Книги проза от бургаски автори за Годишния преглед ’2018

Доклад
за годишната продукция на бургаските автори (проза) през 2018 г.

На фона на онова, което съм чел от прегледите на предни бургаски продукции (и ехото от тях), тази не изглежда нито толкова богата като аритметично число, нито толкова авангардно-провокативна като структура на поетиката и жанрова деструктивност. Получих по пощата или директно осем книги като за една от тях, закъсняла с излизането си в предната година, поради което и невлючена в предходния преглед бях помолен да включа само като оценка в настоящия, без ангажименти в номинациите. Това е книгата на Татяна Йотова “Роли, роли...”, която не е прозаична, а е със синкретичен характер, фокусирана главно върху театъра.

И така ще започна с жанровата статистика на предложените книги за да изразя учудването си, че всъщност ще бъда задължен да правя сравнения само в границите на разказа, където са предложени пет книги, а именно “На стоп”, издателство “Дива 2007”, град неозначен, предполагам бургаско издателство; “Сенките на времето” на Милка Иванова от великотърновското “Фабер”, “Перо от черен котарак” на Лилия Христова, издадена от “Либра Скорп”, “Дънди на борда” на Митко Джунгуров, дело на същото издателство и “Намръщени веселяци” на Георги Йочев на издателство “Божич” Бургас.

Вън от тях остават три книги: “Обречени на свобода”, сборник есета на Иван Кехлибарев, издадена от бургаското “Знаци”, романът на Пламен Колев “Гадателя” издание на “Либра Скорп”и споменатата вече книга на Татяна Йотова, която не се наемам да определям жанрово.

Вероятно статистически погледнато, задачата ми не изглежда особено трудна, но в количествено отношение това е продукция някъде около две хиляди страници, в три жанрови формата: разказ, роман, есе и в добавка синкретичната книга на Татяна Йотова. Две от книгите са дебютни в прозата – тези на Митко Джунгаров и Лилия Христова, а всички останали най-малко трети за авторите си, а при някои като Фенерски и Колев, излезлите книги надминават двойно и тази цифра. Но не в цифрата, а в разностранното изследване на живота на базата на сериозен личен опит и знания, (т.е. авторефлексивни) намирам аргументи за текстове, които по нищо не отстъпват на така наречените национални. Очевидно Бургас на Христо Фотев и Недялко Йорданов, дори когато не се представя с книги на Ваньо Вълчев, Иван Сухиванов, Керана Ангелова пази една традиция, в която понятието провинциализъм е обезсмислено.

1.

Ще започна своя преглед на тазгодишната бургаска проза с една непрозаична книга, чието място в белетристичната колода се определя най-напред от невъзможността да бъде разгледна отделно, тъй като е самотна в своя жанр, а освен всичко е и нестандартна в самия него. Това е есеистичния сборник на Иван Кехлибарев “Обречени на свобода”, вдъхновен, както признава авторът от “Опити”-те на Монтен поставили началото в европейската литература на един жанр с огромна популярност, особено в днешно време. Тя приятно ме изненада именно със откровената свързаност с основополагащата жанрово книга и същевременно с дързостта да бъде различна от днешния стандарт (поне в българския формат) на есето.

“Обречени на свобода” на Иван Кехлибарев е тънка книжка, по-малко от 100 страници, опредлена от автора като есета, съдържаща 19 текста, чийто теми или проблеми са зададени сполучливо още в заглавията. Ядрото на всяко есе е един философски проблем, често фундаментален за една школа или един философ. Безусловната необходимост за Ясперс, смисълът на битието за Хайдегер, свободния избор за Жан Пол Сартър. С удивителна лекота авторът, тръгвайки винаги от видимото и безспорното около нас, навлиза в сложното философско понятие за да предложи понятност в изобилие от примери, в частността си достъпни за средно статистическия читател, сиреч за масовия, но в добавка добре образован читател.. При това като обсъжда едно толкова абстрактно, колкото и общоразбираемо понятие като понятието за Бога и от тук състоятелността на религията например, той не предлага и не защитава теза нито за, нито против съществуването му; той просто размишлява за да стигне до човешката потребност от него, която е изконна и несъмнена във възможно най-лаконичната аксиома: “Човекът има нужда от Бог, какъвто и да е той”.

