Балада за Обзор

С безкрайна благодарност е изпълнена душата ми, с наивно детско копнение, със синята благодат на майчината утеха, с обич и преклонение пред Богородичните морета в хората и в девствените крайбрежия на Обзор...

Вървя към изрязаната от ветрове и вълни висока скала, известна като Голяма Мона Петра, която натрапчиво ми прилича на прегърбен стар рибар...

Ще пресъхнат ли мрежите на изобилието? Ще успее ли да изтегли преди това щастието си в тях човекът? Плава ли още към отминалия живот Карандаша, за да излъже доверието си? На кой отвъден бряг сега се опират лодките на вкаменените и останалите завинаги в морето лимбаджии?

Слабото пролетно слънце хвърля леки отблясъци по плавниците и харпуна в ръцете ми. Коланът с тежестите е закопчан на кръста, а в непромокаемия сак са неопреновият костюм, маската и шнорхелът. Съхнещите напластени водорасли са постлали накъсания си зелен килим, посипан с черни мидени черупки, които сега потъват и скърцат под босите ми крака.

Все още няма никого, все още заливът е мой, бреговете до Шабловия кой са мои, морето тук е само мое и само тук продължавам да бъда най-влюбеният в него. В жената майка. Не остарява никога морето, но е вечност. Може би е паднало небе. Море на свободата... Този Обзор ми е най-свиден... Човешкото време свършва тук. Сякаш преминавам невидими тесни врати, които се затварят зад мен, за да се разтвори сърцето ми... Напред вече се открива райският залив към началото на Лаксата. От белите кули на кормораните се вдигат птици над морето и се реят в небесата. Изхвърлените от вълнения дървета са скамейки, вкопани в пясъците. Морските хора живеят на крехката ронлива граница между солените води и скалите или там, където вълните издъхват.

Имам чувството, че някой ме наблюдава, че някой загрижено ми помага да завърша книгата си и ме води тук, където ненадейно ме връхлита неспокойният творчески дух на вдъхновението.

През годините се наслушах на толкова много врява и заключения за човешкия живот, че започнах да предпочитам водния свят на мълчанието и неговата мъдрост. Разбрах, че на човека му е дадено да се радва на малките неща, защото е малък. А когато се помисли за голям и велик – върши велики глупости и навлича големи страдания на тези, които го обичат. Нагледах се на празни хора с болни амбиции, които – агресивни, самолюбиви и неблагодарни – драпаха за власт, а получаваха вериги на робството... Въобразяваха си някаква тяхна слава, някакво измамно усещане за превъзходство – че са докоснали върховете в живота или че са постигнали своите заветни цели. Но не оставяха никакви светли следи след себе си – единствено опустошение. Ограбваха ближните, мамеха себе си, крадяха от Бога... Тогава морето се преобразяваше в боен ринг с пясъчни въжета в бреговете... Но каква хармония срещу всичко това... срещу безумието да си някой над някого в надпреварата за повече или едва да оцеляваш... срещу цялото това безсмислие и съпротивление – непременно да останеш... какво тържество и изящество на формите извън сложната геометрията на града и варварските надмощия... девствената нежност, докосната от могъщите сили на морето и на Балкана?! И каква ли полза за някого, ако ще да придобие и целия свят, но да погуби душата си?! Нямам нищо излишно – нищо не ми е нужно – свободен съм. Обичам и се чувствам обичан! Какво повече от това за човека? Зная, че съм само гост за кратко на тази свещена българска земя и както съм проплакал гол – гол и ще замлъкна в нея!

Изплували като от сън тревоги...

Нагазвам в протегнатите пенливи ръце на морето и изтръпвам от свежест. Докато следвам прегръдките на вълни и пясъци, потънал в спасителните послания на словото, си спомням дните в Италия, с които свети Никола ме дари... Знаех, че не бяха случайни и че поклонението в Бари е съдбовно за цялото ми семейство. Мечтаех преди време да посетя манастирите на Атон, но навярно има какво още да уча... Ще узная ли някога как поддържат с молитви монасите Земята да не рухне?

