стихове всичко, което ме вълнува в тази странна действителност, свикнала да крие истините предимно зад стени от илюзии.

– Обикновено човек пише стихове, когато е преживял нещо много силно и лично. Трябва ли пишещият да се съобразява с читателя – тоест, зад емоционалната реакция трябва ли да стои емоционална дисциплина?

– При мен винаги всичко е много силно и лично. Всеки един миг, всеки нов урок, всяко следващо осъзнаване – всичко ме разтърсва, променя и надгражда. В целия хаотичен шум, който ни залива отвсякъде, успявам да уловя своите малки парченца тишина, и в тях да открия дар. И този дар е моето послание за света, вече пречистено и умиротворено. Разбира се, че е нужна емоционална дисциплина. Не съм от “творците”, които изливат целия си емоционален боклук върху читателя, с цел да постигнат някакъв псевдокатарзис, облекчение или поне съчувствие от публиката. Това е душевно престъпление – да натоварваш околните с личните си проблеми, па макар и изразени като изкуство. Никога не бих си го позволила, колкото и да е изкушаващо и лесно. Може би точно заради това.

– Какви теми са най-интересни за теб като поет? За какво си струва да се пише?

– Струва си да се пише за всичко, което би могло да изведе човещината, красотата и добротата на още по-високо ниво. Да внесеш нещо ново в света, ново усещане, нов поглед към хоризонта, нова надежда. Струва си да се пише за живота във всичките му аспекти и перспективи, стига да е изразено с любов. Да, аз избрах да пиша главно за любовта, защото за мен това е реалността, която си струва. Макар че е много трудно да се пише за любов директно. Това е по-скоро усещане, което трябва да подариш на всички.

– Ти рисуваш прекрасни картини – това илюстрации на стиховете ти ли са? Имаш ли картини, рисувани по стихове, или обратно – стих, вдъхновен от картина?

– Да, илюстрирала съм четири от шестте си издадени книги до момента – картините в тях са мои и са рисувани специално по темата. Изобразителното изкуство е още един начин за мен да изразя любопитната си душевност, с повече цветове, контрасти и акценти.

– Когато искаш да изразиш чувствата си, стих ли се получава, или картина? Как разбираш какво да сътвориш?

– Когато емоцията е много силна – например провокирана от обич или внезапното осъзнаване на нещо важно – тогава стихът е неминуем. Тогава думите се подреждат сами, като песен, която танцува сама себе си в тишината. А пък когато съм вдъхновена или заинтригувана от нещо наистина красиво и впечатляващо – тогава картината става приоритет. Действително, дали ще се изразя в слово или в цвят – зависи от това какво чувство ме владее в момента.

– Кое дойде първо – картините или стиховете?

– Рисувам от тригодишна, а пиша от седем, така че вероятно картините са първата ми и най-голяма любов. Това е много опростен отговор, но пък е истина.

– Разкажи ни за тайната на изобразителното творчество – как идват сюжетите на картините ти? Какво обичаш най-много да рисуваш?

– Както можете да видите всички – напоследък се вдъхновявам предимно от котки. Наистина ги намирам за изключително красиви, нежни и удивителни създания. Успокояват ме и ме зареждат едновременно. Не си спомням кой (велик автор) беше казал, че истинският ходожник непременно трябва да има някаква обсесия, някаква страст, която да вложи в картините си, за да може да им вдъхне живот. Е, котките са моята страст и това си личи. Предполагам, че с това ще ме запомнят хората (смее се). И може би това е тайната на изобразителното творчество – да откриеш и изразиш своята обич по възможно най-искрения за теб начин. И след това да я подариш на света.

– Коя е твоята лична вселена, Мира, и кого не би допуснала в нея?

– Моята лична вселена е много, много малка. Нещо като планетата на Малкия принц. Имам една роза и една лисица, и това ми е достатъчно. Оттам превземам нови хоризонти, прокарвам нови пътища, откривам други планети. Но винаги се завръщам в себе си, където се чувствам сигурна, щастлива и спокойна. Не бих допуснала плевели и ловци.

– Кое не ти дава мира?