Избрах есето “Размисли за вярата” за да илюстрирам едно от най-големите достойнства на книгата на Кехлибарев: той се докосва до понятност на непонятното в простотата на разсъждения, които набират авторитетност от пределно ясни съждения на един или друг философ. Но винаги прави това в собствен набор от примери, които дават образ на понятието, какъвто са неспособни да дадат и най-ефектните логически заключения.

С една дума малката книга на Иван Кехлибарев в разнородността на своите теми е колкото полезна, толкова и достъпна, а това в нейния жанр се означава с една единствена дума – успешна.

Една свежа, смислена и приятна за четене книга.

2.

Особен случай представлява книгата на Фенерски Николай. Определена като разкази, тя е сноп от текстове, пронизани с ирония в диапазона от позитивната насмешка до щрихована гротеска с еднаква лекота на изказа, която ги маскира като игрички на перото, докато зад тая непретенциозност бликат инвенции за които биха му завидели ред самодоволни автори, минаващи за естаблишмънт в съвременната ни литература. Фенерски прави разкази от идиоми, преведини до баналност или възвишени до невъзможност, смесва стилистики, които в определени моменти наклоняват текста към ниското в литературата, и виртуозно го измъква в следващ миг в престижна проза с неочаквано словесно салто мортале. Ще дам само един пример, макар че бих могъл да наброя дузина.

В края на работния ден на някакъв квартален супермаркет от съществуващите половин дузина каси, работи само една или две и се натрупва опашка от уморени и нервни купувачи, докато пред касиера спокойно се бавят бабичка и старец, докато положат своите покупки, докато преброят своите парички, докато приберат покупките в торбицата си. Но се случва нещо неочаквано; докато те все така бавно се отдалечават от касите. “няколко десетки очи се блещеха като приковани в една точка – продължава авторът. – И нямаше вече нито нетърпение, нито раздразнение, нито гняв, нито болка нямаше, даже сълзи не останаха, нито възмущение, нито глад, нито жажда, абсолютно нищо друго не остана освен недоумението и възхищението след това./.../ В този миг на откровение – завършва писателят – нямаше човек в магазина, който да не се беше взрял в гърбовете на старците. И в техните хванати една за друга ръце. /.../
И тогава Бог премести стрелките на секундарника.
И мигът приключи.”

Това е. Тези нещастни квартални пенсионери в тоя миг се провиждат на изнервените клиенти като Филемон и Бавкида, олицетворението на безсмъртната любов. Всички други любови (и заместители на любови) се стопяват в тоя миг пред единствената – надвременната, усетената от гледащите я, чрез липсата й в самите тях ЛЮБОВ.

Защото ако си искал да имаш, това което си прозрял че има, стоящият до теб, възможно ли е да не онемееш от нямането, което те е сполетяло?

Когато Бог мести стрелките на секундарника, можем ли да не признаем, че е прекрасен езикът на който го прави?

Прекрасен е българският език, господа, колкото и популистко да ви се струва съобщението. Между впрочем един от най-хубавите разкази в книгата (за мен най-добрият) носи прозаичното, направо скучно, граматическо заглавие “Сегашно действително причастие”. Този разказ е остроумна игра със свойствата на граматическата категория, нелицеприятни алюзии към.подценяващите ги и непряка възхвала на българския език за дълбоките, неразработени залежи на действеност и красота в структурните му недра.

За тия, които много знаят, но малко четат (най-вече на кирилица) това разказче е звучно шамарче с опакото на ръката; на изплес, както съответства на интелектуалния им статус.

Но да се върна към книгата на Фенерски.

Тя е небрежна (в смисъл невисокомерна в литературното си съзнание) макар и да е жестоко иронична, подборка из патологиите в днешното ни всекидневневие.

Тя е доказателство, че още има автори неизтребени от пандемията на политическата коректност, на лъгътъмъ правилата и на всички други правила на успешния човек в безусловно най-успешното общество от отложения край на историята.

Ако този начин на писане бъде повдигнат не на квадрат, а на милиметри по-нагоре, няма начин там да не метаморфозира в безпощадната ирония на сарказъм с висока социална стойност, на антиутопията и на гротеската и тогава това ще бъде автор, какъвто литературата (а преди нея историческата ни съдба) отдавна заслужават.

