Утрото
И тази сутрин утрото ме гали,
надничащо през стария отвор,
с нюанси си играе и се хвали,
че само то не е поробено в затвор.
Промъква се с лъчите си и бяга,
в очите ми не спира да блести,
така привидно, както му приляга,
а мен какво ще сполети?
То, утрото, което не умира,
безгрижното, живеещо за ден,
дали утеха в нищото намира,
дали мечтае да е смъртно като мен?
Аз питах, съжалявам, че заплака,
и рукна дъжд неудържим,
кому е нужен облакът на мрака,
научим ли се дните да ценим...