Минавам посипаните камъни в средата на пясъчния залив и достигам до началото на Лаксата. От другата страна на носа е поставена паметната плоча на загиналите рибари от Шабловия кой. До нея има достъп само по море, защото брегът е погълнат от водите и е останала по сушата само тясна скалиста ивица. Кой ще дойде тук, за да ги спомни? Каква ли мъка е тегнела в оная късна есен? Какви ли небесни сили са вдигнали бай Ламбо да поправи натрошената лодка и да постави плочата? “Лодка се поправя – ми рече. – Човекът няма да се върне, човекъъът...” “Нивите на баща ми са в морето” – казвала дъщерята на Шаблата. Страшна скръб излъчва тази плоча... Има нещо неизплакано, издълбано в камъка.

Свалям екипировката, обличам неопреновия костюм, обувам плавниците, слагам маска, шнорхел и се потапям...

Какво великолепно преображение настъпва в солените сини обятия!

“Влюбиш ли се в морето – и то се влюбва в теб и тази любов е клетвена, любов отгоре! Не питай и не търси отговори!” – това ми каза един монах на мълчанието от манастира, в който ходя. – “На хората не им е дадено да узнаят всичко... Има неща, които е по-добре да не разбират напълно, тъй като не им е позволено да навлизат в тях. Венчал си се за сила, която е извън всякакви човешки представи и ако ти я закриляш – и тя ще те закриля, а където има истинска любов – там е и Бог.”

Включвам камерата на харпуна и поемам с леки махове на плавниците след прибоя навътре.

Дали запаметена в снимки или на филм, с бои върху платно или със слово, човек винаги се стреми тревожно към красотата, към последната красота, за да я докосне и съхрани, да преобрази света с добротата си...

Но от какви ли прародителски недра извира вродената необуздана страст към лова и изначално ли е тя заложена в нас? Какво ни кара да влизаме в морето с любов, но да преследваме и убиваме рибите? Да бъдем гмуркачи, подводни ловци, но едновременно с това и жертви! Първични, но нали първичните хора са истински? Водата прави равни харпунджиите и няма никакво значение кой какъв е в арената на големия свят. Водата връща забравеното човешко, инстинктивното, детското – неосъзнатото и наивното. Играта на живот и смърт!

Откъсването в родилните води на морето изисква умения, лишения и дори болка, страдание, физическа и психическа нагласа, смелост и решителност, укротяване на духа, покой и онази съзнателно търсена самота, в която няма страх – отпреди религиите, отвъд учения и философии – просто начин на живот... Страстта към подводния риболов сближава хората и ги превръща неусетно в приятели.

Уловените риби гмуркачите даряват на близките си, а те от своя страна изразяват благодарност към харпунджиите и през тях към морето.

Благословени даровете на моретата...

За радостта в очите на хората си заслужава всичко... Да търсиш и откриваш девствените заливи с бистри води, с разкошни рифове, където никой преди теб не е идвал, където пристъпваш и плуваш за първи път след преход през стръмнини... Рибите са измечтани от морето, сънувани многократно, награда за усилията и за сърцето, което си посветил. Защото черноморските риби са чиста храна от дивата природа със своите лечебни сили за духа и тялото. Бог повелява човекът да господства над морските риби.

Наблюдавам от повърхността на водата следващите заливи от Шабловия кой до Иракли, заличените рибарски бунгала, нататък Пешова колиба и величествения Свети Никола пред Емине...

Ще отида в късна есен да проверя Дългия камък. От северната страна на Обзор – Свети Атанас. Ще ме вдъхновят нови истории, ще се родят нови и бистри морета в хората, вярвам... Леля Донка още помни изтръгнатата от Дългия камък ръка на Пешо, вградена като ръката на Йоан Дамаскин в иконата на Божията майка Троеручица.

Море, което дава, не пресъхва...

Някой беше разказвал по спомени от онова време, че рибарите, банкерите, далянджиите и корабособствениците са подпомогнали семействата на загиналите лимбаджии от Бяла. Само след седмица кръчмата била потънала в мълчание. Като удавници на морското дъно лежали по дъбовите плотове пияните гемиджии и отливали от виното за Бог да прости. От съседна маса по-заможните прекъснали разговора си и се изправили да отправят предложението си и към останалите. Всички се съгласили и проявили състрадание към осиротелите семейства. Прекланям се пред такава непринудена човечност, която не изоставя близкия в беда!

Няколко вечери се разхождам по морската алея и се спирам на мястото, където е бил кеят. Представям си движението на туристите и си спомням едни думи на Вълко Купенов, изпълнени с носталгия по времето, когато мостът към морето е бил любим на много обзорчани.

