И ако Светлината в чашата е Тъмнина... и още за житейската реалност в романа на Георги Йочев

След книгите “Като куче пред хоро”, “Смъртен скок и танго”, “Отвъд хоризонта”, “Намръщени веселяци”, “Човек до теб” и “Живот без маска”, пред нас е романът на Георги Йочев “Светлина в чашата”. Една трогателна човешка драма, поразяваща с безмилостната си истинност, в която житейската реалност – такава, каквато е – се стоварва и неумолимо прониква дълбоко в съзнанието на читателя.

Повествованието е в първо лице. Главният герой Никола, с прозвището Коко Кахъра, разказва на въображаем слушател историята на своя живот. Истинската история на един житейски път, преминал през две обществени формации – соц-а и последвалата я “демокрация”. Един разказ, в който тъгата отстъпва на оптимизма, мъката и страданието вървят ръка за ръка с надеждата нещо добро да се случи.

Синът на Зората, захвърлен на земята, носи злото, светлината, наказанието от Бог и провидението за хората да могат да отделят доброто от злото и да заживеят в мир, да се обичат, развиват и размножават. ... Но хората не го разбраха, нарекоха го даже Сатана. Учените днес не създават ли повече злини на хората, отколкото добрини...
... на такова създание като човека и злото му е зло, и доброто му е зло... Захвърлен на земята, той вече знае, че Бог е сътворил дявола, чрез него да ни наказва и че Страшният съд за хората е тук на земята и той заседава всеки ден, за да съдим сами себе си...

Фабулата е реалистична, едно откровено отражение на тъжната действителност. Съдбата, тази дяволита подстрекателка, се намесва във всеки един етап от живота на героите в романа. Коко Кахъра, едно обикновено селско момче, останало сираче, прекарва нерадостно детство и юношество в “училища за трудови резерви”. След завършването е изхвърлен и оттам, и започва, според думите, си да работи работа, която не му харесва, да яде евтина храна, да спи по чуждите къщи и да се залъгва, че парите не са всичко... И така – до постъпването в “родната казарма”. Три дни преди влизането в редиците на армията, една случайна среща оставя отпечатък в съзнанието му през целия период на войнската му служба.

Едно тъжно и чаровно девойче, с големи черни, ококорени от мършавост очи на още детското ѝ лице, което ми се усмихна, приближи се до мен, плахо протегна ръчичка, в която държеше пластмасова чашка, и аз пуснах последното си левче...
... Момичето беше толкова очарователно, че въпреки трудните новобрански дни в казармата, не преставах да мисля за него. Тази среща с малкото просещо девойче ми помогна да устоя на почти трите откраднати години от живота ми.

Любов от пръв поглед! Съществува ли наистина или е само в романите? Но в нашия случай съдбата продължава да си играе с младия човек. В деня, в който излиза от казармата, чудейки се кой път да хване, среща същото това момиче, вече красива девойка... и двамата свързват живота си завинаги, или както гласи клишето – докато смъртта ги раздели.

Благосклонната съдба продължава неуморната си игра и непрекъснато подлага двамата влюбени и отдадени един на друг партньори в живота на низ от изпитания. Периоди на сполуки и дребни, и не толкова дребни неприятности се редуват неумолимо, следвайки житейския път на вкопчилите се в семейните ценности Никола и неговата спътница в живота Гергана. Неочаквано изпитание е вроденият недъг на тяхното отроче, което от една страна ги сплотява в стремежа да постигнат мечтаното изцеление, а от друга – ги натоварва и изостря конфликтите помежду им. Една реалност, в която, борейки се със себе си и предопределения им път, нашите герои посягат към алкохола, за да понесат стоически несгодите и трудностите, съпътстващи ги ежедневно. Търсената “светлина в чашата”, която им стоварва допълнителен емоционален срив и съмнително удовлетворение.

Няма по-тъжна гледка от тази да гледаш как майка с пиянския си смях разплаква рожбата си... Плачеше без глас, милото... Само хълца, гледа майка си в очите и сълзичките като поточета се стичат от големите му черни очи...

