Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2010

За годишния литературен преглед 2010 ми бяха предоставени 18 книги с поезия, което, мисля, е едно сериозно количество, дори за град с традициите на Бургас.

Общото впечатление може да бъде резюмирано така: голямата част от книгите са на едно доста добро средно равнище с минимални отклонения от него в двете посоки. Но тези отклонения – границите между доброто средно равнище и това, което е под него и над него – са сравнително ясно очертани.

За да улесня работата си в началото, още преди да започна да чета книгите, се опитах да определя критериите си, и по-точно – един особено специфичен критерий, а именно: какво да правя с “бургаското”? От една страна, искаше ми се да поощря по някакъв начин онази така характерна бургаска традиция, която е уникална за българската поетическа география (за разлика от прозата, където регионализмът е доста по-добре проявен: атавистично-митологичният Северозапад на Радичков и Йордан Вълчев, Родопите на Хайтов и Екатерина Томова, Странджа на Дико Фучеджиев, да не говорим за Македония, Средногорието, Тракия, Добруджа и Шоплука, които отдавна са влезли в класиката). От друга страна обаче веднага се появи съмнение: дали тази вярност към бургаската традиция не е заплашена да се изроди в безкрайно стилизиране, в имитация на автори като Хр. Фотев и П. Дубарова – нещо, което би опошлило тяхната собствена оригиналност? Затова в крайна сметка реших да пренебрегна “бургаското” като специален критерий и да режа всичко с една ножица: “добра поезия – лоша поезия”.

Всъщност споменатата опасност е съвсем реална, доколкото поезията по принцип, за разлика от белетристиката, е особено податлива на клишето. Тя е най-, както аз често твърдя, “езиковизираният” тип художествен изказ, където уникалността, и най-вече уникалността на Аза, който тя по презумпция изразява, е най-заплашена от загубата си в мелницата на един клиширан език, на една красиво и престижно звучаща артикулация, която обаче не артикулира нищо. Зад която не стои реален обект, “свят”.

Местният колорит безспорно е важен за поддържане на уникалната бургаска традиция, но той не бива да бъде свеждан до най-външните си знаци, до набор от лесни клишета (море, пристанища, кей, лодки, гларуси, лято, раковини). Ако е въпрос за този колорит, плюс неизбежната любов, той като че ли най-осезаемо присъства в книгата “Песъчинки в раковина” от Таня Сарандева (изд. “Либра скорп”). Самото заглавие е с тъй силно концентрирана “поетичност”, че вече сигнализира по-скоро само едно изпразнено от съдържание клише (песъчинката в мидата, която чрез болката води до образуване на бисера – отдавнашна алегория на поетическия труд). Тази книга по своеобразен начин ни връща при самите извори на поезията, т.е. при онова сурово, първично, нерафинирано усещане, откъдето тръгва подтикът за поезия. Но стиховете на Таня Сарандева най-често не успяват да прескочат тази граница. Нелепо е да се говори за професионализъм в поезията (защото тъкмо тук той нерядко е с отрицателен знак), но когато говорим за любителска поезия, образцов пример за това би могъл да ни бъде поезията на Таня. Нещо като поезия за лична употреба: жената си е записвала разни неща, които са я развълнували, в един момент успяла да си намери спонсор и да ги издаде в книга, без много да се главоболи с подбора, понеже за този тип любителско отношение всичко е еднакво ценно, защото е ценно не като естетически продукт, а именно като първична емоция, в строго личен, битов план. Попада например жената в чужбина и бърза по най-безхитростен начин да сподели впечатленията си:

Пътувал ли си с камион,
кабината – като балкон.

А пътят вие се безкрай,
от щастие умирам, знай.

Реки, гори, поля, градини,
редуват се като картини…

и така чак до планините, в чиито поли “скачат весело сърните”. Чувството сигурно е искрено, но то съвсем не е достатъчно, за да се роди поезия. Голямото – и комай единствено – достойнство на тези стихове е искреността на чувството. Което за начало не е малко. Проблемът е, че самата поезия започва оттук нататък. Всички имаме чувства, но поетите тъкмо затова са поети, защото успяват да ги надмогнат, да се дистанцират от тях, за да ги обективират и по този начин да ги направят общозначими. В нашия случай между авторката и лирическия Аз не съществува никаква естетическа дистанция; авторката е “снета” в стиховете си до най-нищожната биографична подробност. Тук са съпругът, внуците, приятелките – целият бит. Тъкмо затова определих този тип поезия като поезия за лична или най-много за една семейно-приятелска употреба.

Позволих си да отделя толкова внимание на тази книга, защото тя е симптоматична в ред отношения. Не само що се отнася до днешната книгоиздателска ситуация, когато чрез намиране на спонсор всяко лично битие може да се опубличности с претенции за поезия (и когато в същото време стотици стойностни ръкописи чакат с години, за да бъдат публикувани; или изобщо не стигат до там). Книгата е симптоматична най-вече с крехката, но решаваща граница между лирическата искреност и поезията като естетически феномен – в масовите представи те нерядко са абсолютни синоними. А всъщност не са. Има същностна разлика между това, да тъжиш за починалата си приятелка например, и да успееш да направиш от тази тъга поезия; да обичаш любимото внуче и да успееш да превърнеш тази любов в поезия. За Таня Сарандева второто винаги самопонятно и естествено следва от първото.

Освен всичко друго, този тип книги са и антологични книги, което определя както преобладаването на личния момент в тях, така и големия обем (в случая 115 страници): авторът, така да се каже, се е постарал в една-единствена книга – книгата на живота си – да се събере целия и така да се завещае на внуци и правнуци. Книгите от този тип и по съдържание, и по направата си носят преди всичко една лична удовлетвореност.

Няколко са този тип антологични книги сред предложените. Такава е и книгата на Пепа Тороманова “Синьо откровение” (изд. “Божич”). Първото, което прави впечатление, е неуместно луксозният вид на книгата, издаващ не само наличието на особено щедър спонсор, но и желание за вечност. Желание, оправдано тъкмо от антологичния характер на книгата, както научаваме и от предговора на редакторката Венда Райкова. Така постъпва човек, който е решил да събере наедно всичко написано през целия живот, да го окръгли, да го монументализира и така да го изпрати право във вечността (разбира се, вечността тук, както стана дума, е с твърде камерни, семейни мащаби).