Навремето корабчето “Кооператор”, което остава завинаги на дъното пред разрушения кей на Обзор, е било ремонтирано във Варна. Създадено в Англия за гърци, закупено по-късно от турци, които го препродават на българи. В началото е превозвало хора и товари по крайбрежието. След злополука с пътници край Балчик, преустановява тази дейност и започва да пренася само дървен материал от Обзор до Варна, подобно на гемиите. Недалеч от погребания мост лежат и останките на корабчето.

Лавраците ги няма. Слизам навътре по рифа и откривам високите скали с пещерите на враните.

Опитните подводни ловци подхождат с уважение към пасажите, с грижа към оцеляването и множенето на видовете. Не стрелят никога по майките. Често пропускат пасажите с кефали, за да дочакат срещата с хищника... Страдат, когато виждат следи от дънни тралове, разорали пясъчните бразди пред канарите, унищожили хайверите и мидените полета, прогонили завинаги калканите и лавраците от любимите крайбрежия. Харпунджиите са старателни към своите оръжия, за да не се мъчи простреляната риба, а смъртта й да настъпи мигновено. Някои майстори изработват сами харпуните си, прецизни са, стараят се, влагат душа... И никога не подценяват синята бездна, защото Господ е позволил на избраните от Него да слизат в дълбочината морска, да се отварят за тях вратите на смъртта и да виждат вратата на смъртната сянка. Много момчета останаха завинаги да гмуркат в смъртната сянка на моретата.

Взимам три врани и решавам да се връщам към плитчините. Солта във водата изпива кръвта на простреляните риби от кукана, закрепен на буя.

Старите твърдят, че най-вкусната риба е прясната... с онзи хляб, за който говореха обзорчани в разказите за безкрайните мъчителни български преходи. Долива Въльо Дявола вино в чашите. С Иван Магерето ги пресушават... Спомнят си мнимия партиен секретар от Курило и се смеят, смеят до припадък...

Вдигам се, заразен от смеха им, и поемам обратно от брега към дълбоките рифове... Морето в края на май е като новородено – протягам ръце и го поемам в обятията си...

Поверие гласи, че когато гмуркачите очакват дете в семейството си не бива да влизат в морето, за да отнемат живот, но може да преминат през водите, за да благодарят и да се пречистят. Приличат на монаси гмуркачите – слизат в мълчанието като Теодосий и Роман – в отвъдното и възкръсват с глътката въздух на повърхността.

Когато пишех за времето на исихастите и цар Иван Александър, една неделя взех Колю и отидохме до Емона, разгледахме останките на старите къшли, възстановената запустяла църква, открихме основите на манастира и пропастта, в която беше пропаднала част от него. Разказа ми за препитанията на емонци и успяхме да се срещнем с един от последните местни жители – бай Тодор, който не беше виждал хора от месеци. “Другите двама, рече бай Тодор, са Тихомир и Митко Генчев.” И ни изпрати на раздяла с думите: “Ако ли някой твърди, че едно време е било по-хубаво, бъдете сигурни, че тази носталгия е по младостта – не, че животът му назад е бил приказка...”

Ширнат се пред очите ни начупените склонове на Стара планина и като птици душите ни, политнали, се спускат ниско над зелените поли към безкрайните морски хоризонти... Къде да срещнеш такава непосилна свобода, жаждата на любовта да утолиш?! Имаш време за всичко в живота си – имаш време да вземеш, но и време да дадеш – време да ти се отнеме... време за страстна любов и време за съкрушителна скръб, защото, когато Попито казваше: “Всеки човек е едно море, което търси други морета”, Бакиша сънуваше безвъзвратното отплаване на своите стари приятели към отвъдните далечни заливи.

На връщане от Емона видяхме конете на Делиминчо, а той потъваше и изплуваше от високите треви на нивите. Най-хубавото агнешко, което някога съм опитвал, ми е останало от граничната застава, в която служих, и от фурната на Делиминчо...