Паралелно с немаловажните битови проблеми, романът на Георги Йочев поставя и редица “философски” въпроси, върху които читателят да се замисли. Позицията на героите, заявена къде директно, къде завоалирано, тече паралелно с житейския път на Никола и Гергана. Различни персонажи – и като характери, и като професии, и като схващане за ценностни критерии в семейството и обществото, обединени чрез любовта, предаността, верността и отдадеността си един към друг. Никола е обикновен работник в завод, където преминава целият му житейски път и трудов стаж, докато Гергана – дъщеря на художник, наследила таланта на баща си се издига в обществото и получава обществено признание в арт-средите. Нейният път последва и синът им Иван, който получава и международно признание.

Интересни са поученията на майката към любимия си син:

Научи се поне да уважаваш лудостта на хората, защото цял живот ще плуваш в мръсотията на хора, болни от здравето си... Има два вида болка, момчето ми. Тази, която измъчва тялото и боли, и тази, която зачерня душата и ни променя...

Порасналото отроче напуска родното огнище и се установява в столицата. Нов емоционален срив и допълнителни завишени алкохолни дози от страна на майката, която ... в един “хубав” момент изоставя дома си, в опит да последва сина си. За Никола остава работата, домашната ракия и компанията на комшията бай Мишо, обикновен дърводелец, но със “златни ръце” и общо взето правилни житейски постановки. Според него художничката Гери, изоставила своите корени, безвъзвратно е устремена към собствения си регрес.

И златен статив да има в големия град, не чуе ли повея на вятъра в клоните на цъфналата череша и нежния аромат на цвета, художникът никога не може да го нарисува...

И падението на Гергана не закъснява. Тя достига до психиатрия, с опасна лудост, поставена под особен контрол и на крачка от “укротяване” от страна на докторите със “специална инжекция”. Спасява я единствено безпрекословната всеотдаденост на съпруга й, който след сериозни пререкания с медиците успява да я измъкне от лудницата и да я прибере обратно в семейното огнище. Трогателни са откровенията на един обикновен работник в завод, поучителни даже за лекарите от висок ранг.

Духовният живот, уважаеми лечители, е процес на разочарование и страдание за твореца!
Има характери, които не могат да се отрекат от нищо, докато не дадат и вземат всичко от този живот. Често пъти проблемът не е нищо друго, освен многото грешни опити да го решим. Не можете да изцерите мъката и страданието на художника, докторе, можете само да унищожите твореца, а не трябва. Вие по-добре от мен трябва да знаете, че страданието и лудостта са истинското име на съществуването ни.

И решен въпреки всичко да спаси своята спътница в живота, я прибира с думите:

Най-добрите хора са лудите, докторе, не ги убивайте с вашата инжекция, сложете я на тези, които боледуват от здравето си... Мълчанието и смехът на Гергана са една жестока откровеност към действителността. Всеки човек трябва, дори е длъжен да премине през собствените си разочарования и страдания...

Как завършва тази история, читателят ще разбере, след като прочете книгата. Само ще споменем, че не е с щастлив край, по-скоро обратното. Така е в човешкия свят, и според прозрението на автора, вероятно съвършено правилно: “Животът ни е дар от Бога и любовта, но смъртта е наша воля”.

Една книга, малка по обем, но с богато съдържание, размисли и поуки. Книга, която ще ни покаже света – такъв, какъвто е, в цялата си безмилостна реалност ... същевременно и жесток, и красив, и погледнат от малко по-различен ъгъл.

Съдбата е живот, не някакъв научен опит, една картина, стих, партитура за музика... Нашите недостатъци, пороци и лудостта ни растат в една саксия, с качества, талант, че даже и с фалшивите ни достойнства, не можем да поливаме само едните...

Каквото и да кажем повече, ще е излишно. Освен единствената препоръка: прочетете тази книга и ще видите и осъзнаете както света в цялата му многолика същност, така и себе си – като в отражение на огледало.

---------------
 Георги Йочев, “Светлина в чашата”, роман, изд. “Либра Скорп”, 2023.
---------------