“Хари Потър”, цензурата и обучението по литература

Появата още на първия от романите за Хари Потър предизвика противоречиви реакции. От една страна, тя беше белязана с небивал за края на ХХ век интерес на младата аудитория към писаното слово. От друга страна, книгата беше подложена на яростни атаки от различни посоки.

Българската критика я посрещна с необичайно мълчание, но тъй като все пак не можеше съвсем да я премълчи, от висотата на своята елитарност предпочете да изрази или откровено нехаресване (Гърдев 2003), или недоумение с какво историята на момчето магьосник е предизвикала такъв интерес (Димитрова 2002а), макар че имаше и добронамерени прочити, оценяващи я през призмата на жанровата й определеност като “най-успешния детски роман” и причисляващи я към “добрата популярна култура” (вж. М. Кирова – Разчленяване 2002). Детайлно и цялостно изследване на първите две части и съдържащите се в тях културни кодове, което обаче само отчасти се интересува от литературоведската страна на въпроса, е книгата на Лидия Денкова “Философските тайни на Хари Потър” (2002б).

Загърбили ширещото се насилие, наркоманията и дори спора за собствеността върху свещоливницата видни представители на Българската православна църква откриха в лицето на детето вълшебник най-върлия враг на православието, поставяйки равноредно полето на фикционалното с постулатите на църквата (Инокентий 2002; Дончева 2002). Имаше, разбира се, далеч по-умерени и разумни твърдения: Мисля, че истината се намира по средата между истеричната мода и фанатичното отрицание. “Има много други литературни произведения за деца, изпълнени с магьосници, змейове и чудеса като тези на Толкин. Никой не се е научил на сатанизъм от тях. Като събуждат въображението, те помагат на децата да натрупат опит, да се ориентират в нравствените ценности (добро-зло) и да се подготвят за бъдещите си социални роли” (Стефанов 2002). Българските свещеници обаче не бяха сами в своето отрицание – официалният екзорцист на Ватикана отец Габриеле Аморт видя в “Хари Потър” “печата на княза на тъмнината – дявола” и “нехристиянския морал”. Според екзорциста погрешно се прави разлика между бяла (“добра”) и черна (“лоша”) магия. Такава разлика всъщност не съществува, защото всяка магия е призоваване на дявола. Наред със средновековния патос на тези явно заличаващи границите между реалност и художествена условност твърдения, държавните институции също се включиха в атаката: в ОАЕ книгата беше забранена; министърът на образованието на Руската федерация Владимир Филипов пък видя в увлечението по книгите на Дж. К. Роулинг заплаха за интереса към руската детска литература (Известия 2004). Най-абсурдната реакция дойде от САЩ, където многотомникът за момчето магьосник бе атакуван именно заради единствено безспорното си достижение: “Неотдавна американски учен също излезе с аргументи срещу Хари Потър и заговори за “синдрома “Хогуортс”. Според него проблемът бил в това, че децата не можели да се откъснат от романите на Дж. К. Роулинг, които стават все по-дебели и по-дебели, и преуморявали очите си. Непрекъснатото четене на тези книги причинявало стрес на организма и предизвиквало продължително главоболие” (Известия 2004). Това обаче е най-невинното обвинение към романите отвъд океана. В 16 щата (главно в южните) са отправени искания към цензурата за забрана на многотомника, като по този показател “Хари Потър” се конкурира със “За мишките и хората” на Стайнбек и “Спасителят в ръжта” на Селинджър. При това, както обяснява Марк Уест, професор по английски език и детска литература в Университета в Южна Каролина, тенденциите към цензуриране в последно време се изместват от книгите, в които се говори за секс и има неприлични изрази, към жанрове като научна фантастика и фентъзи. Според него за големи групи читатели всичко, което се отнася до вещици и магии, е равноредно на Злото и те не го възприемат като фикция, а като реална заплаха от влиянието на книгите. Практиката за забрана на книги в училищата се свежда не до единични заглавия, а до цели списъци, което тревожи Американската библиотечна асоциация, твърди електронното издание “Едюкейшънъл уърлд”. Ужасяващото в този сюжет е не толкова усещането, че времената на салемските вещици никога не са си отивали, колкото, че от призивите за забрана към горенето на книги и изгарянето на хора пътят не е чак толкова дълъг, както твърди Кристин Димитрова: “...Според няколко свещеници, добили гласност в пресата, най-страшен е Хари Потър. Оттук до верската и етническата нетърпимост има само една крачка, защото всичко ще зависи от това кой е в комисията по измерване на идейната вредност” (Димитрова 2002б). Подобни интерпретации на детско четиво са резултат от недобросъвестно и повърхностно четене през кривото огледало на собствените страхове и заблуди в главите на възрастните, както с не малка доза ирония отбелязва Умберто Еко, според когото за разлика от възрастните децата правят ясно разграничение между вълшебна приказка и реалност. Именно в негово лице творбата намери надеждна защита (“При това положение просто не мога да не се застъпя за Хари Потър”), доколкото той откри в нея редица архетипни повествователни ситуации, които авторката благодарение на “изключително фините си културни изчисления или на удивителния си инстинкт съумя да възкреси”, както и множество паралели с утвърдени и обичани произведения за деца (Еко 2002).

