Реката на годините тече си...

В един наскоро появил се в духовния хоризонт сборник срещаме предварително уточнение: „Вертикален кръстопът“ (второ издание) е допълнена и преработена версия на осмата поетична книга на Николай Дялков. Тя е книга за Тополовград, за тополовградчани, за Орешник, за орешанци, за близките, колегите и приятелите на автора, както и за хора от община Тополовград, които са го докоснали с нещо. Той я посвещава на всички тях.“ Бих добавил – и на всички нас, които познаваме по-ранното творчество на този сърдечен, открит и по своему „делничен“ автор. Реалистичните и ясни послания на който бързо открехват двери към читателската публика, търсеща разбиране за собствените си тегоби. Това са стихове с верен поглед към динамиката на битието, с вплетен по редовете нравствен анализ на споделеното. С емоционален ракурс към крехкото равновесие между доброто и злото; между взаимното човешко доверие и студенината и мястото на личното „аз“ в отронващия се календар на дните. Над всичко споделено от Николай отчетливо пулсира живият живот. Въжделено тайнство, дарено ни от Създателя, което притискаме към сърцата до сетните мигове на неизбежния финал...

А „Вертикален кръстопът“ (изд. СД „Констант М – Петров и сие“, 2025 г. и с чудесни цветни илюстрации на деца от СУ „Д-р Петър Берон“ – Тополовград), разкрива най-желания за него център на света. Тук изгрява и залязва слънцето... Тук се случват най-важните събития за цялата планета, вместена в неголям географски щрих. С едно необходимо, според мен, уточнение – „регионални“ аспекти в споделеното няма, те съществуват само привидно. Мястото им на сцената е заето от спомени – философски интерпретации за хора и събития; от разкази за отлетели в друго измерение човеци, витаещи незримо между нас. От разсъждения за истинските стойности на съществуването и онова, което ни прави значими днес и в очите на людете за нас... утре. Книгата черпи своите тематични сокове от извора на родовата памет, свято тачена от Николай. „Подсъзнателно мога да я нарека още „Книга за моите корени“. А историята на моите корени е интересна, като в тях се преплитат тракийски бежански гени от Дервент – селото, чиито жители оцеляват като по чудо през 1913 година, при турското клане, и през 1923 година, при интернирането им на остров Крит, и от Сачанли – селото, в което според преданията по време на турското робство турчин не смеел да пренощува.“ Както сам той с горест споделя в „Адресна регистрация: бежанец“, с посвещение на своите далечни, непознати предци:

И се ронят минути. И мигове бягат.
А над Тракия прежда небето преде.
И на Черно и Бяло море двата бряга
ме докосват със мисъл, която боде.
...
Все разравят по тъмно те белите кости
в беломорски дъбрави – на мои деди.
В кръстопът от печал и надежда залостен
днес оставям по тях аз безлични следи.

А над Тракия прежда небето преде си.
И в сърцето ми трупа къдели печал –
в непознати, в далечни и в близки адреси,
на които насън може би съм живял.

Част от творбите в тази книга са посветени на най-близките в семейството и пак част от тях - на други, вече изтлели в прежни години хора. Ликовете на бащата и майката, като добри икони, светят от витражите на домашния храм. Отдавна простили и благо прощаващи грешките на поостаряващите си, на свой ред, деца. Четейки тази поредица от химни-стихове, неволно си спомням Хайтов с покъртителното откровение „Докато са живи“: „И ми се иска да кажа на всички, които имат още майки и бащи, обичайте ги, докато са живи, и непременно им го кажете. Непременно! Защото утре може да е вече късно и думите за благодарност и за обич, които не сте им казали, ще заседнат, тежки и горчиви, във вашите гърди и няма да има земна сила да ги махне! Ако искате да купите ябълки на своите майки и бащи – не отлагайте нито минута. Ако искате да кажете „благодаря“ – кажете го веднага, незабавно, защото следващият миг може да ви отнеме тази радост вам и на вашите родители – завинаги!“ И защото после, във времето, настъпва трудно връщане назад в студа на спомените, за които напява лирата на Дялков:

А в оня дом на босото ми детство
пълзи студът по голите стени.
Притиска той на баба късогледството
и дядовите болни старини.
Пълзи по овехтелите пердета,
които мама купи от града.
След татковите стъпки тихо шета...

И мен след него те ще отведат.
Отдавна пустотата е наляла
отварата си в родния ми дом.
И свита там, във ъгъла, заспала,
сълзата ми живее мълчешком.
„Празният комин“

По страниците са включени и стихове с посвещения и за други хора, скрити в небитието – приятели и колеги, вплетени в прочувствен реквием. Те битуват в силуета на времето, без никому да пречат, в живия пулс на града. С колегите на Николай, с красивите жени по улиците, с детската глъч и шума на колите. И с мислите за натрупващите се години... За приятелите, пръснати по света, които все някога ще се завърнат, макар и за кратко. Но, нека си чука на вратата старостта! Нека стъпките бавно натежават, а познатите образи тихо отлитат един по един в нетленната вечност! Има ги още и родното село Орешник, и китният Тополовград и ще ги има и занапред, нали? Заедно с генетичния код на историческата приемственост между поколенията. Покълнал някога „там“, под дъгата на историческите превратности и сега – тук? Не е ли това по-важно от тъжните мисли, не е ли повод за искрена радост?

Ако някога търсиш си Рай,
ти тръгни по смълчаните улици
в свечерения град под Сакар,
сред мъха и съня на тополите.
По тревистия пуст тротоар
със цветчета по края наболи.
Просто спри вечерта в моя град.
Остани цяла нощ. Пренощувай!
Тишината и лунният цвят
безсловесно душата лекуват.
„В моя град“

Много още бих разказвал за новата книга на Николай Дялков „Вертикален кръстопът“ – цветна галерия от изповедно откровение, спомени, красиви послания и... мъничко носталгична тъга. Защото тленното има неумолим финал, а щастието нерядко струва преглътнати сълзи. Но човешкият, буйният, пълнокръвният кръговрат е вечен и той, неукротим и ласкав, кипи в сърцето на Сакар. Знам, че който разтвори поетичния сборник, ще се връща към него отново и отново. А това е най-голямата награда за перото на всеки стойностен творец, нали?..

------------
Николай Дялков, „Вертикален кръстопът“, изд. „Констант-М-Петров и сие“, 2025.
------------