* * *
Ела си на село, казваше баба,
когато си тъжна и във забрава.
Че там отново ще станеш дете,
без грижи и с чисто сърце...
Ела си на село и спри да се скиташ!
На топли мекици – нали ги обичаш?
Ще разпаля за тебе печката стара.
Зная че пушиш. Запали си цигара.
Брашно тя поръси с ръка
на една вехта, стара мушама.
И започна да меси тесто,
а навън дъждът – из ведро.
Стояхме двете, всяка мълчеше.
Спомних си как тя косата ми реше.
Изпращаше ме навън, без страх, че съм малка.
На оня стръмен баир
да си правя пързалка...
А щом се прибирах мокра до кости,
тя мигом керемидката носи.
“Слагай бързо краката във печката!”
И отново драскаше клечката.
В миг осъзнах се отново,
че беше тестото готово.
Започна баба мекички да пържи,
а времето претърколи се бърже.
Трябва след малко да тръгна,
но знаех, че пак ще се върна.
Исках за час време дори
да избягам от сивите дни.
Да се върна години назад
в един по-светъл свят.
Да съм отново дете,
с плитка дълга и чисто сърце.
Ала това само там става!
Само на село.
Права бе баба...