Не познавам досега другите книги на тоя автор, не се наемам да гадая дали той ще има волята и най-вече дързостта да премине своя личен Разпъникон, но съм сигурен, че оттатък ще пренесе жезъл в раницата си.

3.

Последната книга на Милка Иванова “Сенките на времето” е мозайка от нови и стари текстове, които ярко открояват органично авторско присъствие с една поетика на “неопределеността, както казва сполучливо Юлиан Жилиев, между спомен и съновидение. между разказ и предание”.

Тая неопределеност нахлува в сюжетите без опознавателни знаци, без авторски встъпления, в традиционни като че теми, (селски, Йовковски по отношение на чудното и чудачеството). Това е отличителното още от пръв поглед при Милка Иванова; чрез чудаците се явява в пълната си мощ нормалното, засечено в делничността от някакви съображения, от някакъв “силен на деня”, от някакъв – какъвто и да било ненормалник. Белязаният човек –глухонямата Мата от “Креслото”, но и самотника Станчо, Матея от “Завещаното”, Маринчо, от “Сенките на миналото”, определен от държавния функционер като “неразвит, но безвреден” – това е нейната приватна територия, толкова близка до големия й учител, но и достатъчно нейна, върху която се изграждат най-силните й разкази. Тук специално искам да отбележа разказа “Черна кръв”, забележителен разказ не само в книгата, но и в съвременната ни литература. Не си спомням друг разказ в българската литература, който описва така впечатляващо акта на раждането на нивата, а това е било част от бита на нашия народ през вековете, обезсмъртен в ония два стиха от “История” на Вапцаров, но не и в прозата.

Забележителна в екзистенциалността си е най-напред ситуацията – стара жена, циганка се готви да роди на нивата и от срам пред снахите решава да удуши детето. Тя съобщава решението на съпруга си. Той като че е съгласен и тя се уединява и ражда,

дори посяга да изпълни намерението си. Но в тоя момент детето проплаква, майката му дава гърдата си и вече не й и остава нищо друго, освен да го отнесе вкъщи. Първичният инстинкт е заработил със своята мощ над всякакъв разум, над всякакъв морал, над всичко, което се противопоставя на естеството. Докато животът пулсира между смисъла и безсмислието, природата налага своя смисъл. Без сантименталност, но и без възторзи, сурово и лаконично, иска ми се да кажа мъжествено, а би трябвало да избера най-уместното – по женски, Милка Иванова е описала победата на природата в един природен и див човек.

Разтърсващ е тоя разказ в тъканта на цивилизацията, в която ни е дадено да живеем. В книгата на Милка, както вече посочих, има поне още няколко такива изключителни сюжети, макар и не винаги отработени на нивото, което те предполагат. Това говори за безспорен талант, чийто проблем е главно шлифовката, защото останалото сякаш изначално е заложено в нея.

И тук достигам до най-важното, струва ми се, което ни казва тая книга и въобще книгите на Милка Иванова. Ней даденото е да усеща и описва ръбовете на времето. Разказите й са разполовени между смътния, като че предисторичен спомен за едно колкото диво, толкова и красиво някога и някакво сегашно, което го е изместило без да може да изтрие или поне заглади, глождещото усещане за неговата неизтребимост. Тези разкази са може би последното ехо на главната тема на българската литература от миналия двайсети век – вече окончателно мъртвото българско село., споменът за което ще минава като сянка – сянката на едно отминало, но неизтребимо в душите на наследниците време – “Сенките на времето” на Милка Иванова.

4.

Същият конфликт, конфликтът на времената, на взаимоотричащите се епохи, но фокусиран не върху селското и глобалното, а върху локалното и глобалното е книгата на Георги Йочев “Намръщени веселяци”. В тая книга няма и ехо от световния делник, така както го конструират медиите и в това е собственият й чар. Тя е бургаския Монтерей с неговата “улица Консервна” – Бургаското “Ченгене скеле”. Това е усещане на изкушен читател. Неизкушеният няма да се измъчва от външни подобия, защото бургаското е достатъчно органично, а общото е природа – природата на особнячеството, която е сродна навсякъде по света. Особняците на Йочев няма как да не бъдат и опозитив на тъй-наречения нормален свят, ако не за друго, то за да се усъмняват в нормалността му. Неговото “Ченгене скеле” е особеното място, където се изключват, както законите на локалното, така и тези на глобалното. За разлика от Стайнбек те не биват описвани третоличностно, за да блесне писателското майсторство, а се самоописват винаги от първо лице – още едно условие на автентичността им.

