Момичето

На Елица
Така беше някога...

Момичето плаче... Сякаш вселената се е сгромолясала над него и няма пролука – пристиска го, задушава го – ще умре... Не иска да живее в този свят, където всички са омърсени, кални, по-грешни от дявола.

– Мръсница... Мръсница.. Госпожата Янева е мръсница, най-голямата от всички, защото тя е учителка и е красива, млада, добра... пък и тя... и тя... – бръщолеви несвързано в изнемогващия истеричен плач.

Момичето не може да прости.

Два дни почти без прекъсване плаче, глас няма повече, започна да хрипти, като че ли наистина го давят. Очите и бузите му се сляха в обща червенина, подуха се и го обезобразиха.

Майката стои пред иконостаса, кръсти се и шепне молитви за спасение на детето. Първо тя не му обърна внимание – да плаче, като иска; ще се наплаче и ще му мине. Но не се наплакваше, не му минаваше и тя сериозно се обезпокои. Според нея, това е пръст на някаква свръхестествена сила. Момичето е кротко и хрисимо не за годините си, работливо и услужливо е. Понякога й се струваше, че е изтъкано само от обич. То е талисманът на махалата, изпратено е от Бога нарочно, за да обуздава с вида си буйните, да пръска светлина в тъмните души. А сега!... Сега пък сатаната го е обсебил. Превърнало се е в студена остра кама, готова да се забие във всеки, който го доближи:

– Махайте се! Махайте се! Мразя ви!

– Чедо! Ела, мама, кажи – мъчи се да го успокои майката, но то така яростно я отблъсква с двете си ръце, така крещи: “И ти си... и ти си като учителката... вие всички, всички сте...”, че и тя се разплаква не по-малко от детето и се захлупва обезумяла на пода пред иконостаса.

* * *

Момичето беше научило как се зачеват бебетата. Този акт му бе отдавна известен, но като нещо греховно и грозно. На децата в селото не се говореше по тези въпроси. Още откакто се помнеше, всеки ден виждаше по улиците и дворовете скупчени кучета, свине и говеда. По-големите цинично се хилеха и викаха: “Вижте, вижте, правят мръсно!”. Момичето отдавна беше забелязало, че възрастните нямат нищо против “мръсното” на животните, но си го обясняваше с тяхната заетост. Сега му стана ясно: не се възмущават от тях, защото и те го правят. Значи и те са мръсни, и те са животни. Очите му виждаха наоколо само животни. Госпожата Янева, учителката, закръглена, бяла, с толкова нежни трапчинки на страните, се превърна в свиня. Чаровната леля Дана в кучка, а стрина Дешка си беше същинска кокошка и от най-опърпаните и най-кротките.

Неведнъж момичето беше слушало някоя жена да се оплаква: “Не ме оставя на мира поразеникът проклети” – и виждаше как другите жени й съчувстват. Беше вървяло с по-големите, които се взираха в сините белези от страстни целувки на току-що омъжила се мома и слушало упреците към младоженеца: “Е-е, гледайте бе, гледайте какво е направил. Звяр!” Натрапваше му се случката как веднъж цялото село настръхна и говореше само за едно: Джоно Пенин беше изнасилил най-хубавата мома в селото. Тя пластела самичка на ливадата, другите били на нивата. Джоно изскочил изневиделица и я съборил в сеното. Бабите го пустосваха и кълняха, жените го търсеха с пръти в ръка, мъжете с ножове в пояса. Преровиха всички плени, претърсиха горите наоколо, но от Джоно ни вест, ни кост и се не видя повече в селото. “Опозори момичето. Смърт за такъв, смърт!” – викаха всички. И наистина момата беше опозорена, защото никой не пожела да я вземе за жена. Повяхна, позастаря. Отбягваше хората, с никого не разговаряше. Посрамено беше и семейството. Майка й не смееше очите да си повдигне. Накрая се появи отнякъде вдовец с много деца и я отведе в друго село.

