От дух и светлина

Едно малко момиченце рисува върху пясъка на самодивското изворче. То е на самия край на Кривата нива. Въздухът е напоен с аромат на мащерка и мента. Момиченцето рисува птиците, чиито гласове долитат от клоните на дърветата. И така написва върху пясъка първото стихче. Ще минат години, порасналото момиче ще свърже завинаги своята съдба с литературата. Младата учителка ще пише за своите ученици, за любовта, за родния край и героите. Така постепенно ще узрява поетическия усет към света, ненаситната жажда да твори красота. И малкото момиченце, и младата учителка, и зрялата жена, която след десетилетия се реши най-после да сподели своите поетични прозрения за света, е все едно и също плахо същество – това съм аз.

Изпитвам някакво особено чувство на лекота, когато наблюдавам звездите. Единствено тогава се чувствам пречистена, изтръгната от постоянната въртележка на всекидневието, освободена от множеството мои задължения и останала само с шепата мои си истини за света и хората.

Винаги съм се стремяла да бъда Аз самата, макар това да не ми се е удавало винаги, да бъда така изстрадано честна и искрена, че свободно да разкрия своите мисли и чувства тогава, когато отстоявам себе си в екстремни ситуации, за да събудя чуждата гузна съвест на тези, които ме заобикалят и от които зависи моята съдба.

Така се родиха моите “Закъснели птици”. От страниците на книжката лъха аромата на благовонни треви и билки – моето детство; долитат гласовете на птиците и тихата изповед на една самотна женска душа.

С поривите, с мечтите, с нежността, с любовта и тревогата в новата книга “От дух и светлина”, читателят ще се срещне със същите чувства, мисли, настроения, каквито са и в “Закъснели птици”, но още по-емоционално обагрени и многопластови, третиращи, както наранената женска душа, така и устрема и волята за повече споделена радост и топлина в човешките взаимоотношения.

Както “Закъснели птици”, така и “От дух и светлина” е своеобразен мой автопортрет: от болката и страха до най-широките амплитуди на щастието, което е почти неосъществимо. В стиховете се долавя топлия полъх на отзивчивостта, готовността да се изправя очи в очи със суровата житейска действителност, умението да се отстоява на социални условности и догми, които са в противовес с житейската истина, с вярата в доброто у човека.

В цикъла “Под напева на Каракуша” се прокрадва непринудения художествен изказ, дълго таилото се в мене свидно чувство, което не угасна през всички превратности на времето. Чувствата са дълбоки и разтърсващи, от болката и отчаянието до вярата в утрешния ден, когато ще възкръсне силата на духа в осъществяване на съкровени мечти.

Г. Зафирова