Автентичността на барабите, към която върви задължително и духът на мястото този genius loci на рибарския Бургас, са собственото откритие на Георги Йочев, както излизанията от него са собствения му крах. Такава е единствено новелата “Гердан от рапан” в мачовската си разтегленост, в прозрачната фабулна игра, и в последна сметка в преиграната до сантименталност развръзка със завръщането на героя в Бургас. Без тази новела книгата нищо не би загубила, макар че и с нея късите истории за Ченгене скеле са достатъчно убедителни, за да почувстваме успеха на книгата на Йочев.

Една зряла белетристика със собствен дух, въплътен не само в самобитните сюжети, но и в афористичния изказ на героите им. Истинско удоволствие за читателя и венец на една (дали бих могъл да я нарека така?) съсловно-локална философия.

5.

“Перо от черен котарак” е, както вече казах, първа прозаична книга на Лилия Христова, добре позната с поезията си. Тя е жанрово определена като разкази, но прочитът й ще ни разколебае в тая категоричност. Най-напред, защото и по обем и като структура, разказаното се движи от фрагмент, през ескиз до разказ, а в няколко текста и до малка, синтетична новела. Дори заглавието и особено оформлението, дискретно настояват за артистична разпиляност, за предпоставена контрастност в това, което е всекидневната наша битност.

И тук е големият залог на книгата – тя иска да открие Любов във всичко

Ако спрем до тук, трябва да допуснем, че такава жанрова нюансировка е нормална за дебютиращ автор, особено в прозата, където замисълът и на далеч по-обиграните автори почти винаги поднася изненади, превръщайки мисленото като разказ в новела, стягайки го до ескиз, есе или метаморфозирайки го в някоя от безбройните форми на късата проза.

Но прочетена в цялост, книгата проговаря и с друг език, защото не може да не забележим, че без значение на формата и обема, авторката постоянно (по-скоро неотстъпно) се стреми да вложи във възможно най-синтетичен текст целия живот на своите персонажи (по-скоро персонаж) в частта от страницата, в едната страница или в няколкото страници (без значение) на своя ескиз.И понеже централно събитие, както вече посочих, в този живот е (било, би било, ще бъде) любовта, тя резигнира в безбройни тоналности: намерената, загубената, мечтаната, консумираната, пропуснатата, въобразената, вдъхновяващата, отчаяната, разбитата, унизена...

Не съм в състояние да изредя всички нюанси на съществуването или болката от отсъствието на вълшебното чувство, което се изживява във всички сюжети на тези почти петдесетина текста в техните сто и петдесет страници. Главните персонажи Мъжът и Жената и особено Жената в тази книга с десетки имена, в десетки индивидуализации и професии обособява два типа поетики, които условно ще нарека поетика на изживяното (възможното в изживяването) и на вживяното (невъзможното, но мечтаното) по-скоро литературно бленуваното.

И докато първата поетика е сюжетизирана в онова наше, но “неромантично време” (както се е и изразил Деян Енев в кратката си анотационна бележка), то втората (без това да предполага и композиционна поредност) се означава в друго, високо, класично и класическо – литературно време. Тук героите носят познати имена: Хензел и Гретел, Ромео и Жулиета в странен, но успешен меланж с български декори и български имена в поддържащите роли. Експериментът си заслужава риска, макар че за една дебютна книга, той няма как да бъде еднозначен. Затова пък и като първа, книгата отчетливо заявява изразен вкус към импровизацията и мисля, че го прави в достатъчна степен, за да очакваме от Лилия Христова една хармоничност между поезията и прозата като творческа активност, каквато имахме у някои авторки в близкото минало (да припомня само Дора Габе) и каквато е позабравена днес.