Момичето си спомни колко много обичаше децата. Как страстно се привързваше към някое бебе и го гледаше съвсем като майка: приспиваше го с нежно друскане, хранеше го с биберон, преповиваше го, почистваше с мокро парцалче олигавеното му личице и през цялото време му гукаше. Това му беше играта. Защо са му тези парцалени кукли, студени, замърсени, като имаше живи, диханни и топли. И вместо да играе с децата, все край майките се въртеше, особено край младите. А бременните жени бяха за него светици. Петнистите подпухнали лица, дебелите им устни му се виждаха най-красивите и то раболепно притичваше да им подаде това-онова, гледайки ги в очите с обожание.

А сега... Ах, ако знаеше, че бебетата, тези нежни същества са заченати в корема на майката по този позорен, отвратителен начин, щеше да ги изритва като парцалена топка, като мръсно куче щеше да ги изритва! И всички възрастни да пукнат, всички, всички... щом няма нищо свято, щом се вършат гадости, щом са толкова кални – като свинете, като кучетата и говедата... Проклети да бъдат. Проклети! – разтърсваше се момичето и му се струваше, че ще умре.

Плачът секна. Остана омразата. Започна да страни от всички. Понякога си говореше нещо само и погледът му заканително блестеше. Майка му на няколко пъти се опита да го лекува с билки, но то ги плисваше в лицето й. Баща му го подгони, то избяга и се надвеси заплашително над кладенеца. Оставиха го. Отдадоха се на молитви.

* * *

Момичето продължи да ходи в планината за малини с децата от своята махала, но не разговаряше, не отвръщаше на закачките им и вървеше на няколко крачки зад тях, за да бъде само. Разговаряше с луната. То я обичаше. Още от малко играеше с нея: върви и луната върви, побегне нарочно, гледа я и тя бяга с него. Ако се опита облак да я скрие, търси пролука, измушва се и се втренчва закачливо в момичето. Сякаш му е приятелка, най-близка душа. И всичко разбира. Неведнъж се беше взирало в тъмните загадъчни петна по луната и бе решило, че това са очи, друго не може да бъде; и уста, отворена наистина, но уста. Луната имаше образ на загледано в почуда дете. И когато момичето дълго се взираше в лика й, устата се размърдваше в усмивка, а очите дяволито й смигваха.

И ето сега момичето вървеше в тъмната нощ зад глъчката на децата. Петлите едва бяха пропели. Празната кошница, която трябваше да напълни с малини, висеше безучастно на кръста. Дългата плитка подскачаше припряно по гърба, за да отхвърли черното вълнение, протекло от сърцето на момичето, но напразно. Чернилката в душата му все повече се сгъстяваше.

Луната, която винаги го спасяваше, сега мълчеше. Пулеше се далечна ни безучастна, оставяше го на грозната нощ, която ей сега ще го удави в смрадливата си тиня. Боже! Но как да изчисти калта, как да я обърше, като целият свят е кален, всички са мръсни, гадни, отвратителни, грешни, грешни, грешни... Към слънцето са грешни, към въздуха, цветята, пчелите. Към красотата са грешни... И то се давеше в безгласен плач. Затича, за да се измъкне от мътилката на мислите си, да промени с движението нещо в себе си, но нищо не се получи. И луната тичаше с него, и звездите, и онова малко сребърно облаче, което прилича на цвете, но не му даваха отговор. Мълчаха си все по-тайнствени, все по-загадъчни. Нито приемат, нито отричат мислите му.

Пропяха втори петли. Излязоха от селото и кучетата замлъкнаха. До ушите на момичето достигнаха гласовете на дружината:

– Знам един малинак – викаше Вера Катеринова, – до обед ще напълни кошниците. Днеска ако не изкараме за по две кила брашно, името ми да не е Вера.

– Ху-у, ху-у-у, Вера фантазира.

– Гладна кокошка просо сънува! Колкото и да наберем, закупчикът тъй ще ни удари в кантара, че пак ще вземем колкото друг път. Залъгалка.

– Безжалостен мръсник е, неговата мамка! – обади се единственото момче в групата, братовчед на Вера. – Още малко да порасна, с кремък ще го одера, както той сега нас дере.

