Писмо до татко
Знаеш ли... Все бързах да съм голяма.
Да прескачам годините, да порасна.
А пък ти – хванал ръката ми само
бавно, полекичка, ме научи на щастие...
Животът безспорно – не бърза за никъде.
А пък ние сме хукнали – дим да ни няма.
Толкова много пропуснати мигове.
Вече не искам да съм голяма!
Аз щом порасна, ти – остаряваш.
Искам те тука, до мен, до безкрая!
Ти ме научи как да раздавам
свойте надежди.И как да мечтая...
Знаеш ли, татко... Аз съм добре.
И те обичам... Помниш – до космоса.
Още съм твоето малко дете,
с толкова много безкрайни въпроси...
Никога няма да пусна ръката ти!
Никога недей да ме пускаш и ти!
Има време за порастване, татко!
Но още далече е... Знаеш, нали?