Разгадката на споровете, а най-вече на необичайния детски интерес, може да бъде намерена не толкова в социокултурната ситуация, в която многотомникът се появи, колкото по страниците на неговите книги. И макар да приемаме, че не всичко, което е обект на масов интерес, представлява значимо художествено постижение, все пак смятаме, че агресивната реклама може да увлече детето да си купи дъвка или албум, но не и да прикове вниманието му с часове над стотиците страници на многотомника.

Целта на тази работа е да набележи заложените в романа проблемни гнезда, за да докаже, че книгата не само не е заплаха за моралните устои на децата читатели, а дискретно и ненатрапчиво поставя най-сериозните проблеми на съвременността – дискриминацията, насилието, корупцията, безотговорността на пресата, и дава възможност на възрастните, умело експлоатирайки детския интерес, да използват историята на Хари Потър с дидактична цел.

Сюжетът за момчето магьосник съдържа отчетливите елементи на семеен романс, като отхвърленото от всички сираче, живеещо в килера под стълбите, се оказва героят на магическа страна, син на известни и достойни родители, храбро сражавали се срещу злото, единственият оцелял след сблъсъка с Черния лорд Волдемор.

Действието в романите за Хари Потър на Дж. К. Роулинг протича успоредно в две паралелно съществуващи пространства – реалното и магическото, като основен медиатор между тях е главният герой – момчето магьосник Хари Потър, през чиито очи те са наблюдавани и сравнявани.

Всяка от отделните книги е рамкирана от пребиваването на Хари в дома на семейство Дърсли в началото, т.е. в реалното пространство, и завръщането му отново там във финала – след приключването на поредната учебна година в училището за вълшебства и магии “Хогуортс”, разположено в магическото пространство.

На пръв поглед двете пространства са радикално противопоставени едно на друго по основните си характеристики.

Реалното пространство, светът на мъгълите, т.е. на лишените от магически способности, се отличава с изключителната си подреденост, оразмереност и чистота. Къщите са съвършено еднакви, досущ като моравите пред тях, и всички, пребиваващи в това пространство, се подчиняват на строги правила, основното от които е: “Да не забележат нещо нередно съседите”. Всяко нарушаване на реда е съпроводено с любопитни погледи изпод спуснатите пердета на блестящите от чистота прозорци, а най-голямата грижа на хората след усилието да не излязат извън рамките на общоприетите правила за поведение и “нормалност” е грижата за благополучието, бизнеса, сключването на успешни сделки, придружени от семейни гостувания на бизнес партньори. Този свят е еднообразен, скучен, населен с крайно неприятни деца и възрастни, в чиито отношения водещи са фалшът, преструвката, липсата на каквито и да било значими събития, интереси, разговори и където за човек се съди според марката на автомобила му. Това е провинциалният свят на дребния буржоа от 90-те години на ХХ и началото на ХХІ век, видян през очите на Хари в своя максимално отблъскващ вид. За Хари и останалите магьосници прекалената чистота и ред са само видимата страна на посредствеността, а технологичните чудеса, с които толкова се гордее съвременната цивилизация, са източник на непрекъснати шеги и недоумение.