Момичето се замисли кой е най-големият мръсник и кое е най-мръсното нещо. Дойде до извод, че най-мръсното нещо е да правиш “мръсно” естествено.

Нагазиха в лоното на планината, където трябваше да напълнят кошниците. Малинаци много, но малини нямаше. Цялото село беше плъпнало и ги обрало до шушка.

В стремежа си да бъде далеч от другите, момичето скоро се загуби. Потъна до шията в гъст буренак и цялото се измокри от утринната роса. “Сълзите на тревата” – помисли си то. Вървеше напосоки, без да гледа и се заплете в трънлив храсталак. Издра се, кърви потекоха от кожата му, но то не спря и не се погледна, дори не усети болка. Вървеше в някакво диво упоение и беше забравило, че трябва да търси малини. Празната кошница сега изобщо не го занимаваше. Съзнаваше опасностите, които го дебнат и изпитваше злорадо чувство. “Нека ме изкълват усойниците, нека ме изядат мечките, да видят те. Нека да умра, нека...” – и нагазваше все по-навътре, без посока, докато се умори и капна съвсем. Седна до един бор и извади суха коричка. Яде я с наслада, сякаш не беше черен корав хляб от най-тричавото брашно, а скъп деликатес. Пийна си вода от манерката и сладостно потръпна.

Огледа се наоколо и едва сега осъзна, че денят е топъл и ясен, а слънцето е на пладнина. Миришеше на смола, лишеи и гнили дървени трупи. Лъхна го тишина, която носи напрежението на скрит бъкащ живот.

До десния крак на момичето се бяха скупчили гъби. Къдрави сенки играеха с аления им цвят. То констатира: две големи и четири малки – приличат на семейство. “Как ли зачеват гъбите?” – го резна въпросът и яростно ги изпомачка с крак.

За миг се ослуша, огледа се отново наоколо. Верният усет му подсказа, че е доста далеч – в подножието на върха. Заслиза надолу по най-стръмното за по-бързо. Подклякаше и се претъркулваше по отвесните канари, сякаш е неодушевен предмет. Над главата му подскачаха камъни, големи и малки, като от изригващ вулкан. То се подгърбваше, закриваше темето си с ръце и изчакваше да се усмирят. “Прави са – мислеше момичето. – Наруших им покоя и те си отмъщават.”

Стигна до обла скала, която беше жива като всичко друго в природата. “Подгърбила се е, за да расте върху нея здравец, еделвайс и най-важното, държи и храни един смел причудлив бор” – установи момичето и си представи как на гърба й се припичат змии и гущери, лежат мокри мечки. Прииска му се да се слее с този див свят и да не се връща повече никога вкъщи. Опъна се върху скалата и долепи ухо до студената й гръд. През цепката на притворените си очи забеляза наоколо гъсти малинаци, които завираха корените си под скалата. “Като сънливи момичета под топла черга” – определи ги то. Отвори очите си и ги огледа. Те нямаха плод. Личеше, че някой току-що е минал оттук и е обрал зрелите малини. Мястото на плодовете още пазеше ароматната си влага. Огледа празната кошница, нагласи я по-добре на връзката през кръста и вместо да изпита угризение, че е празна, злобно се зарадва: “Нека се ядосва мама”.

* * *

Резлив женски смях удари като с камшик момичето. То пропълзя безшумно и провря глава през малинака. В подножието на скалата, на два-три метра видя мъж и жена прави, прегърнати. Граждани-туристи. Момичето изтръпна. Предусети нещо грозно и сърцето му лудо се разблъска. “Ах, ще осквернят планината. Не! Няма да им позволя! Само да посмеят! Ще ги премахна, ще ги изчистя оттук.” И се повлече като змия към камънака. Напълни кошницата с едри ръбести камъни. С всеки от тях можеше да се убие човек. Взе по един и в ръцете и пропълзя обратно. Натрупа ги пред себе си и зачака.

