Размислите на Тонка Чанкова за минало, настояще и бъдеще в книгата “Мечта за България”

Когато чета подобни книги, първото, което ми идва наум, е онази 17-минутна реч на Мартин Лутър Кинг “Имам мечта” (I Have a Dream), произнесена на стълбите на Линкълн Мемориал във Вашингтон на 28.08.1963 г. пред 200-хилядно множество. В нея той говори за Линкълн и неговата Прокламация за освобождение на робите, призовава към световен мир, към зачитане правата на хората от всички раси, религии и държави. Следващата 1964 г. е удостоен с Нобеловата награда за мир, а през 1968 г. е застрелян. И въпреки почестите, които му оказва Америка, съм скептик. Промени ли той Америка, светът стана ли друг?

От друга страна, именно романтиците-мечтатели променят света, а реализацията на техните идеи за промяна към по-добро остават във времето. Иска ми се да мисля нещо подобно и за тази книга. Разбира се, допирните й точки с речта на Мартин Лутър Кинг са предимно периферни, но общото в тези текстове е вдъхновението. При американеца – да мотивира граждански движения в САЩ и по света, но на българска почва подобно вдъхновение придобива политически привкус – партия, може би защото така сме възпитани през всичките години на следосвобожденска България.

Тонка Чанкова пише: “Това е опит да опиша какви са моите мечти за партия...”. Но това е само на повърхността, един от лостовете, които щем или не, сме принудени да ползваме, за да изпълним по-същественото – да решим каква да бъде нашата родина, за да бъдем щастливи в нея, какво трябва да променим нея. Тази книга е опит да си отговорим на някои кардинални въпроси: Коя е общата мечта на всички българи? Кои са ценностите на българина? И защо промяната все не се случва?

Авторката е дългогодишен учител математик, вече пенсионер (не антрополог-изследовател, социолог или нещо подобно), което предполага и повече “свободно време”, време за обществени и лични анализи и житейски равносметки. И в същото време: “Аз съм една много социално ангажирана жена”. Познавам нейната първа книга “Уроци след последния звънец. Писма до моите момичета и момчета” (“Либра Скорп”, Бургас, 2017), която донякъде синтезира един 40-годишен педагогически опит и в есеистично-диалогичен стил учи подрастващите и вече пораснали деца да общуват – помежду си, с по-възрастните, да разбират своите емоции и чувства и да ги контролират, да вземат правилни житейски решения, да обичат. Това е книга, в която въпросите са повече от отговорите, искрена и позитивна.

Новият сборник на Тонка Чанкова е естествено продължение на предишния. В същия есеистичен стил тя разширява своя социално-обществен тематичен периметър и тук са засегнати въпроси, свързани с конкретната обществено-политическа ситуация в България и външната й политика, но и проблеми – продължение от “Уроци след последния звънец”, като “Деца и образование”, “Милост за българския учител”, “За частните уроци”, “Отношение на родителите към учителите”, “Младите хора”, “За студентите”... Да допълним, че това са есета, писани по повод ефективната учителска стачка през 2007 г., продължила около 6 седмици по времето Даниел Вълчев (министър на Министерството на образованието и науката). Какво се случи след това? Можете да го прочетете в текста “За стачката”, писан година след нея, но актуален като мислене и днес.

Погледът на Т. Чанкова обхваща още проблеми на възрастните хора, демографията, циганския въпрос, самозащитата на гражданите, българите в чужбина, държавния бюджет и държавните разходи, политическата класа, външната политика на държавата, но и въпроси от морален и етичен характер – за миналото и неговата оценка, за истината, за толерантността. С подкупваща искреност и естествена простота на езика авторката на тези есета ни предлага и своите решения: “Промяната може да стане само с участието на всеки един от нас” (ако се включи в Новото Възраждане на България); “Миналото не може да се поправя... Но можем да променим настоящето”; “Мечтая “моята партия” да толерира различията и уникалността на членовете си”; “... всеки българин, независимо къде се намира, да направи това, което е по силите му, за собствения си просперитет и този на страната ни”... Всички проблеми и евентуалните им решения са проектирани на фона на безрезервното родолюбие на авторката. Емблематична в това отношение е финалната глава “Размисли за минало и настояще” и вплетената в нея метафора “дървото на живота”, олицетворяваща големия български род, и в частност рода на Минчо и Съба Вазови.

Може би едни скептични по природа български читатели ще приемат подобни текстове за леко наивно-романтични; и донякъде ще бъдат прави, защото какво друго, ако не мечтател-наивник е педагогът, който търси нови проекции на възпитаниците си, на младите в България, на реализацията им, на просперитета на страната си и щастието на всички нейни граждани. В това има чар и мисия. Тези текстове, както и в първата книга на Т. Чанкова, не крият своята терапевтична насоченост; макар че “рецептите” за решението на проблемите се крият в самите хора, в нас самите, в нашите мисли и идеи и произтичащите от това решения.

Ще завърша този кратък послепис с думи на един от най-големите съвременни дисиденти и активисти Ноам Чомски: “Искам да държа отворени очите на обществото, защото едно приспано общество е само мечта за демагозите”. Без да правя паралели между Чомски и Чанкова, ще поясня само, че при българската има още нещо – нейният безпределен патриотизъм, болка от несбъднатостите на българския Преход и позитивно отношение към бъдещето. Силен финал на книгата с реторичния въпрос на дядо Вазов: “Отечество, не си ли достойно за любов?” от стихотворението “Отечество любезно, как хубаво си ти!” (Хисар, 1882).

-------------
Тонка Чанкова, “Мечта за България”, Размисли за минало, настояще и бъдеще, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2019.
-------------