По своята същност магическото пространство изглежда радикално друго: населено е с магически същества, кореспондиращи с всички познати на авторката митологични и фолклорни вярвания – еднорози, хипогрифи, тролове, гноми, триглави кучета, змейове, таласъми, кентаври, полтъргайсти, призраци, домашни духчета. Архитектурата – старинни замъци, облеклото – мантии и островърхи магьоснически шапки, лекарствата – отвари от билки, средствата за писане – пергаменти и пера, осветлението – свещи и факли, и т.н. отнасят времевата му ориентация по-скоро към Средновековието, макар че всички изброени дотук неща са само на пръв поглед близки до средновековните реалии – предметите и сградите имат магически свойства, отличаващи ги съществено от средновековните им аналози. В тази средновековна по характера си атмосфера се наблюдават и редица анахронизми – магьосниците си имат експрес с парен локомотив, автобус, магьосническо радио, любими поп групи, вестник, фотография, доколкото времето и на реалния, и на магическия свят е нашето съвремие.

Именно в това пространство романът разполага, допълва и интерпретира изключително сериозните проблеми на реалния свят: власт, дискриминация, корупция, продажна преса, безсмислени образователни реформи, при това с все по-ярко изразени във всяка следваща книга сатирични нотки и разобличителен патос. Магическото пространство дава възможност в увлекателна форма с категорична яснота да се поставят и важни за детето читател морални въпроси – за верността, за приятелството, за смелостта и саможертвата, за обичта като най-силната защита срещу злото и най-вече проблемът за избора, при което вечният сюжет на приказката – борбата между доброто и злото, тук е преосмислен и формулиран от Албус Дъмбълдор: “Изборът, който правим, Хари, говори много по-красноречиво за същността ни, отколкото нашите способности”.

Магическото пространство се оказва благодатно поле за разгръщането на дискретната съпоставка между света на обикновените хора и света на магьосниците, като при това конфликтите, предизвикани от сблъсъка на различните виждания по набелязаните проблеми, се превръщат в основен тласък на сюжетното развитие.

Основната интрига, сюжетното ядро на многотомника е в желанието на Черния лорд Волдемор за неограничена власт над целия свят и за унищожаването на всички нечистокръвни магьосници, както и на хората, лишени от магьоснически способности, и съпротивата на Дъмбълдор и привържениците му срещу неговите стремежи и действия. Последователно, но ненатрапчиво романът внушава безсмислието на подобна дискриминация, пораждайки аналогия с най-мрачните събития от първата половина на ХХ век – по зла ирония на съдбата Волдемор, най големият враг на нечистокръвните, сам е от мъгълски (т.е. немагьоснически) произход, което, както става ясно в четвъртата книга, е неосъзнатият мотив за неговата омраза.

Със зла ирония повествованието критикува недъзите на държавната администрация – в случая т.нар. Министерство на магията, пренаселено с корумпирани, недалновидни, загрижени единствено за своето оцеляване на постовете си чиновници, като дори самият министър на магията е в състояние да пренебрегне надвисналата над света заплаха, да манипулира фактите или съзнателно да си затваря очите за тях в името на своето оставане на министерското кресло. Не са пропуснати и послушната на Министерството преса, загрижена за тиражите си и непременно търсеща скандала, в лицето на неподбиращата средства да се добере до информация журналистка Рита Скийтър и вестник “Пророчески вести”, както и затварящите очите си за истината, защото се страхуват от нея, обикновени магьосници, ставащи по този начин неволни съучастници на Черния лорд. Към тази картина на магьосническото общество трябва да се добави и неистовото увлечение към куидича (магьосническия футбол), предизвикващо спортни страсти, на които запалянковците се отдават без задръжки. Романът последователно гради аналогии между магическия и реалния свят, като сатирата нараства в неудържимо крешчендо от първата до петата (последната излязла до момента) книга.