Мъжът се залута да разчиства мястото от клечки и шишарки. В движенията му имаше такава тръпнеща бързина, сякаш от това зависи животът му. Момичето се изпълваше с ненавист, с отрицание: “Гражданин на всичкото отгоре! Пришълец някакъв – птица от чуждо ято. И с брада – черна като катран, сякаш е поп. Животно от друга порода!”

И наистина, мъжът беше висок и силен, пък фин, с нежна осанка. Мускулите му обаче потръпваха като на жребец. От всяка точка на тялото му избликваше вълнение. това се предаваше и на жената. тя стоеше с гръб, но личеше по несекващия й кокетлив смях...

Момичето се оскърбяваше все повече. Смехът го удряше право в оголената му душа. “Защо й е весело? Защо е дошла тук с този мъж? Не разбира ли какво ще направи той сега с нея? Гъска! От най-обикновените селски гъски” – и то си представи тази “бяла гъска” в най-унизителното положение. Конвулсивно опипа събраните камъни. “По гъски винаги може да се замеря, с всичко. Ето! Заковала се е на едно място и чака. На всичкото отгоре го примамва със смеха си. И животните така се мамят – със звуци.”

Момичето се изпълваше с все по-голяма ненавист. Едва удържаше вътрешния силен подтик да процепи планината с един дълъг вик, да удави в него земята, небето, всичко живо и неживо, заедно с тях, за да предотврати калта, в която се давят хората и тези тук сега го показват.

Леговището беше приготвено. Отулено отвсякъде с хвойна и малинови храсти, то заприлича на животинска бърлога. Момичето потръпна и усети коравината на събраните камъни. Стисна един по-остър и се вледени в готовност да го запрати. Потърси с поглед пролуката, откъдето можеха да избягат. Зачуди се, че няма такава. Отвсякъде бяха обградени с гъсто преплетени дървета и храсти. Само откъм небето беше открито и слънцето надничаше през клоните на две големи ели. Черни сенки пробягваха по лицата им. “Откъде ли са дошли? – питаше се момичето. – Сякаш вещица ги е пуснала отгоре, за да осквернят това красиво кътче: или дявол някакъв сее греховност и вдън горите.”

Мъжът се наведе над жената и с трескаво движение смъкна от раменете й леката басмена рокля. Като ястреб я сграбчи в дългите си ръце. Притисна я, както се стори на момичето, необикновено силно до тъмното си мускулесто тяло. Раменете й засветиха бели като перушина, която сякаш ей сега ще се разхвърчи на всички страни и от “гъската” ще останат само кървави кални следи, за да напомнят за извършеното гнусно дело.

Тъканите в тялото на момичето болезнено се разпънаха. Нещо в гърдите му замръзна и му попречи да диша.

Мъжът примъкна жената в леговището и тайната наблюдателка усети смъртта им в ръката си. Ето, сега ще им запрати камъка. Нека се спасяват, ако могат – пролука няма.

Вдигна ръка да замахне и... тя си остана вдървена във въздуха. Камъкът не изхвърча към тях, а се изрони безшумно в храстите. За миг омразната непозната жена се беше извърнала към момичето и то едва не ахна на глас от неочакваното впечатление. Никаква гъска не беше тя! Дребното й лице излъчваше нежната миловидност на бебе. Късо подстриганата светлоруса коса трептеше около лицето й като венец от светлина. Момичето вдигна глава и потърси причината за този необикновен ефект в просветващите лъчи на слънцето, но не можа да го свърже с тях и продължи да я съзерцава, примигвайки в почуда. Взря се в очите й. От разжарената им дълбочина извираше светлина, която се сливаше с тази от косата, заливаше лицето и тялото й и въпреки напрегнатата му извитост в най-неприлична поза, създаваше чувство за чистота и неопетненост.