Не бих искал да пропусна повода, който ми подава тази книга за да отбележа и едно похвално начинание, видимо в още няколко книги на бургаските автори – не само дебютни. Става дума за възстановяването на редакторската институция. В миналото имахме често негативни нагласи към редакторството, особено, когато редактирането се смесваше и с тукашната политическа коректност. От 30 години виждаме какви огромни поражения носи отсъствието на редактора в карето на книгата. Но ето – в Бургас започва едно възраждане на тази професия с доста добри резултати. Книгата на Лилия се редактира от Деян Енев, книгата на Милка Иванова от Юлиан Жилиев, на Георги Йочев от Ваньо Вълчев, тази на Иван Кехлибарев от Лъчезар Селяшки, на Митко Джунгуров от Любов Кронева... Както е видно – това са професионалисти, още повече когато и самите са автори.

6.

Митко Джунгуров с книгата “Дънди на борда”, дванадесет дълги разказа или къси новели повече по структура, отколкото по обем е другият дебютант в бургаската проза 2018. Това е съвременна проза, тематично разпростряна между спомена, какъвто е разказът дал заглавие и на цялата книга и битието на учители и дребни служащи (“Съботен сценарий”, “Привидно”, “Единак”) и разкази инсценировки с трагикомичен ефект (“Криминално проявен”, “Големият Зоро”) .

Тук няма никакви следи от опити за наподобяване на шестващите днес прийоми на магическия реализъм, за който Пламен Антов например, в прегледа си на бургаската проза преди две години твърди, че са “същностна част на бургаската литература” и за което привежда основателни аргументи. В този смисъл разказите на Митко Джунгуров сякаш са извън времеви, въпреки парещите си съвременни сюжети. Говорим за една проза, която се полага върху основите на добрата българска класика от 70-те и 80-те години от типа на Павел Вежинов, Камен Калчев и сие в низходящ ред, но съвсем не бедна на инвенции и на усет за съвременния ритъм на градския живот. Особено в разкази като “Привидно”, “Криминално проявен”, “Единак” пределно ясни от стилистиката до топографията си. Изобщо – имаме среща с един добър психологизъм по традиционен модел, който има шанс да спечели читатели сред по-консервативната (в добрия смисъл) част на четящата публика.

Отличителното и общото в този тематично многоцветен сборник е сигурността на това писане. Напълно споделям мнението на Калина Лукова за една “много добра повествувателна техника”, неприсъща на дебютант. Джунгуров фабулира умело, в някой от разказите (на първо място според мен “Единак”, “Криминално проявен”) прозата му е функционална, образите – релефни. За пълнота ще допълня, че в книгата на Джунгуров има и разкази, които не са по мярата на тези за които стана дума дотук. Най-определено такъв е “Чужди хора” с преиграната си ретро романтика и донякъде “Дънди на борда”, неправомерно иззел правото да емблемира книгата от един напълно представителен за целостта и разказ като “Единак”например..

7.

“Гадателя” на Пламен Колев е роман от 700 страници за живота, по точно за последните 20 години от живота на български летец на Миг-29, който претърпява катастрофа, но е спасен и както обикновено става при ясновидците, отключва неочаквана и за себе си дарба да прониква в миналото и бъдещето със същата яснота и сигурност, с която ние се поместваме в настоящето. Докато се възстановява, летецът случайно, помагайки на припаднала жена открива дарбата си да лекува. И оттук всъщност започва романът за гадателя, който опознава и овладява своята сила в борба с демони и караконджули. Действието се пренася в Странджа, където прероденият летец открива и се представя на племенницата си, която пък увещава да остане да живее с него. Ето как става това: “Евгени Ковачев пристъпи към Магда и леко я прегърна, тя се сгуши в неговото старо пилотско яке и се разплака. От този майски ден те заживяха заедно като едно семейство.”

Намираме се на 62 страница на романа.Това е едва една десета от неговия обем. Случили са се главоломни промени в живота на главния герой. Авторът, както разбирам, психолог по образование, не се занимава с психологическата обосновка на преживяванията на героя; той само маркира събитията. Опознал силата си на гадател и лечител, Евгени Ковачев проумява, че вместо да кара хората да идват при него в странджанската хижа, по-добре е той да отива при тях. Срещу две хиляди лева спестени от пенсията, той успява да купи от търговец от Стара Загора малък бус на старо, а Магда племенницата изкарва шофьорски курс и му става шофьор. Главата завършва с куплет от неизвестен руски поет:
Девочка моя, синеглазая!
Без тебя мне не прожит и дня!
Девочка моя синеглазая!
Ну скажи что любиш ты меня.