Антологичният характер предопределя и промисъла на композицията. Естествено, започва се с родния град и с морето едновременно като битов и битиен център. Ясно изразена, а може би и търсена шлагерност, оперираща с всички белези на “бургаското”: гларуси, чайки, кеят, лунните пътеки… Някои от стиховете биха станали приемливи текстове за естрадни песни (но те май вече са изчезващ вид), ако поне ритъмът бе спазен. Но словосъчетания като “картини омайни” (с вариант “сънища омайни”) са абсолютно противопоказни за всеки текст, имащ дори минимални претенции за поезия. Или: “създаващи непреходната морска красота”.

Спор няма, сюжетите са съкровени за авторката – родният град, детският спомен, семейството… Но литературата е съкровеност плюс дистанциране от нея. И тук вторият компонент го няма. Липсата на техническа, формална сръчност е вече отделен проблем. Все пак в някои моменти магията като че ли се е получила – концентрация на поетическа енергия, незатлачена от опити за вкарването й в “традиционна” поетическа форма; краткото стихотворение на с. 32 например е един добър лирически къс. Ще го цитирам:

Колко красота в сълза самотна!
Колко самота в очите сухи!
Изплачи ги, не задържай красотата –
нека със сълзите изтече и самотата!

В сходен антологичен формат е решена и книгата на Христо Бондоков “Суровият син път” (без означение за издателство). Датите под стихотворенията маркират един доста дълъг период от повече от 30 години. В известен смисъл съм затруднен да причисля тази поезия към 2010 г., тъй като основният корпус творби са от 60-те години на миналия век.

Това е една моряшка книга в пълния смисъл на думата, дори е изпъстрена с моряшка терминология. И разбира се – с неизбежните клишета, които самата тема предполага.

Както узнаваме от посвещението на втора корица – още една много лична книга; толкова лична, че в известен смисъл е някак неудобно да я четеш, та камо ли да я оценяваш. От този тип жестове, които човек на определена възраст решава да направи за себе си. Темите: за трудната моряшка съдба, за мъжкото другарство, копнежа по брега и очакването. Понякога избухване и на волната моряшка романтика с бохемски привкус. Лично аз предпочитам тъкмо тази бохемска романтика пред сантиментализма, който властва в голяма част от творбите. Точно в този регистър са и любимите ми стихотворения в книгата – “С бели сълзи свещите догарят” (с. 43) и особено “Ревност”, което впрочем е и единственото в класически стих (с. 49). Допада ми също последният цикъл – една бавна, успокоена и топла поезия, където дори клишетата звучат като лично преживени. Границата между психобиографичната автентика и клишето тук някак си изтънява.

В останалите творби също се натъкваме на отделни образни попадения, но в повечето случаи те изглеждат случайни и, за съжаление, ефектът от тях бързо е заличаван. Ето един пример от стихотворението “Разговор с морето”: “под пламналите горе кръстословици” определено е находка, но веднага следва супербаналният въпрос: “Но как със подлеците да се боря?”. “Звездите нямат сенки” също е чудесен образ (стихотворението “Самота”), но той не успява да спаси творбата като цяло.

От друга страна, стихотворението “Обреченост” пък е пример за това, как в рамките на един банален сюжет (камъкът, който копнее да отплува с корабите) може да бъдат вложени свежи образи и метафори. Добро стихотворение е и “Есенен етюд”, в което отбелязваме още един хубав образ – “сивите коси на дъждовете”. (Но веднага след това, на следващата страница, рухваме в самото сърце на кича – “Лунен залез”.) Сполучено стихотворение е и “Сбогуване” (с. 13).

Понеже отворихме темата за антологичните книги, да продължим с тях.

Ясно означена като такава е книгата “Мъртва кост” на Ирина Войнова (изд. “Фабер”, В. Търново), представяща се като том І от лирическата трилогия “Сълзи на огъня”. Книгата съдържа (ако съдя по паратекстови маркери) представителни извадки от досегашните четири книги на авторката, издадени между 1996 и 2003 г. (без последната от тях), плюс цикъл нови стихотворения.

Книгата не крие политическата си прицеленост. Композиционно тя е рамкирана от проблема за свободата (уводното стихотворение “Навън е чисто”, посветено на Левски, и заключителното “Мъртва кост”, дало наслов на цялата книга). В този си вид антологичната подборка, грубо казано, дебатира главно социо-политическата ситуация в България през последните 20 години. Езикът се колебае между традиционната т. нар. “гражданска ангажираност”, характерна за поезията преди 1989 г., и един сатиричен радикализъм. Но най-значими са сполуките на авторката там, където политическото е преживяно през собствено лирическото, поднесено е “отвътре”, както напр. в стихотворението “Ех, до ъгъла да се добереш!…”. Където политическото, гражданското е максимално утаено и претопено в личното; и без съществителни с главни букви. Ето пример за хубава строфа (от стихотворението “Хапчета, шепа пъстри хапчета”):

Трия две дървета,
повтаряйки си
ом а хум ваджра гуру
и викам тайно,
само с поглед,
острите предмети.

Или стихотворението “Доверие” (с. 47).

Но в никакъв случай не лесни алегории като “Приказка за житената питка” и “Пчелите на гнева”, където отделни сполучливи образи са провалени чрез свеждането им до едно-единствено значение (предпоставен ключ на четене). Твърде лесна е и травестията на Прометей като мутра – подпалвач на гори (с. 90-91); или поне аз нямам вкус към подобен буквализъм. И както се казва, лошото никога не идва само: търсенето на актуалното в този недобър смисъл води и до употреба на думи като “бастисат” (с. 87), абсолютно неприемливи в поезията.

Накратко, не смятам, че опитът за съчетаване на лирическо (в широкия смисъл на думата) и сатирическо е сред сполуките на авторката. Подобно съчетаване е изключително трудна задача и се удава само на най-добрите майстори. Такъв майстор – най-големият – е Константин Павлов.

Ще речете: да, но не всеки е Константин Павлов. Да; но пък когато българската поезия вече е достигнала един връх и го е покорила, дълг на следващите поети е да стъпят на него и да продължат оттук нататък. Инак вечно ще си откриваме топлата вода. А тя, поезията ни, би си стояла все при Пишурката – там, в подножията на поезията, дето скачат сърничките.

Толкова за отношението “поетическо – политическо”. Иначе Ирина Войнова демонстрира един овладян поетически език с ярки метафори и сполучливи езикови решения, като следното:

Узрявам бавно
                         като вик,
на педя от звука, на косъм от езика.

