Житейските срещи на Васил Тодоров

“Житейски срещи” е озаглавил дебютния си сборник с разкази авторът от Созопол Васил Тодоров, познат в своя град като “Клоуна”. Къси истории, с преплетени съдби на целия житейски конгломерат, събран на брега на морето. Тук героите са разнолики – от работници, миньори, строители, до инженери, технолози ... общото между всички тях е – изгубени души, нуждаещи се от спасение.

Главният герой – уж различен, но всъщност един и същ във всички разкази, приел житейските разочарования, тъжно констатира: Мечти? За какви мечти става въпрос в този скапан живот?! В разказите не липсват и затворници, проститутки, гейове, наркомани... сякаш да затвърдят пъстрия калейдоскоп на авторовия измислен, а може би реален, свят.

Морските истории са изкусно вплетени в сборника с разкази. С умиление авторът разказва и за рибарските успехи, и за техните несполуки (“Морско кръщение”, “На риболов”), и за последващите запои и веселби в крайбрежната кръчма (“Гларусови времена”), и за нещастните моряшки съдби (“Морякът”). Житейски пъстър е животът край морето – колкото хора, толкова съдби – една от друга по-интригуващи, по своему нещастни... а щастието – щастието е винаги някъде далеч, недостижимо, но животът... животът трябва да се живее такъв, какъвто ни е предоставен от съдбата.

Житейските срещи се пренасят и в обезлюденото вече българско село. И тъжната констатация на възрастния жител, един от малцината, дръзнали да доизживеят старините си там, където някога животът е кипял ведно с усилния полски труд:

Други времена дойдоха, вълчи! И децата тръгнаха навънка, по-добър живот да търсят. Хубаво, че старият хоремаг го има още, та дядовците на блага ракийка и винце да си изплакват мъката...

Децата в чужбина, старата баба Стойна, останала вдовица и самотна, брои дните си във вечно очакване да я навестят, или поне да й позвънят...

„Бъдни вечер е, дано дойдат децата!“ – стегна се тя. Омеси пита, приготви трапезата, запали кандилото на иконостаса, прекръсти се и приседна до прозореца. Оттук ще ги види, щом дойдат, да стане, да ги посрещне!... Вятърът лудееше, снегът засипваше селото. Баба Стойна се унесе, топлината я приспа. В съня й дойде нейният Кольо... Ето го, простира към нея ръце, взема я... Дъхът й спира! Двамата се понасят към небето... Кандилото догаря, печката гасне, а софрата очаква своите гости... А навън виелицата не спира. (“Орисия”)

И въпреки трудностите, героите в “Житейски срещи” остават “човеци”,  запазват човешкото в себе си. В тежкия живот и немотията тяхната доброта стопля сърцата им. Да помогнеш на едно сираче да оцелее и да израсне, да помогнеш на едно животинче, даже и див хищник... ето това е благородството в душите им, извисеността на селската отрудена и изстрадала душа. Освободената от капана чакалица с малките си чакалчета близва с благодарност ръцете на своя спасител. (“Чакалицата”)

Специален раздел е посветен на арт средите в морския град. Също толкова объркани, разнолики, следващи своите детски мечти и стремеж към висота, търсещи щастието. Успехът невинаги е с тях, по-скоро неизменен спътник им е разочарованието, но всички те, преглътнали отчаянието, следват своето символ верую: „Живей, за да бъдеш!“ (“Обратът”). Обградена от лицемерие, бездушие, апатия, безразличие и безсърдечност, „арт гилдията“ живее в своя измислен свят.

Това са срещите с хората, срещите с живота, наблюдавани, осмислени и описани от Васил Тодоров. В тях тъгата е повече от радостта, сълзите покриват усмивките, смъртта е редом с живота. Но отчаянието... отчаянието трябва да бъде превъзмогнато, злото победено, добротата – тя е единственият път към спасението. Разкази, споделени с болка и печал, съдби – отражение на живота, приет от автора за даденост. Реалният измислен свят на “Житейски срещи”, в който всеки от нас може да намери своето кътче, и своето късче доброта.

----------------
Васил Тодоров – Клоуна, “Житейски срещи”, разкази, 2021.
----------------