Впрочем всички глави, обозначени на латиница завършват със стих на български или руски като авторите са изредени общо в нотат.Нямам намерение да проследявам сюжета на романа. Ще си позволя само да цитирам заглавията на някои от главите: “Неизвестен мъж показва съкровището на Вълчан войвода”, “Голямата Богородица. Нестинари в Костилово”, “Клането в Бургаския затвор”, “Мъртвец праща SMS от гроба”, “Полтъргайст в Обеля”.

Романът се състои от пет части и епилог. Ето и техните заглавия:”Чародей и лечител”, “Ясновидец и медиум”, “Енигмолог и пророк”, “Гадателя зад граница”, “Прераждане”.

Моят проблем през цялото време бе да определя жанрово този текст зад твърде общото “роман”, което авторът му е дал. Съвсем определено четивото притежава белези на фентъзи, доколкото се потапя в странджански (и не само странджански) фолклорни обичаи, герои и предания, доколкото залага на мистичното в битката между Доброто и Злото. Но не е фентъзи, най-малкото в основната сюжетна линия, която настоява за факшън. Така както го описах би могло да се мисли за “факшън” т.е. факт плюс измислица, но не е и факшън, поради тоталната подчиненост на фактическото на измислицата.

Формалният проблем на този “роман”ни въвежда във фактическия. Пламен Колев умее да фабулира; някои от епизодите са добре изградени, има енергия в образите, постига се индивидуалност. Авторът притежава действено въображение, натрупал е впечатляващ обем от знания в областта на езотеричното, но не може да защити онова, което сам предпоставя като цел на повествуването и което нарича в обръщението си към читателя истинност, но точното му наименование би трябвало да бъде убедителност.

Убедителността на художественото произведение е постигната тогава, когато авторът е съумял да накара своя читател да приеме личните му жанрови норми, тоест разгадал е предложения му шифър и чете текста през него.

Романът на Пламен Колев не спазва собствения си шифър, не само защото не се изяснява в фентъзи или факшън, в едното или другото, но и защото неимоверно раздува сюжетното действие във нефункционални епизоди, за да го видим като една своеобразна липоматоза, т.е. натрупване на излишна словесна тъкан, която пречи, а не работи за убедителността. Авторът сам е усетил това, когато в последната част механично е сглобил идеята за прераждането в една чудодейна среща между земния наследник на пилота Ковачев – гениалният испанец Франсиско Калво с превърнатата в екскурзиантка, племенница на вече мъртвия гадател. С което претупва темата.

Но ако авторът приеме романа си не през оценките на читатели, ценящи единствено приключението само за себе си, той може би ще е направил голяма крачка към истинската литература от типа, който следва.

8.

Вече споменах за книгата на Татяна Йотова, закъсняла за 2017, дошла след другите и за 2018. Озаглавена “Роли, роли...” с подзаглавие “Сцена за театър, поезия, музика”. В обръщението си към читателя в началото, тя пише “ Може би тази книга нямаше да бъде факт, ако често след изигран спектакъл при нас не пристигаха ръководители на състави, учители, жури, ученици, които питаха къде могат да открият този или онзи сценарий.” Това е достатъчно за да бъдат ясни подбудите за появата на книгата, но не е достатъчно, за да се открие най-важната от тях.

Зачетох се в текста за да изпълня желанието на авторката – да си създам мнение за книгата и да й го споделя. Изпитах удоволствие от тия приказки в рими, моноспектакли, разработки върху фолклорни мотиви, пиески върху живота и делата на заслужили айтоски жители от миналото... всичко пригодено за сцена, за зрително, слухово, словесно възприемане с много добро чувство за мяра, с талант и най-сетивно с любов.

Тази жена е родена за това, което прави. Иначе не мога да си обясня огромния труд, който е вложила не само да напише, но и да разиграе, да направи на театър и да извърши безбройните невидими в спектакъла, но правещи го възможен, практически неща.