Натъкваме се на редица ярки, удачно намерени образи, дори в най-експлоатирани теми, добавъчно опошлени от една шир-потреба в стил “Пирин-фолк”. Ето например какъв запомнящ се образ е намерила поетесата, за да изрази отношението на майката към сина:

Ти си уют и прозорец отворен
в лабиринта на твоята майка.

Дори преекспонираната свобода е видяна в един имаджинистки регистър като майка, друсаща виме охранено, която кърми с вино децата си. Силно и като мисъл, и като израз; пример за едно добро решение в рамките на политическото – чрез сатирическата гротеска. А стихотворението “Общежитие” (с. 79) е пример за сполучливо решение на актуално-профанното със средствата на самото лирическо. И мисля, че важен дял за сполуката има и неголемият обем на стихотворението – многословието винаги разрежда, разсейва енергията на творбата. Не разказ, не словообилни патоси с междуметия и удивителни, а – вместо тях – максимално сгъстени и ярки образи, които да съдържат в силно концентриран вид не само разказа, не само патоса, но и нещо отвъд тях – нещо, което е самата същност на поезията. Ето като тези две хайкуподобия, които поантират триптиха “Самотните ездачи на надеждата”:

В един живот
само охлювите
изпреварват смисъла.

От мълния разполовено,
дървото след завоя
знае всички отговори.

Накрая все пак да отдадем заслуженото и на сатиричното; то не е непременно по-лошо от лирическото. Когато е направено добре, разбира се (както напр. в стихотворението “Верни на монархията”, с. 108).

За да приключим с антологиите, да отбележим и хайку антологията “Приливна вълна” (ИК “Знаци”). Съставител е Калина Телянова, автор също и на предговор, имащ за цел да въведе в спецификата на жанра. Като цяло и представените автори (48), и включените хайку съвсем не са малко. Сред това количество няма как да липсват и по-слаби неща, но радващото е, че и силните са доста; и тъкмо те определят нивото на изданието като цяло. Четох с удоволствие и мисля, че антологията е ценен принос, който далеч надхвърля мащабите на града (впрочем, сред авторите са и ред, така да се каже, утвърдени, “национални” имена). Особено ме впечатлиха отделни творби на (по азбучен ред): Антони Бинчев, Димитрина Лау-Буковска, Иван Ненков, Иван Сухиванов, Калина Телянова, Калина Колева, Керана Ангелова, Мария Кехайова, Роза Боянова, Росен Друмев, Тома Бинчев, Янаки Петров.

Ако трябва да изкажа някаква неудовлетвореност, тя иде от прекалената толерантност на съставителката. Най-често всеки автор е представен с по осем творби, което – при толкова много автори – няма как да не доведе до известна инфлация, в т.ч. и на самия жанр като такъв. Тази инфлация на жанра е в два противоположни плана – както чрез недостиг на похват, така и под формата на злоупотреба с него. (Т.е. немалка част от включените фрагменти просто не спазват минималните изисквания на жанра, дори в модерните му най-широки разбирания; докато друга не по-малка част пък разчитат на една рутинна, класическа хайку-схема, която, възпроизвеждана многократно, страница след страница, дори по няколко пъти на страница, профанира самия жанр.)

Сега да се върнем отново на политическата поезия. Повод ни дава книгата “Траектории на отчаянието” на Симеон Димитров (изд. “Пространство форма”, София). Това е една много яростна поезия и яростта й, както научаваме от приложеното СV на автора, има най-преки биографични основания. Централен акцент в това СV е, че през тоталитарния режим авторът е бил репресиран по политически причини.

Симеон Янев е определил тази поезия като лапидарна. Думата обичайно означава краткост и максимална сгъстеност на изказа. Но поезията на Симеон Димитров не е съвсем такава. Тя активира едно друго качество на лапидарното (в етимологичния смисъл на думата означаващо “изсечено върху камък”) – тя е мощна, твърда, сурова, монументална поезия. (По този повод да вметна, че съвсем нелепо ми се струва сравнението с Пенчо Славейков, което е направил Радослав Радев – изказване, което най-малкото говори за непознаване на П. П. Славейков.) В тази поезия отявлено преобладават отрицателни състояния: сляп, глух, ням; тъмно, горчиво, мрак, студ, смрад, страх, дори Отмъщение (с главно О). На места образността е крайно турпистична (напр. фрагмент 8 от първия цикъл “Процесия”). Тя излъчва някакъв трагичен монументализъм, който – ако трябва непременно да търсим образци – е по-скоро античен, есхиловски. Подобна аналогия впрочем е част от стратегията на самата книга, подсказана ни е чрез епиграф от Сеферис към първия цикъл, а последният фрагмент от цикъла откровено парафразира Кавафис. Книгата изобщо е здраво обрасла с паратекстове (Хераклит, Йов, неизвестен древен автор, Елиът), които я включват в един особен, класически контекст, проектират нейния актуален политически патос върху мощен митологичен субстрат, който (би трябвало да) го универсализира и, както вече казах, монументализира – ключова според мен характеристика на тази поезия.

Но тази стратегия за монументализация има и лоши страни, напр. преупотребата на съществителни с главни букви: Телата, Духа, Миналото, Днес, Бъдното… Вместо да универсализират лирическото състояние, те по-скоро го свеждат до плоскостта на една лесна алегория. Много често конкретният политически афект напълно се разголва. В политическата си ярост и еднозначност днес такава поезия е в известен смисъл анахронична, припомня един специфичен тип поетическо писане от началото на 90-те, като сама настойчиво се стреми да попадне в графата на т. нар. “репресирана поезия”, включително и чрез външни знаци, като авторовото СV например. А с това сама задава един силно стеснен, беден хоризонт на четене; всяка поезия, която се нуждае от подобна “външна” патерица, е в някакъв смисъл куца, непълноценна. Поезията на Симеон Димитров успява там, където е съумяла да преработи, да обективира в себе си политическата злоба. Т.е. да се превърне от репресирана поезия в просто поезия, в поезия-изобщо.

Някъде това се е получило, другаде не. Ето един лош пример:

А Оскърблението
изплиташе венци
върху портретите ви,
които си закачахте сами
по гнилите фасади на Заблудата…

(Ясно е тук за чии портрети става дума и за коя Заблуда – отново с главна буква.) А ето и един друг пример, който лично аз предпочитам:

            Прахът на чувствата
по сетивата ни
            втвърден е.
И ние – идоли на времето –
стърчим.