Особено внимание многотомникът отделя на образователната система – на подкупните училищни настоятели, поддаващи се на златото, заплахите и изнудването на Луциус Малфой, на безсмислените и нескончаеми образователни реформи на Министерството, разграждащи добре устроената и даваща блестящи резултати система на обучение в училището за вълшебства и магии “Хогуортс”. То до голяма степен се покрива с традиционната представа за типично английско училище, в което царуват железен ред и дисциплина, учителите са строги, а непрекъснатите настоявания на Филч за по-крути мерки към учениците са недвусмислен намек за съществувалите в миналото физически наказания. Разположено е в старинен замък, между чиито каменни стени строгият ред е съпроводен с почти постоянното усещане за студ, а като оазиси в мрачната атмосфера са общите стаи на домовете, Голямата зала и в далечината къщата на Хагрид. Училището е основното място на действие в романа и единственият истински дом за Хари не толкова защото той се чувства необичан и е зле третиран от роднините си в реалния свят, но защото над училището властва сянката на неговия директор, Албус Дъмбълдор, контрапункт на Черния лорд, единствения магьосник, от когото злият маг се страхува. Директорът Дъмбълдор е самото въплъщение на архетипа на “мъдрия старец”, на Духа от вълшебните приказки, носещ съвет и помощ, олицетворяващ, от една страна, знание, разбиране, разсъдливост, мъдрост, разум и интуиция, а от друга – морални качества като доброжелателност и отзивчивост (Юнг 1999: 223-227). Поведението на Дъмбълдор, на останалите учители, отношенията им с учениците провокират сериозен размисъл върху фундаментални въпроси на образователната система в реалния свят.

Независимо от аналогиите обаче начинът, по който се разрешават конфликтите, е радикално различен от матрицата на заливащите децата от синия екран продукти на масовата култура – срещу героя супермен с мощни бицепси, въоръжен с арсенал от оръжия с никога несвършващи патрони, се изправя слабичко, обикновено на вид момче, чието единствено оръжие е тъничката двадесет и осем сантиметрова вълшебна пръчка.

Грубата физическа сила, неконтролирана от разума, е представена като изключително отблъскваща (в лицето например на постоянните спътници на малкия Малфой – Краб и Гойл, при което вечно обграденият от дебеловратите си съученици Драко предизвиква у българския читател неизбежни аналогии). В магьосническия свят има не по-малко строги правила за поведение, отколкото в реалния, но те са насочени единствено и само срещу упражняването на насилие – насилието срещу човешката воля (“Империо”), срещу причиняването на физическа болка (“Круцио”) и срещу убийството (“Авада кедавра”). Върху трите проклятия тегне страшна забрана, с която не се съобразяват само привържениците на Черния лорд, т.е. носителите на Злото.

Персонажите на Дж. К. Роулинг, за разлика от героя супермен, освен с магическите си пръчки разполагат и с още едно, изключително мощно оръжие – те са четящи герои. В магическото пространство книгите са единственият и основен източник на знания. Независимо дали трябва да прочистват къщата от омайници (молците на магическия свят), да приготвят храна, да търсят сведения за Николас Фламел и Философския камък, да варят лечебни отвари, или да учат за изпити, героите неизменно са обградени от купища книги. При всеки възникнал проблем първото нещо, което те правят, е да отидат в библиотеката, за да потърсят по нейните рафтове решението му. Действието е винаги предшествано от четене, уменията се придобиват в резултат от натрупани от книгите знания. Образът на четящия човек е най-често срещаният по страниците на романите за детето магьосник.

По този начин, завоалирани под маската на чудесното и дискретно внушени, се утвърждават фундаментални демократични ценности и се отправят към читателя редица послания с несъмнено дидактична цел. Заедно с това многотомникът дава възможност на детето с лекота да се идентифицира с героите, да се самоотъждестви с тях. “Хари не е супергероят, както никое дете не е супергерой. Той е обикновено момче – естествен, спонтанен, без особени качества, много практичен, умее да оцелява при всякакви ситуации с помощта на приятели. Такива са и децата ни.” (Денкова 2002а). Именно възможността за самоотъждествяване с приказните герои вдъхва на детето читател онази увереност, която според Бруно Бетелхайм е от изключителна важност за израстването: “Тези истории обещават на детето, че ако дръзне да се впусне в това опасно и пълно с изпитания търсене (на истинската си самоличност – бел. авт.), доброжелателни сили ще му помогнат да успее” (Бетелхайм 1989: 33). И в това е и един от ключовете на интереса към разглеждания многотомник.