– Новините по телевизията. Сериозно, това ли е светът, в който живеем? Това ли ще оставим на децата си, като наследство – една реалност, изградена върху агресия, алчност, злоба и лицемерие? Неравновесието ме тревожи. Но предполагам, че това е нормално и така трябва да бъде. Не бива да се примиряваме с нищо, което ни притеснява. Не бива да се крием зад халюцинациите на положителното мислене, с настойчивите лозунги,че всичко е супер. Не, нищо не е супер. Ще стане супер, когато запретнем ръкави и всички заедно поработим здраво. Дължим го на тези, които ще дойдат след нас.

– Имаш ли си златно правило, което следваш и което не те е подвело никога?

– Да, имам. Не е точно правило, а по-скоро интуиция. Следвам сърцето си, независимо къде ще ме отведе, независимо от обстоятелствата, независимо от пречките. По този начин човек действително може да премества планини, или поне да се озовава в точния момент на точното място. Най-трудното от всичко е да се довериш на самия себе си и да си сигурен, че няма да се подведеш. Това е урок, който се учи цял живот.

– За какво мечтаеш, Мира?

– За повече котки? (усмихва се).... Не, сериозно, този свят има нужда от красота. От хармония, от нежност, от прегръдка. Този свят има нужда да се погрижим за него. За това мечтая – за свят, в който всички са спокойни и щастливи, и никой не е пренебрегнат.

– Направи подарък на читателите на вестник “Компас” – стихотворение, картина…

– С удоволствие!

--------------

България

Какво си ти? Прашинка и безкрайност.
Земя. Огнище. Обич. И небе.
Светът е необятен по случайност.
Но в този свят, аз имам само теб…
Със всичките ти изгреви и залези,
с възходи и безропотни падения,
предавана, обичана, прощавана –
ти ставаш дом. И после пишеш времето…
И влагаш във мечтите ни надежда,
най-светлото през мрака преоткрила.
А името ти – синоним на нежност –
повтаря, че Човек е дух и сила…
И всичките истории повтаря,
поне докато първо не запомним,
че бъдеще се пише само с вяра,
и с топло чувство, че не сме бездомни…
Такава си: избра да ме обичаш.
Такава съм: избрах да бъда с теб.
Една мечта. Разцъфнало кокиче.
Земя. Огнище. Обич. И небе.

* * *

Този дъжд, който пак ме прегръща,
сякаш казва със свойте сълзи,
че надеждата все се завръща
в миг, когато най-много боли...
Просто сгушва се – птиче на рамото,
и не иска чадър за покров.
А светът се размива. И няма ме.
И съм спомен. Усмивка. Любов...
Този дъжд! Как разплиска душата ми
и изля се докрай през очите!
Най-красив е Животът, когато
всичко точно в сърцето е скрито...
А нощта пак се стича на капки
по стъклото на мойте мечти.
Измълчах те във лист от тетрадка.
Този дъжд беше целият... ти.

Рецепта за ден

Когато много бързам да се съмне,
сама си ставам слънцето дори.
Във снежнобяло утро се превърнах.
А после – в Събирачът на мечти...
И хукнах да събирам часове,
които да са сбъднати на светло.
Душата ми търкулна се в небе,
с все още непотърсени вълшебства...
Хареса ми да бъда светлина.
И сянката от себе си изтрих.
Светът от днес е с нови правила:
по-приказен, по-истински, по-тих...
И някак заприличал е на мен.
Проблемите? Излизат във почивка.
Най-лесна е Рецептата за Ден:
Светът. И аз. Снежинка. И усмивка.

Есенно

Понякога, когато съм сама,
тогава всичко е пределно ясно.
Тогава ставам куп от тишина.
И някак даже времето е тясно...
Деля се на прогресии по две –
така се разпокъсвам във безкрайност.
Отново се превръщам във дете,
което си играе на случайности...
Измислям си цвета на есента,
и винаги съм нещо като слънце.
Да бъда птица, просто е съдба.
Отивам си с идея да се върна...
А може би така е най-добре –
да имам две посоки – теб и юг.
Така светът е целият небе.
И няма как да не остана тук.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------