Ето още един фрагмент, събрал най-добрите страни на поетиката на Симеон Димитров – именно нейния особен лапидарен монументализъм:

О, празни мигове –
най-дългите куршуми,
опасни траектории на отчаянието…

Поезията на С. Димитров най-често лее мощния си ритъм във вид на монолог, адресиран към лесно разпознаваемите олицетворители и осъществители на една политическа система от недавното минало. Те са обект на нескривана омраза и злоба. Проблемът не е дали тази омраза е оправдана (това не е проблем на поезията); проблемът е, че под такъв мощен напор на омраза рядко се ражда добра поезия. (Отново същият въпрос за здравословната дистанция.)

Категорично смятам последния цикъл “Вик” за най-стойностен като цяло. (Тук да вметна, че се колебая как да мисля четирите едри корпуса, съставляващи книгата – като поеми или като цикли. Поради силно фрагментарния им характер предпочетох второто.) Патосът (страданието, болката, гневът, дори омразата) е по-убедителен в последния цикъл, защото е в първо лице единствено число. Пό съм склонен да му вярвам, когато зад монументалната реторика усетя една конкретна човешка съдба (но забележете – когато тя е органично вградена вътре в поетическия разказ, а не е прикачена към него във вид на биографична справка). Но и още нещо има в този цикъл; след толкова много озлобление читателят е петимен да срещне тристишие като това:

Къде е ритуалът прост
на първото докосване
между жената и мъжа!

И накрая, ако ми позволите, една съвсем конкретна забележка: великолепният иначе образ “Някой живее живота ми” (с. 82) отдавна вече е открит от младата поезия на 80-те (Вл. Левчев, Добромир Тонев, Зл. Златанов).

А сега да поразведрим обстановката с една много различна във всякакъв смисъл книга, безхитростно озаглавена “Из живота на групата на ловджиите” от Борис Лимперов (изд. “Либра скорп”). Впрочем, насловът съвсем ясно представя съдържанието, а неговата тромавост напълно изразява същността на поезията между кориците.

Човекът от портрета на задната корица изглежда да е добър и интелигентен и сигурно ще ми прости, че ще мина покрай книгата му. Убеден съм, че г-н Лимперов и не очаква някой да вземе насериозно творбата му, в т.ч. и аз. Книгата откровено заявява своята несериозност, тя съдържа предимно дружески шаржове на аверите от някаква си ловна дружинка. Да са живи и здрави! Собствено литературните качества на тези шаржове не надхвърлят нивото на любителския зевзеклък и са предназначени главно за трапезна употреба. Сигурно доста руйно вино е отишло покрай тях. И с това те напълно са оправдали появата си.

Нещо подобно може да се каже и за следващата книга – “Продължавам” от Боян Станилов (изд. “Черноморски фар”), макар че тя самата, обратно, се взема съвсем насериозно. Разбирам, че стихосбирката очевидно е в подстъпите към поезията и е неуместно да подхождам към нея с някакви особено високи критерии. Но издаването на книга е акт на самочувствие, който изисква сериозното ни отношение, с всички рискове за автора от това.

Твърде много са моментите в книгата, в които небрежността на изказа, дори при желание за максимално снизхождение, е все пак непростима. Например:

Искам и от мъртвите
с тяхна топлина.
Ето тук със живите
да вплетем ръка… (с. 10)

Примери от този род – бол. Това не е въпрос дори на неумение, а си е обикновена семковщина. Издаването на книга все пак предполага някакъв минимален праг на отговорност пред читателя.

Подобна небрежност е още по-непростима, защото отделни места тук-там сигнализират все пак за някакъв усет към поетичното:

Ще съм
жертва
на акула
до фара
в края
на морето. (с. 15)

Или:

… Събудих се
заспал,
преди
да съм
си легнал… (с. 19)

Подобни фрагменти са най-доброто, което тази книга може да предложи. Но те са доста редки и бързо се давят в общия потоп от фразеология. За жалост, примерите за обратното, за образи, които искат да звучат поетично, а прозвучават като собствената си пародия, са доста повече (от типа: “толкова си красива, та чак очите ми окапват от небето в моето сърце” – с. 16). Стихотворението “Цветни снимки” (с. 25) цялото е един нонсенс, при това с елементарни граматически грешки (“наказъл”, “белязъл”).

Предполагам, че авторът е млад човек и в този факт виждам ако не оправдание, то поне някаква надежда.

Николай Нанков със сигурност вече е в зряла творческа възраст. Странно и противоречиво е впечатлението, което оставя неговата стихосбирка “Глог” (изд. “Либра скорп”). На пръв прочит стиховете изглеждат някак груби, недонаправени, но от един момент насетне започваш да им свикваш, да долавяш някакъв особен чар в тяхната грапавост, да я възприемаш като стил. Някак не можеш да си сигурен кога (и дали) тази недонаправеност е недостиг на умение за постигане на форма и кога е майсторско прекрачване отвъд нея. Да, има доста плява в книгата; но и предостатъчно истинско зърно. Често – и истински находки, с афористична лапидарност, с малко странна, парадоксална логика, понякога с елементи на нонсенс… Бих казал, че тъкмо тази липса на логическа шлифовка придава разнопосочност на внушенията, която ми харесва (напр. “Единак” – с. 15). Пълният отказ от пунктуация допринася за тази продуктивна разнопосочност. Често се стига до хумор, и то особен вид хумор – саркастичен, бодлив, както впрочем прилича на “лирически герой”, самозаявил се като “глог” (напр. фрагментът “Лека жена” – с. 18).

Лично аз смятам, че най-големите сполуки са в афористичните находки, и особено в случаите, когато тривиалната логика е разколебана в посока към парадокса и дори към нонсенса:

следи от куче
със човешки стъпки
върху пясъка
следя

Или стихотворението “Аз” (с. 53). Случаи като тези лично мен ме провокират, макар и понякога да се долавя известна преднамереност. Но откривам ред добри творби и с по-”класически” профил. Стихотворения като “Поет” (с. 31) или “Крадецът на книги” (с. 66) са съвършени лирически късове.