Успоредно с ненатрапчивото внушение за необходимостта от вярност, преданост, готовност за саможертва в името на доброто, както и от съпротива срещу злото, дискриминацията, насилието (изключително актуални за края на ХХ и началото на следващия век послания), многотомникът за момчето магьосник успя да извърши истинското чудо – върна стотици деца към удоволствието от четенето във време, когато визуалните изкуства все повече изместват писаното слово. Нещо повече, според цитирано от “Прес асошиейшън” изследване на педиатри от Единбург: “Книгите и филмите за Хари Потър са новият спасител на децата. Те ги избавят от бездуховността и настъпването на новите технологии. 85 % от малчуганите в Обединеното кралство са посегнали към някой от томовете с приказния герой. Филмът е гледан от 10 % повече. Като основно положително качество се посочва, че приключенията на Потър развиват въображението. Освен това се забелязва засилен интерес към историята, митологията и естествените науки като химия и физика. При това историите за Хари предлагат на хлапетата развиване на чувството за справедливост. Те ги учат, че на света злото невинаги изглежда такова, а доброто може да не е красиво на външен вид.” (Стандарт 2002).

От казаното дотук става ясно, че интересът към историята на детето магьосник едва ли е просто мода, която ще отзвучи, нито само продукт на агресивна реклама, а има далеч по-дълбоки корени. Ето защо българското училище би трябвало да се опита максимално да експлоатира както интереса на децата, така и възможностите, които многотомникът дава на преподавателя, а историята на Хари Потър под една или друга форма би трябвало да намери място в часовете по литература.

Използвана литература

Бетелхайм 1989: Бетелхайм, Бруно. Животът, разгадан отвътре. // Деца, изкуство, книги, 1989, № 2.

Гърдев 2003: Гърдев, Борислав. Хари Потър по стъпките на Шварценегер. // LiterNet, 04.01.2003, № 1 (38).

Денкова 2002а: Денкова, Лидия. Хари Потър, обяснен за мъгъли. (Въпросите зададе М. Бодаков). // Култура, бр. 16, 15 февруари 2002.

Денкова 2002б: Денкова, Лидия. Философските тайни на Хари Потър. София, 2002.

Димитрова 2002а: Димитрова, Геновева. Спете спокойно, деца! // Култура, бр. 6, 15 февруари 2002.

Димитрова 2002б: Димитрова, Кристин. Нашата борба. // Култура, бр. 21, 24 май 2002.

Дончева 2002: Дончева, Цветелина. Поп обяви кръстоносен поход срещу “Хари Потър”. // Стандарт, петък, 8 март 2002.

Еко 2002: Еко, Умберто. Вреди ли Хари Потър на възрастните? // Култура, бр. 5, 08 февруари 2002.

Известия 2004: Известия, 11 януари 2004.

Инокентий 2002: Монах Инокентий. Книгите за Хари Потър и популяризирането на магията. Света гора: Славянобълг. манастир Св. ВМЧК Георги Зограф, 2002.

Разчленяване 2002: Разчленяване на романовия релеф. Разговор в редакцията на Култура за българския роман през 2001 г. с участието на Биляна Курташева, Йордан Ефтимов, Милена Кирова. // Култура, бр. 30, 26 юли 2002.

Стандарт 2002: Стандарт, 23 август 2002.

Стефанов 2002: Стефанов, Павел. За Хари Потър в книгите, живота и филма. // Църковен вестник, год. 102, № 3, 2002.

Юнг 1999: Юнг, Карл Густав. Архетиповете и колективното несъзнавано. Плевен: “ЕА” АД, 1999.