Отсреща неговата къща е тази, която някога вдига дядо Никола... Синът му, бай Иван, я наследява и сега остава на Колю. Делят ги изоставените разкопки на римските бани. Ниската постройка до тях е призрачно видение – скоро си отиде, разлюлян в морето на алкохола, и Боцмана, оцелелият от разказа за Шабловия кой. Не обикаля вече черното му куче, заглъхнаха виковете отвътре... Дворът е запуснат, само вехтите дървени маси и столове все още въздишат. Една паянтова стълба е облегната на дувара и отвежда през листата на лозите нагоре... Барбата липсва най-много. Барбата... Каква колоритна фигура! Чудо! Няма кой да го замени! Ведрите му шеги... Много приказки от него съм научил... Запомни нещо интересно Барбата отнякъде и го говори на когото срещне. А после – прави гримаси и сам се смее от сърце на това, което е казал... Пита, разпитва – всичко да знае. Без него механата вече не е Механата на Барбата... Сигурен съм, че сега безкрайно се радва за книгата. Мечтаеше да се пише за Обзор, искаше му се непрежалимото да надмогне суетата, да има памет за миналото, да не е било всичко на вятъра... Да има любов, да има деца, да има живот... Милееше за Обзор... Както Лала Тончева, Вълко Купенов. Бай Апостòл – също... Играеха понякога на табла с дядото, свършваха по някоя работа – добра компания бяха... и още, и още... Отива си постепенно онова истинско и човечно поколение, романтично и искрено в отношенията си, от което можем само да се учим на търпение, трудолюбие и радост...

Влезе юни, затрептяха огнените криле на лятото, но когато и последните дни на месеца взеха да се изнизват, моята баба побърза да се издигне във висините. Последната... последната ми връзка с детството се скъса... Като онази нишка, която заплиташе съдбата според Зиля за всеки от нас и неусетно разплиташе. Благородна жена беше баба, силна, с непоклатима вяра! Единствената оцеляла от осем братя и сестри. Със своите майчини молитви, с достойното си поведение, тя изчисти душите на мъртвите назад в рода и на живите напред. Отвори път... Виждала е Богородица и Богородица я е виждала, ще се познаят горе. Представих си душата й толкова чиста и лека, че лети, лети и се носи свободна... Синя над открито море, където водите докосват небесата... Понесла е морето из къщата Зиля, понесе го и баба ми нататък... Като в онази италианска песен на Доменико Модуньо “Volare”, която оглася още крайбрежията на Полиняно а Маре... Баба ми дари любовта към словото. До последно четеше и пишеше спомени... Приличаше на успение тихото й сбогуване със света... със синовете.

Навярно Господ праща двама синове, си мисля, на тези, които обичат и които могат да се научат да обичат всички... Но еднакво ли обича човек децата си – не винаги, а иска Бог винаги да прощава и да обича всичките си деца еднакво. Така и Кадир, наранен от Барба Атанасий се намери на кръстопът между мита за Едип и братоубийството, между раждането и смъртта, между детето Йосиф и стареца Зиновий... Познал единственото спасение – любовта на Хрисула, Кадир дълго се разкайва... Хвърли се в морето на опрощението, в солената утроба на древната майка – надолу, надолу, надолу, за да не може да се върне... Още по-надолу... никога или... поне понякога.

Колко време ме е носило течението навътре, не помня, но горещниците на юли се потопиха в пурпурните залези пред Обзор и имах вече чувството, че морето не иска да ме пусне... Възнесе се Света Марина в утрото и до мен достигна тържествената музика на Морския орган. През съзнанието ми премина “каменният кораб” Задар от Хърватска... После вятърът се усили, вълните затанцуваха и търпеливо ме учеха да се движа плавно по техните мелодии... Обърна се морето на Преображение и вече долавях тъжния полъх на есента и едно отложено раждане.

Щастие ли е все още да не си роден? Жена ми твърдеше, че ако нямаш с кого да споделиш морето, да споделиш щастието си – нямаш никакво море, нямаш никакво щастие... А дали си свободен?

Струва ми се, че разболее ли се човек от безразличие, няма оправяне. Жестока зараза на съвремието – нелечима болест. И уж живеем под едно небе, пък се въртим в различни посоки, без да се докосваме... Говорим, а не се разбираме, не се чуваме ясно, отдалечаваме се и не ни интересува болката на останалите. Отнемат ли ни моретата гласовете, обземат ни сънища и мълчания... Тъжни отвъдни морета! Замира самотникът в големия град като неподвижен наблюдател и докато се усети, го връхлита Левиатана и го озлобява. Трима братя в едно семейство могат да са си най-чужди на света, любов ако нямат. А на дъщерите им липсва смирение. Ако няма любов – нищо няма човекът... Къде ще се прибере? И за едното богатство ли ще се трепе? Ще ходи, ще обикаля света като щурав и пак България ще му легне на сърцето... Но щастието на бедността няма да се върне!

Прегръщат се Божкото и Кючука, замаяни от радост в прелялата от паламуди лодка, пеят и ехото от песента им връща думите на Калпака: “Майка е морето”.