Но като цяло доминира сатиричното. Това особено личи в цикъла “Борба с величията”, където не е пощадено дори сакралното. Тук, сред еклектичния пантеон на пророци, философи и поети напълно властва един егоистичен, иронично-саркастичен Аз, лишен от респект пред авторитетите.

Няколко думи за оформлението на книгата. То излъчва някаква студенина, която, макар да се дължи на компютърния дизайн, носи нещо от студенината на самата поезия вътре. Това, с което не мога да се съглася обаче, е избраният шрифт на заглавието, както и вътрешните винетки – да, те са “бодливи”; но излъчват една тийнейджърска естетика в стил фентъзи, която е напълно различна от поетиката на самата книга.

Което ми дава повод да премина към следващото заглавие – Динко Динков и “Морска колония” (изд. “Либра скорп”). Ужасяваща корица, която замалко да ме откаже да прекрача отвъд нея. Все пак прекрачих. И останах с доста смесени впечатления. Една несъмнено странна поезия. Някаква архаична реторика; бавно, епически разгъващ се ритъм с дълги периоди, в които отделните смислови единици се губят в някакво общо епическо усещане. (Почти си сигурен, че мощният ритъм е омировски дактил и си много изненадан, че не е.) Впечатлява и умелото използване на анжамбмана, където ясно се долавят уроците на Христо Фотев. Тук-там прозират бледи наченки, най-често неуспешни, на рими и четиристишия. Отявлено се бяга от някаква обичайна логика при разгръщането на фразата, сякаш поетът се оставя на случайността, на импровизацията да го водят; поезията, образно казано, извира от върха на молива – доверява се на първия хрумнал му образ и тръгва след него, спестявайки си каквото и да е логическо насилие върху спонтанността, всеки опит тя да бъде дисциплинирана в някаква цялостна логическа конструкция. Елементи, близки до автоматичното писане на сюрреалистите.

И заедно с това много напомня късния Траянов с хипертрофията на един език, изцяло освободен от логическа целеположеност, както и с цялата мрачна готика, която владее в книгата – изобилие на образи като: демони, убийци, мъртъвци, бесилки, гилотини; на кошмари, пророчества, поверия, бездни, магии, хтонични кикоти; изобилие на черното, мрачното, ужасното (прекалено често срещана дума; дори единствената й употреба би била прекалена за една уважаваща себе си поезия, доколкото поезията не казва, а изразява, внушава).

Разбира се, подозирам, че едва ли Траянов или късният Яворов ще да са източникът на вдъхновение за целия този неосецесионен кич. Като съдя и по цялостното оформление на книгата, съм почти сигурен, че тя е продукт на едно реално явление днес – култът към фентъзи-литературата.

Изненадващото в случая е, че става дума не за проза, а за поезия. Което пък възбужда прелюбопитни – и със сигурност непреднамерени – ретро-сближавания с традициите на романтизма и символизма, с автори като По и Бодлер, със сецесионната орнаменталистика, всичко това омесено с “Хари Потър”, с инфантилните зрелища на Холивуд, та ако щете и с death-рока.

Това, което лично мен ме учудва, е, че на подобна инфантилност може да бъде подвластен един вече не млад човек, при това завършил Българска филология (както става ясно от авторското СV върху корицата). Все си мисля, че на Христόва възраст човек би трябвало да има вече изградени по-зрели критерии за литература… Но всяка поезия е посвоему значеща, доколкото е някакъв симптом на своето време.

… По-нататък в книгата макабристичният колорит постепенно се разрежда, но това става за сметка на друг компонент на сецесионната стилистика: сребърни воали, виолетови води, луни, пурпури, печали, архангели… А това още повече оголва една основна слабост на тази поезия – злоупотребата с т. нар. поетични думи, които в поезията, разбира се, постигат точно обратен ефект. Ето напосоки един от десетките примери за това: “… да те създавам в нежните обятия на трепетно взривените копнежи” (от стихотворението “Видения”): толкова сладникаво, та чак ти се гади.

В заключение: това е поезия, която ни предлага прелюбопитно съчетание между ретро-обърнатост към анахронични традиции, като романтическия готизъм и сецесиона, и модерен свръхтехнологичен катастрофизъм от Холивудски тип (особено в цикъла “Агресия”)… Но тази поезия е такава, каквато иска да е. И това е вече стил. Тя ни потапя в една мрачна, кошмарна хиперреалност и с това ни заявява своето несъгласие с реалния свят. Всяка поезия (освен сатирата) е вид бягство от реалността. Бягството на Динко Динков е това. То е негов избор и тук ние не можем да спорим.

Може би най-младият автор тази година е Теодора Стефчева. Нейната дебютна стихосбирка “Кажи ми, че съм хубава” (изд. “Либра скорп”) носи всички белези на младежка неопитност. (Част от тази неопитност е и изборът на илюстрациите, повечето от които звучат като реклама на фризьорски салон и насочват прочита на стиховете в една не особено сериозна посока.)

И едновременно с това книгата ни кара да очакваме с интерес бъдещото развитие на авторката. Засега е очевидно, че става въпрос предимно за ученическа поезия в най-добрите традиции на Петя Дубарова, чието присъствие се чувства осезаемо. Тук, заедно с обичайните теми за “морето, ученическата любов и приятелството”, са също ваканцията, лятото, градът, раздялата с детството, момичешката дързост, тъмните момчета…

Една важна препоръка, отнасяща се до вечната дилема “класически – свободен стих”. Изборът между тях не е задължителен, разбира се (изобщо в поезията задължителни неща няма). Но какъвто и да, изборът трябва да е художествено защитен. Добрата класическа форма (четиристишна строфа, ритъм, рима) и добрият свободен стих са еднакво трудни; в поезията лесното означава две неща – или мощен органичен талант, или напротив – посредственост. Казвам това, защото в стиховете на Теодора личи явно старание да изглеждат класически. Но старанието е недостатъчно, за да са наистина такива. Но те не са и бял стих. И така оставят усещането просто за несполучен опит за класически стих.

В стиховете на Теодора Стефчева има много-много Петя Дубарова и много-много Бургас. Но аз лично откривам повече залог за оптимизъм в “софийските” й творби (може би защото те са и по-късни). Най-добрите от тях носят нещо от поезията на 40-те години – мрачния колорит на Града: не Бургас, не София, а Градът изобщо, с неговите празнично-студени “електрични глобуси”, с усещането за бездомност и безприютност, което се прокрадва (напр. в началото на стихотворението “Спасение”, според мен най-доброто в цялата книга; съжалявам, че не мога да го цитирам заради големия му обем, но то наистина е една великолепна творба). Тук дори неправилната класическа форма изглежда някак уместна, може би поради асоциациите с Вутимски и Геров.

