Поезия като вечната река в “Буревестник” на Ружа Велчева

Над седой равниной моря ветер тучи собирает. Между тучами и морем гордо реет Буревестник, черной молнии подобный.
Максим Горки, “Песня о буревестнике”, 1901 г.

... душата й да бъде буревестник

Буревестниците се появяват по крайбрежията, когато наближи буря. Подобно буревестници в стиховете си поетите се връщат към спомена и миналото с трагическото предчувствие за настояще, а бъдещето за тях е свързано с мечтата, вярата, надеждата и светлината. А романтикът П. Б. Шели казва: “Поезията е безпогрешен предвестник, спътник и последовател на всеки велик народ, който се събужда, за да извърши благотворни промени във въжделенията или в обществения строй”.

Новата антологична книга на Ружа Велчева “Буревестник” ни предлага 47 стихотворения, обединени от темата за предизвестената буря – в родината, в света, в човешката душа. Неслучайно в началото й е поетическата проза на Максим Горки “Песен за буревестника”, писана в зората на новия XX век и във финала на която гордият Буревестник, “на победата пророк”, повтаря: “Нека бурята по-силно гръмне!”

Основни характеристики на лириката на Ружа Велчева са нейната тревога, загриженост от проблемите в родината, света и съдбата на човека, и в същото време тя е неспокойна, развълнувана, гневна, напрегната от нерешените въпроси на битието, обществото и нарушената хармония в човешките взаимоотношения и връзките ни с природата, но и изпълнена със преклонение към героите, които се опитват да променят неумолимия ход времето, да мечтаят и изградят един по-съвършен свят. Разбира се, това е наивно и утопично.

Авторката знае много добре, че подобна илюзия за идеален свят и човек е непостижима. Тя може да съществува само в душата на човека, затова и последното стихотворение върху 4-та корица “Автопортрет” завършва със съ-творението на Ружа от Бог: “... душата й да бъде буревестник”. Композирана прецизно, стихосбирката се открива с “Битие” (“наметнала вселенската тревога старицата плете” последните брънки от жвота си) и завършва с “Време е” (да се подготвим за Края, за прошка, когато “Всеки момент / камбаната / може да бие / и за мен...”). Лирическият герой в тази поезия върви по пътеките и пътищата на един достойно изживян живот, за да направи собствената си равносметка, но и да разкрие душата си през отговора на един основен морален въпрос, който пронизва открай-докрай поетическото и прозаическото й творчество на Ружа Велчева: как да живее човекът в нищета или в труден за живота момент, за да запази човешкото си достойнство?

Едва ли има теми, идеи и внушения от живота, които да не са засегнати в стихосбирката. И въпреки това тя е монолитна откъм съдържание и структура, а онова, което свързва най-силно отделните стихотворения остава отново любовта – като страдание и щастие. Независимо от обекта, който засягат, стиховете отразяват красотата на битието в мигновени кадри, подредени в строг стихотворен канон; те го естетизират чрез своята искреност, простота, недоизказаност, сугестия, спонтанност и непосредственост; те не са рожба на разума, а са пълни с емоция, предназначени са за хора с други духовни сетива, които проникват зад видимата и банална същност на нещата.

Поетическият поглед се фокусира в миналото и неговата героика (“Кости”, “Да замесим хляб за българина”, “Насаме с Ботев”), рее се във “вечното небе над Андите” (“Боливийска балада за Че Гевара”) в търсене на истината и свободата (“Тази изпечена курва историята”, “Свободата”, “Балада за истината”), търси корените ни, а намира изгнаници (“Коприва”), страда от проблемите на новото време (“Covid 19”, “Пожари”, “Дистанция”, “Милост за децата на Газа”, “Икар ще се роди отново”) и екзистенциалните кризи (“Аз, ти и госпожа Самота”, “Не бях”, “Жена в командировка”, “Отражения”, “Кръст”, “Камъчета”, “Жива”), търси добротата на човека в неговото нещастие и социалните проблеми (“На ръба на магистралата”, “Меню за бездомници”, “Скоро”, “Малкият принц”, “На върха на иглата”, “Студ”, “Вали”, “Реквием за едно птиче”), изследва протуберансите на творческата личност, по-често с поглед взрян в себе си (“Не бях”, “Отражения”, “Кръст”, “Жива”, “Кладенец”, “В тялото ми и есенно”, “Черупка”, “Кръговрат”, “Карма”).

Това не е богоборческа поезия, но тя е неспокойна и непримирима към аномалиите на епохата, в която живеем, към човешките слабости и грехове, към престъпленията, предателствата и цензурата. На моменти бунтарска, но винаги искрена, без фалшив морализъм, тя е базирана върху монумента на християнските ценности и изповядва: “И само Бог / да бъде твоят съдник!...” (“Камбаната”). Звучи като псалм: “Не отвръщай лице, Господи, / от народа ми!... / Дай ни сили / да пребродим Пустинята...” (“Псалм”).

Едновременно с това е и поезия на надеждата: “Но нощем / под зоркото око на луната / един бъдещ Икар / в това тъжно безвремие / кове крилете си” (“Икар ще се роди отново”). Защото животът и светът са безкрайни и красиви, а кръговратът ни връща към началото, когато спираш уморен “при първата любов”, за да “я направиш / последна” (“Кръговрат”).

Поезия като вечната река, която “без да забравя своето начало”, “с неподправен оптимизъм / пътува без умора / всеки миг...” (“Реката”). Поезия, която докосва Вечността чрез пръстите на любимия правнук... (“Вечност”).

------------
Ружа Велчева, “Буревестник”, изд. “Либра Скорп”, Б., 2024.
------------