Ще се състезава с другите гмуркачът и когато ги изпревари, ще разбере, че ги е изгубил, наедно с радостите...

Така за майките, изгубили децата си завинаги в морето, морето престава да съществува – остават само пристанища, скръбните Богородични пристанища на утешението и вярата...

Докато наблюдавах рибарските кейове в Бари, ми се стори, че те се готвят да отплават всеки момент с града, че водите от заливите на Адриатическо море ще нахлуят със сините лодки по белите калдъръмени плочи и ще залеят улиците... Има една изначална тъга Бари, закотвена в очите на италианките, необяснима обреченост, пропита с влагата в стените на катедралните храмове, посукана около замъка и базиликата на Свети Никола. Светецът беше навсякъде – в Устремския манастир, царствен и величествен, в Емона, в Метони, в сърцето ми...

Навремето Стамболов посетил Хамбург, прекарал основните железници у нас и предложил на бургазлии голям европейски пристан на юг от Поморие до Ченгене скеле, заради дълбокия залив, но населението не било готово и превземането на морето се отложило за следващи години. Предпочели си спокойствието гемиджиите. Чета спомените на Хаджидинев и се изпълвам с носталгия по романтичното минало... Дали ще кипне отново животът в Бургаското пристанище? Дали ще се вдигне кеят в Обзор, за да видя през сълзите на старите обзорчани как влюбените се прегръщат и целуват над вълните? Очаква ли ме още волната любов на Сафо? Мостът на въздишките в Лефкада?! Белите ветроходни яхти – и мачтите подобно хубави жени, вдигнали ръце към синевата... Останаха недопити в Нидри чашите с море... Все едно съм там. Но се страхувам, че животът ни стана все едно – измамна реалност, лъжливо съществуване – все едно живеем, а не живеем, все едно сме под водата, а не сме, все едно сме вярващи, а не сме, все едно сме хора... все едно...

Разбиваха се във вълнолома на годините различни разтърсващи разкази, споделяни от ученици, но една съкровена изповед на изстрадала майка от последните дни, не ми даваше покой. Познавах Елица – красиво и умно момиче, но лошите компании го бяха отвлекли далече от тези, които го обичаха... Достигнало до лечение в психиатричната клиника след поредната тежка злоупотреба с наркотици, все едно беше тук, а не беше. Майката се разпъваше на кръстопът за дъщеря си – дали да я проводи в комуна, където да й помогнат да се освободи от наркотичната зависимост, или да отиде с нея в манастир и да се посветят на Бога. Зарадвах се в сърцето си за манастира... Няма нищо случайно в света. И тогава, когато пишех разказа за мълчаливия монах, потънал в морето на вярата, тази клета жена беше намерила сили и време да разговаряме. Какво нещо! Да си готов винаги да се откажеш, да дариш или захвърлиш каквото имаш, защото не притежаваш нищо на този свят, а само преминаваш през него... Последно пристанище се яви училището и за някои закъснели ученици от Обзор.

Ще отидем до манастира, този кораб трябва да отведе душите ни до тихи заслони, ще измолим спасение – светлина за онеправданите...

Августовското слънце хвърля огнени мрежи над земята, нажежава покривите на къщите и свежда надолу черните очи на опалените слънчогледи. Вечер ляга в морските вълни на хоризонта, утринната мараня трепери и на хората им се струва, че вървят през вода. Вият се до късно хорàта на площада, препускат конете с файтони по малките обзорски улички и постепенно веселата глъч на туристите отшумява...

Продължавам своето плуване навътре в морето, навътре към себе си – кога влязох през пролетта, а вече лятото преваля! Като че ли времето мина като миг и вече гмуркам в есента на живота си... Така ли се изнизва всичко? Това ли е животът, Зиля?

О, велико безвремие в Обзор! Богородични морета, простете ми...

Август си отива с яростни провези, идва тъжният септември, отлитат птиците, след тях един гмуркач се носи към брега.

Прилича на сбогуване...

“Плачеш ли в морето? Поплачи си, майка...”

Трябва ти свобода – да се съхраниш... и единственото море, без което не можеш – единствената истина, в която намираш утеха, единственото спасение за теб... Обикне ли те яростно морето, някой ден навярно неговата истина ще те превземе напълно и няма да ти позволи да се завърнеш...

“Плачат ли моретата – плаче Богородица. Поплачи си, майка...”