Именно тук, в тези последни “софийски” стихове, се крие моят оптимизъм за бъдещето на Теодора като поетеса. А това бъдеще е задължително свързано с две неща: 1) с по-бързото излизане от сянката на Петя Дубарова; и 2) с опазване от склонността към шлагерност, която ясно се долавя в книгата. Също така би ми се искало да видя и по-голямо разнообразие в темите и проблемите, вълнуващи авторката.

Сега предстои да се спра на няколко много добри образци на женския тип поетическо писане.

Екатерина Дикова е също млад човек, но нейната книга “Звездите са жадни” (“Либра скорп”) предлага съвсем различен тип поетика. Игнорирала напълно класическата форма, книгата е центрирана около хайку-поетиката. Някои от лирическите фрагменти са по-близо до формалните канони на жанра, други са съвсем далече; но това в никакъв случай не може да бъде качествен критерий.

Определено силата на тази поезия е в мигновените озарения. Там, където се опитва да бъде многословна, да разгърне цяло “истинско” стихотворение, не успява, изпада в лош метафизицизъм (претрупаност на понятия като битие, бездна, вселена, океан – вж. напр. с. 6; и в крайна сметка ценното в това свръхмащабно стълпотворение си остава поантовото тристишие).

И тук ще си позволя една препоръка (защото авторката все пак е млад човек): да не прекалява с абстракцията и с онези абстрактни съществителни, които изглеждат особено значещи, натоварени с особен “философски” смисъл (от типа на гореизброените) – точно в тях философия няма, а за поезия да не говорим. Добрата поезия (а особено хайку поезията) обича конкретния образ, неочакваните сближавания между конкретни образи. Като “стъкленото сърце на прозореца” (с. 11).

А ето пример за великолепно сближаване на абстрактно и конкретно, на голямото и малкото – в следното двустишие: “Счупено крило. / Небето пада.” (с. 12). Два реда, четири думи. Но това е напълно достатъчно; всяка дума в повече тук би разрушила поезията. В следговора си към книгата г-н Манол Манолов е отбелязал едно от определящите достойнства на тази поезия – респекта пред думите и доверието към читателя. Доверието да го направи свой съавтор. Да му даде минимално необходимото и да го остави сам да довърши картината.

Много са чудесните фрагменти в книгата, които бих искал да цитирам. Но няма да бъда честен, ако не отбележа и една тревожна тенденция в употребата на хайку-жанра (за която намекнах по повод на антологията; но у Екатерина тя е много ясно изразена). Тенденция към рутинизиране в боравенето с жанра, най-вече що се отнася до особената, контрапунктната позиция на последния стих, чиято цел е да породи много далечна, неочаквана асоциация. Когато се преекспонира обаче, неочакваното става очаквано, ефектът губи своята свежест. Създава се впечатление не за откритие, проблясък, озарение, сатори, а за търсене. Рутинизиран, методът отваря вратите за серийно производство на хайку по калъп. Похватът трябва да остане скрит за читателя, за да има ефект.

Но за да не създам с това погрешно впечатление за тази книга, в която доброто категорично преобладава, ще завърша с фрагмент, който с чиста съвест бих определил като малък шедьовър:

Денят е черен,
а нощта е бяла.
Най-сигурна съм в себе си,
когато се съмнявам.

Още една добра книга – “Завинаги” на Иванка Бинчева (ИК “Знаци”). Повечето от стихотворенията са с добре очертани лирически сюжети, разказани просто, без злоупотреба с “поетичното” (което наблюдаваме в други от представените тук книги). Преобладават т. нар. “любовни” сюжети (ако това изобщо означава нещо) – и то съсредоточени около най-крехки и фини душевни състояния: раздялата, несбъднатостта, разминаването, неусетното изчерпване на чувството, неуловимата граница между близостта и равнодушието, изпразването на думите от смисъл, превръщането им в рутина… Доминиращи са състояния на интаз – оголеност, сиротност, смълчаност, неслученост (дори пиесата на живота, в която лирическата героиня играе главна роля, е ненаписана – стихотворението “Роля”).

Малко странно, но най-обикнат образ е дървото, не морето – дървото като природа, но още повече като сложна метафора на човешки състояния (напр. стихотворението “Стрийптиз” – с. 39). То, дървото – с оглед на казаното по-горе – е най-истинско не в пищните си пролетни, летни или есенни одежди, а в зимната си оголеност (лично аз за пръв път срещам подобна инверсия).

Нещо тъжно, ветровито, късноесенно има изобщо в тази поезия; някак бледа, приглушена е и цветовата й гама. Налице е някакъв деликатен, ненатрапчив пантеизъм – разтваряне на лирическата героиня в природата: в дървото, камъка, облака, ръжта… Дори надеждата, доколкото я има, също е обвързана с кръговрата на сезоните, с пролетта; но тя, пролетта, винаги е отместена някъде в копнежното бъдеще. А когато все пак се появява (в едноименното стихотворение, с. 38), пролетта изненадващо се оказва отместена назад и подменена от собственото си друго – тя носи в себе си спомена за зимата.

Накрая ще подчертая едно външно, ала съвсем немаловажно достойнство на стихосбирката, особено на фона на някои от вече коментираните книги – точно премереният й обем. Стиховете в нея са точно толкова, колкото читателят може да понесе. Изобщо, всичко в тази книга е с мяра, както отбелязва Калина Телянова в предговора. Напълно съм съгласен.

Подобни неща могат да се кажат и за “Отдалечаване на пейзажа” от Милка Стоянова (изд. “Балтика 2002”). Това е една много женска поезия в първичния, природния (не феминисткия) смисъл на понятието – интимна, приглушена лирика в малки мащаби. Поезия, която дълбае навътре (нещо, което е и визуално подсказано в илюстрациите на художничката Албена Попова чрез повтарящия се мотив на въртопа). И това дълбаене е с много фини инструменти – с длето, с длетце, с игла, с перо… Затова тази поезия трябва да се чете бавно и внимателно, за да не се пропусне някой щрих. Защото най-фините щрихи тук са най-съществените. Малко думи с много пространство между тях. Именно там се таят значенията, които читателят трябва сам да се потруди да открие. Също както Той и Тя вървят един до друг през пустинята, а Бог моделира пясъка помежду им (стихотворението на с. 10).