Момичето се зашемети от необяснимото явление – да му харесва и да се възхищава от това, което само преди миг му изглеждаше най-грозното нещо в света. Напрягаше мозъка си да го проумее. Откъде идваше това странно обаяние на жената в този грозен, отвратителен миг, когато тялото й се гърчи в непонятни спазми, а от неестествено разтворената й уста излизан приглушени необичайни звуци? Тя не е красива, няма “вежди-гайтани”, нито “очи-череши”, снагата й не е “стройна като топола”, както се пее в песните. Макар и хубаво оформена, дребна е като зрънце. Ако е в селото, няма да я харесват – мислеше момичето. От какво идваше това необяснимо лъчение във вида й? А може би, от необикновената свръхбелота на гърдите, които просветваха в сянката на по-светли от слънчевите петна край тях...

Момичето беше виждало в селото тъмни, увиснали до пъпа гърди, кожясали и празни като торби, изсмукани от гладната челяд или изпънати като пълен мях, от които жадно смучеха беззъби устица и премляскваха сладко, сладко. Жените в селото не ги криеха – нямаха време за това, вадеха ги навсякъде мимоходом да накърмят бебето, колкото може по-бързо, за да продължат работата си. А гърдите на тази тук бяха съвсем други: живи, трептящи... Сякаш имаха свой собствен, самостоятелен живот, дишаха и пърхаха като птици. И този мустакат мъж не се насища да ги гали и целува, като че ли иска да ги погълне в дълбочината си, за да бъдат само негови. “Но те са на бебето! – стресна се в ново озарение момичето. – Тази жена сега ще роди бебе и то ще муши главичка в пазвата й да ги търси, а тя ще примира от щастие.”

Ненавистта, която допреди малко вледеняваше момичето, се разтопи. Дори нещо повече: то съпреживяваше бъдещата радост на жената и му беше добре. Само неяснотата продължаваше да го гложди и то разширяваше трескаво очи, вторачваше се, търсеше обяснение в подробностите: поглеждаше около влюбените, в храстите и клоните над тях, но нищо не повдигаше завесата на тайната. Загадка беше тази ненаситна жажда на мъжа да я обгръща цялата, да я съхрани само за себе си, вътре в себе си. това се хареса на момичето. “Той я иска, а когато хората се искат, това е добро.” То се загледа в пулсиращия врат на мъжа и видя белите ръце на жената, които се преплитаха в луд танц по гърба му. Тя правеше същото, което и той. Доверчивата й отдаденост на този мъж я правеше необикновена. Малка и светло озарена, жената заприлича на трошица от осветена питка, нафора или просто от хляб, пред който селяните благоговееха. Събираха всяка трошица, да не би някой да я настъпи. Хлябът за тях беше живот и истина, те се кълняха в него и го целуваха. Беше свещен. И жената беше такава не само с вида си, но и с това лудо желание да влезе цялата в мъжа, да го засити и саможертвено да му прелее силата си, както хлябът засища човека и му дава сила.

Момичето подсъзнателно усещаше, че това е в унисон със смисъла на живота, значи не е лошо. Нервите му се отпуснаха, стана му леко, прииска му се да звъни със смеха си или да пее, но се сдържаше да не се издаде. Не смееше да помръдне. Един остър камък от приготвените болезнено се вбиваше в крехкото му ребро, но то пренебрегваше болката с чувството, че точно сега прониква в най-великото тайнство на природата. Любопитството му се разгаряше.

Влюбените седнаха и се вгледаха в очите си с няма благодарност. Той я милваше по косите и нежно й шептеше нещо с укротения блясък на очите си. Тя му се усмихваше.

В този миг внезапен трясък процепи въздуха и продължи да отеква толкова силно, сякаш небето се сгромолясваше от всички страни. Момичето познаваше шумовете на планината. Това беше отцепила се огромна скала, която увличаше надолу и други по-малки, но гражданите не знаеха. Мъжът инстинктивно подскочи и обгърна жената с тялото си. Лицето му побледня и се опъна, очите му пламнаха в решителен блясък. Беше готов да я защити от целия свят с цената на живота си. В този миг тя беше за него не смисъл, не съдържание на нещо съществено и най-голямо, а самият негов живот. Жената се вкопчи в тялото му, готова да го последва и в смъртта.