Имах в гимназиалните си години такъв учител. Преподаваше френски език, а същевременно бе диригент на градски и училищен хор, създал беше ученически духов оркестър, всяка година подготвяше по една оперета от “Българе от старо време” до “Сватба в Малиновка”.Този човек не оставаше ни за минута свободен, бе най-обичания от учителите ни, защото откриваше у всекиго неговите способности и го научаваше да ги изразява според спецификата им. Сега на неговото име има училище в Елин Пелин, улица в града а името му носи градският духов оркестър.

Усетих в Татяна такъв човек. Тя не е самодеец, не е любител. Тя просто е създател на хора. Отваря очи, уши, всички сетива и най-вече активира памет на детето за да разбере какво може и да се радва чрез себе си то на красивото и доброто.

На такива хора не се изказва мнение. Прави им се поклон.

Послепис

Преди повече от 50 години, в една от най-стойностните си книги, един български писател създаде метафора, която с голяма и все по-нарастваща мощ обема както собствения му живот, така и нашия вчерашен и още по-зловещо днешен, не дай си Боже, но като че ли и нашия бъден живот. Това е Георги Марков с метафората “голямото подземно бучене”, каквото е заглавието на една от новелите в най-хубавия му сборник “Жените на Варшава”.

Когато Георги Марков е писал тази новела на Балканите имаше седем държави, от които уж най-свободната след голямо подземно бучене, изригнало в кратер, се разхвърча на още седем. В това същото време, монолитната родна държава на писателя-пророк не се превърна в кратер, но от голямото подземно бучене се разхвърчаха и превърнаха в скрап повече от 2500 завода, заедно с един от най-големите океански флотове и няколко хиляди земеделски стопанства с целия им инвентар, добитък и поливни системи. По време на голямото подземно бучене в страната на писателя-пророк по целия свят се разбягаха повече от два милиона души. Отдавна е известно и никого вече не боли, че ние сме страната с видимо най-висок, процентно чудовищен, реално – помитащ дял в световния миграционен поток и по същата причина отдавна е ясно, че никой не е платил по-тежък данък от нас за призрачната привилегия да бъде част от Европа с нейния ЕС.

Как се отразява това на днешната българска литература в нейната цялост, аз не знам понеже други работят по проектите за цялостното й състояние, но как изглежда България през бургаската проза на 2018 година съм длъжен да кажа понеже внимателно съм прочел цялата въпросна продукция.

Най-късия отговор, който мога да дам е – по същия начин. В разказите на Николай Фенерски (който изглежда по същите причини не живее в лидерстващия по обезлюдяване в целия ЕС негов български Северозапад) има описани с несравнима ирония толкова патологии, колкото няма да се намерят(може би заради цензурата) за десет години в предвоенна България. Тук ще се възползвам с две подли цели от една негова находка в разказа “Мейдей”, където сапьор, обезопасяващ забравена раница на някаква гара докладва за съдържанието й на своя началник: “Книги! – съобщава той. – Сатирична литература! Хумористична проза!... Малко басни. И две по-тънки книжлета със стихотворения... Иронични! Само те могат да изтрият града ни от картата на България! А, чакай. Има и два тома политическа литература, озаглавени “Европейски ценности”, обемисти са. Те са достатъчни за да изчезне държавата ни.”

Надявам се да станаха ясни и подлите ми цели: да демонстрирам блестящия хумор на Фенерски и по такъв начин да премина към онова, което не е хумор. Не са хумор сюжетите на Йочев в “Намръщени веселяци”, където се описват експедиции на наркотрафиканти от към забавната им страна и се вплитат епизоди с подкарани за продан в Европа четиринайсетгодишни момичета от към съвсем не забавната им. Не са хумор разказите на Милка Иванова, където се обмисля как да се изсипят тирове с набрано грозде на магистрала в протест срещу изкупната му цена. Не са хумор и разказите на Митко Джунгуров и особено блестящият “Привидно”, в който са дадени сцени на такова оскотяване, при каквото нормалните хора в България биха възкликнали: “Е бива, бива, ама пък чак това – не!” По същия начин в разказите на Лилия Христова в неромантичното ни време дребни грубости нанасят рани, които разбиват семейства и убиват души.

Е, разбира се, че това не е всичко за днешния ни живот, но е достатъчно за да се провиди една социална литература, невъзможна доскоро.

Защо ли си мисля, че бургаската проза от 2018 е една достатъчно представителна извадка от българската проза на 2018?

--------------