Поезия с вкус към неочаквани инверсии, с много огледални плоскости, разхвърляни на различни страни, в които се оглеждат фрагменти от света. И от тези фрагменти, влизащи в неочаквани констелации помежду си, у читателя възниква един нов, особен свят. Това оглеждане между голямо и малко, външно и вътрешно, материално и ментално е разиграно по множество различни начини на различни места в книгата. Например между морето и кръвта:

Докато приливът
го издига до смисъла,
мълчи и слуша морето,
мълчи
и слуша
само
шума на своята кръв. (с. 48)

Поезията тук е отвъд видимостите на материалното, нещо, което няма нито образ, нито име – като онова нещо, което наднича в прозореца на построената къща (с. 40). Какво е то? Никой не знае, дори авторката. И в това е неговият смисъл.

Ще си позволя кратък прочит на едно от стихотворенията, за да се опитам да разкрия как работи поетическият механизъм у Милка Стоянова. Стихотворението тръгва в една посока, за да произведе поредната от онези огледални структури, за които споменах:

Къща –
сянка хвърля
на къщата до нея.

Два прозореца се гледат.
После изведнъж зарязва хоризонтала на външния свят и се гмурва навътре, в Аза, в “душата”, както казва самото стихотворение:

Докато слънцето се завърти,
на скрито място е душата
некрасива.

В края на предпоследния стих си си помислил, че това е всичко; но следва едно последно изплъзване, нова рязка смяна на посоката, която едновременно озадачава и именно така провокира: защо душата е некрасива; защо не някаква друга, а тъкмо некрасива?

“Каквото можеш, премълчавай” заявява на едно място книгата (с. 57). Бих казал, че това е една от рецептите за добра поезия. Ако не за всяка добра поезия, то поне за тази на Милка Стоянова.

Книгата на Гергана Янчева “Станиолче от дъвка” (ИК “Знаци”) започва стряскащо с едно канибалско стихотворение. Но канибализмът му не е чак толкова страшен, защото освен много нежен, той е и много ведър, а рецептата за консумиране на любимия е подправена с доза хумор. (Впрочем, да не си на мястото на Любимия в тази книга; той е изяждан, изпиван, изпушван… А защо пък не; сигурно не е неприятно, щом е правено по толкова нежен начин.) Във всеки случай заслужава внимание опитът на авторката да погледне на любовната тема през една неочаквана, кулинарна оптика и с чувство за хумор.

Но кулинарното е само една от оптиките; то е част от силната битова предметност, с която борави книгата. Любовният сюжет е делнично ситуиран, сред един много конкретен свят на всекидневното.

Избраната форма на лирически монолози е по-близо до жанра “стихотворение в проза”. Тук-там се мярва и обичайна стихова организация. Но авторката не винаги успява да избегне една от опасностите на този жанр; спестявайки си “оковите” на стиха, тя си е позволила на места прекалено многословие. Някои от творбите продължават и след като вече са свършили.

Но може би пък авторката е мислила творбите си не като стихове, а като лирическа проза, като лирически есета… Впрочем, и в този случай словообилието е нездравословно; преяждането дори с най-вкусната храна не е приятно.

Обособеността на отделните творби е твърде условна; по-скоро е налице вътрешна монолитност на книгата, една цялостно течаща лирическа изповед на героинята (в която, сигурен съм, много читателки, особено на определена възраст, ще се разпознаят).

А аз, ако трябва да обобщя своето двойно дистанцирано отношение (веднъж като мъж и втори път като критик), бих казал, че най-много ми допада умелото съчетание на автентична лирическа емоция и охлаждането й чрез хумора и самоиронията – едно особено умение за самодистанциране, каквото личи напр. в “На мен ли да ми пука за свинските сърца” (с. 34).

Допада ми също специфичният музикален принцип, който разпознаваме в композицията – сръчно боравене с контрапункта, с темата и вариациите.

Заслужава специално да се отбележи изящната направа на книжното тяло: форматът, дизайнът на корицата, самата илюстрация (ако съдя от карето, заслугата е на Невена Ангелова).

Вече имах повод да употребя определението лапидарен. И занапред ще имам. Но то като че ли в особена степен приляга на книгата на Зорница Петрова “Опит за прочит на пустинята” (изд. “Балтика”). Тя възвръща най-прекия смисъл на думата с подчертаната си потопеност в археологическото. И веднага трябва да добавим съвършената хармония между текст и визия – илюстрациите в книгата са петроглифи, прерисувани от самата авторка, както е означено, върху брезова кора. Образ и текст се допълват, произвеждайки една много цялостна книга, един Gesamtkunstwerk.

Трите цикъла предлагат три смислови ядра – морето, Златния век, пустинята – образи, които ясно очертават метафоричния хоризонт на книгата. Тя борави с първични стихии: море, пустиня, пясък, камък… Възкресява духа на древните текстове; стиховете са като отломки от изчезнали цивилизации, случайно изровени от пясъка или изхвърлени на брега. Дори строежът на фразата следва особения ритъм на древните текстове (напр. фрагмент 12 от първия цикъл).

В своята краткост и фрагментарност стиховете симулират спонтанност, която обаче крие под себе си културни пластове (скрити и явни цитати, парафрази, алюзии, откъси от древни надписи), също както наглед празната пустиня крие под пясъците си изчезнали цивилизации. При което външното винаги е образ на вътрешното, проекция на самия Аз – нещо, което дори не е нужно да бъде специално уточнявано (вкл. и на корицата).

Тази поезия се самозаявява като търсене на “смисъла на думите преди Потопа, преди Бог да обърка езиците” – опит за реставриране на някакъв архи-език на камъка, пясъка, светлината, водата, солта:

Аз,
която забравям
по-бързо от огледалото,
помня притчи
от дълбоките води
и минали животи.

Всичко това ни напомня за поезията на Иванка Бинчева, но за разлика от Иванка Бинчева мащабът тук не е толкова интимен, наситен е с културен подтекст. Откриваме и сходен стремеж за пантеистична деперсонализация на Аза, сливането му с природата; някаква пантеистична еротика дори (морето е мъж – с. 21).