“Те се обичат!” – досети се момичето, макар че никой никога не беше говорил пред него за обич. Повече с чувство, отколкото с мисълта, съзнаваше, че тя, обичта, е най-възвишеното щастие, смисъл на живота; всичко останало, което се нарича красиво и добро, пие сокове от нейната могъща сила...

Пред очите му се проясни, мъглата на незнанието и заблудата се вдигна. Камък се отмести от гърдите му и то задиша леко и свободно. Чувстваше се оздравяло от тежка болест. Ликуваше. Замразените му допреди малко сетива се разтвориха за хиляди нови възприятия.

Слънцето блесна по-силно, провря лъчите си през клоните, освети лицето на влюбените, проигра по тялото им и ги залюля като в люлка. Въздухът, тежък и душен допреди малко, затрептя и разтвори всички упоителни аромати на планината. Бор, смола, малини, лишеи, гъби, треви и цветя смесиха миризмата си в божествен оздравителен балсам.

Докато мъжът опъваше загорелия си врат и наостряше слух да открие причината за шума, момичето радостно премисляше реакциите му.

Грохотът утихна и след оглушителната пауза се надигна щастливия глас на планината: Ярка птича песен се разливаше в утаеното бучене на реката в дола. Многогласно бръмчене на пчели се вливаше направо в душата на момичето и я издигаше с тържествения си химн до чувството му за чистотата на любовта. Като живи си шушнеха листата на дърветата, тревите и нежните камбанки, поникнали кой знае как на скалата върху петно лишеи.

Момичето се вслушваше в тайнствената тържественост на тази музика и я усещаше като благослов на любовта. Любовта! Красивата създателка на всички живи същества. Чувството му подсказваше, че тя, любовта, е тържество на красотата за всички: за каките, батковците, стринки, лели и чичовци, които несъмнено се любят като тези тук, за да раждат децата си.

При тази мисъл пред погледа на момичето отново се спусна мъгла, от която като змийчета изпълзяха нови, неясни въпроси. Как е дошла у него погрешната представа за любовта? Защо възрастните са склонни да я скриват, да лъжат за нея и по този начин да я мърсят? То се сети, че те и угаждането смятат за порок. Трябваше да се яде например, колкото човек да не умре и да може да работи, но никога за удоволствие. И наистина, децата се раждаха със знанието, че са слети с природата и залюбваха първичната й сила от малки, но възрастните потискаха нейните импулси у себе си или ги скриваха, когато носят наслаждение. “Но защо, защо е така? – измъчваше се момичето. – Нима нямат право! Защо тези тук да имат, а своите да нямат?”

Изведнъж се вторачи в храста до краката на влюбените. Кълбото, което досега му изглеждаше сивочерен камък, се размърда и се разплете на много змии, които ей сега щяха да се разпълзят по всички посоки. Ще загинат щастливците! Момичето изпищя и се изправи в целия си ръст. Те се стреснаха и също се изправиха. Намериха се очи в очи със селянчето и разбраха, че ги е наблюдавало. Тънките му ръце под лактите бяха нашарени от грапавината на скалата, предницата на безформената му дълга рокля още стоеше на топка от дългото притискане под тялото. Като обезумяло гледаше в змиите и езикът му напразно се премяташе в устата без звук. Мъжът го хвана за китката и извика развеселен към жената:

– Виж, виж едно туземно!

Жената се превиваше от смях. Змиите изчезнаха в обратна посока. Нямаше повече опасност. Момичето се успокои и се заизвива в ръката на мъжа:

– Пусни ме, бе... Малини бера-а, малини-и-и... – а той го стискаше все по-силно и също се смееше.

Тогава то изпищя пронизително в ухото му и с един по-силен напън успя да се измъкне. В луд бяг достигна шосето и се огледа наоколо. Сенките се бяха удължили, слънцето не се виждаше. Момичето погледна празната кошница и сърцето му болезнено се сви. Днес пак ще разтревожи майка си. Не! С обич ще й се усмихне, преди да е видяла кошницата и ще й каже:

– Миличка мамо, прости ми!...