Силата на тази поезия е именно в простотата – естествена или симулирана, в нейната лапидарност и фрагментарност, в извайването на образи, неспоени помежду си, с обширни празни пространства между тях, където читателят – като археолог – сам да реставрира липсващото. Но там, където авторката сама налага готови и ясни тези, където дори си поздолява да цитира философски аксиоми (Русо във фр. 3 от втория цикъл), или още повече когато посланието е изведено с категоричната яснота на сатирата (има и такива моменти) – тогава поезията просто изчезва. (А буквалното повторение на отделни фрази – напр. с. 25 и 30 – звучи като техническа грешка; освен ако наистина не е техническа грешка.)

Тук искам да повторя, че тъкмо тези пет “женски” книги – на Зорница Петрова, Гергана Янчева, Милка Стоянова, Иванка Бинчева и Екатерина Дикова – в особена степен изразяват високото средно ниво на тазгодишната бургаска поезия.

Но сериозен принос за това имат и мъжете.

Много цялостна, грижливо композирана и промислена е книгата “Тук някъде отвъд” на Иван Ненков (изд. “Балтика”) – книга, която, тъй да се каже, стърчи с цяла глава над общото средно ниво. Тя влиза и с едни гърди напред в надпреварата – препоръката, че е отличена като най-добър ръкопис от издателството.

Една книга може да бъде прочетена по много различни начини. За мен, като литературен историк, книгата на Иван Ненков е особено интересна включително и защото предлага възможност за един литературноисторически прочит.

Ив. Ненков е поет, когото познавам още от 80-те години на миналия век. Той принадлежи към едно силно литературно поколение, което най-вече по обективни исторически причини имаше недобра съдба – още преди да се разгърне докрай, то бе рязко състарено по един изкуствен начин от новата поетическа езиковост, която избухна в началото на 90-те и която радикално смени езиковата парадигма. Лирическият език на 80-те бе някак много бързо деактуализиран; при всичките си собствени достойнства той бе изпратен в историята “за архив”.

Книгата на Ив. Ненков много отчетливо припомня лирическия език на поколението в целия му диапазон – от подчертаната страст към митологична образност до пряк, сатирично темпериран ангажимент с актуалното. Тя владее до съвършенство класическия стих; дори свободният стих тук е само привидно такъв – той е графически разчупена разновидност на класическия. Поезията на Ненков едновременно е абстрактно-метафизична и конкретна, реторично-патетична и носталгично-изповедна… Поредица антитези, характерни изобщо за поетиката на 80-те, които книгата снема в собствения си езиков пейзаж и – нещо повече – реализира ги на концептуално равнище, във вид на целенасочен преход от едно към друго.

В началото този литературноисторически сюжет ни връща чак до наследството на символизма. Книгата започва с една лирична поема, която възпроизвежда затворената езиковост на символистичната поетика. Тази близост се мултиплицира на различни равнища – във фрагментарната структура, в музикалния принцип (не само като тема, но и в композиционен план – боравене с темата и вариацията), та дори и на визуално равнище, в откровено сецесионната илюстрация на Румен Статков “Орфей и Евридика”.

Последното двустишие на поемата: “А като Саломе пред мен Луната / танцува – за душата на Бетовен…” сякаш нарочно е събрало ключови образи от символистичния инвентар. Това, разбира се, не е наивен жест (каквито срещнахме в други от представените книги), а нарочна игра с езиковия фонд на поезията, активно промислен диалог с “вечните ценности” на литературата като фонд от исторически преходни и все пак непреходни езикови възможности.

Самата поема-цикъл, подобно на Дебеляновата “Легенда за разблудната царкиня” например, разказва някакъв сюжет, но го разказва по един силно омекотен начин, непрестанно саботира разказа, абстрахира изобразителното за сметка на изразителното, на наративното, собствено литературното за сметка на музикалното. Абстрахира го в сферите на езика и за сметка на езика, докато постигне изцяло сугестивния ефект на музиката. Т.е. докато текстът се превърне в едно огледало, където се мержелее някакъв образ, но е абсолютно неясно на каква “реалност” е проекция той. Тема, настроение и артикулация са синхронизирани по перфектен начин.

Че това е майсторски, нарочно търсен и постигнат, не наивен жест, красноречиво говори фактът колко различна – в рамките на една обща поетологическа близост – е тази поема от заключителната – “Наркоза”.

Цялата книга може да бъде прочетена като един археологически разказ, който припомня ключови фосили от поетиката на 80-те. Друг такъв фосил е метафизичното и страстта по усложнена митологична метафорика (най-отчетливо във втория цикъл “Справедливият дъжд приближава…”). Впрочем, това е особено характерна черта на Ив. Ненков, зададена още в дебютната му книга “Троянски кон” (1987). Особената страст към метафизичното е намерила външен израз в честата употреба на съществителни с главна буква (Земя, Небе, Съдба, Живот, Смърт; Храм, Сняг; Сцената, Режисьорът, Свещта…) – употреба, която все пак ми се струва прекалена и напълно излишна, доколкото поезията тъй или иначе работи с втори, пък и с трети смислов план на думите и е ненужно това да бъде специално изтъквано по такъв начин.

Но освен метафизична, поезията на Ив. Ненков е и много конкретна (напр. в любовния цикъл “Все пак любов”). А в стихотворението “Сценарий за младо семейство” употребата на митологичното е значещо преобърната: то е снизено до всекидневно-битовото; или обратното – битът е извисен до един обратен, обърнат наопаки мит.

Езиковата палитра на книгата ни припомня и тихите носталгии, наследени от поетиката на 70-те, на места разпознаваме широкия тристъпен стих на Борис Христов с плавно разгъваща се фабула, натежала от богата, силно концентрирана образност, където реалното, битовото е проектирано в сферите на митологичната архетипика. Цикълът “И още по-високо е небето” преживява селското като травма, като морална и онтологична загуба; завръщането в селото като опит – разбира се, безуспешен – за завръщане при корена, за завързване на разкъсани нишки… Травматичен опит, който българската поезия изживява през 70-те и 80-те години – за последен път точно чрез поколението на Ив. Ненков.

… Тук е нужна една уговорка. Като избрах да прочета книгата на Ненков в такъв едър литературноисторически ключ, има като че ли опасност да останат неотбелязани собствените й достойнства на микро-равнище, т.е. майсторството при изгражденето на отделното стихотворение, на отделния образ, независимо от избрания езиков формат. Но това майсторство, мисля, е очевидно за всеки читател, затова смятам за ненужно да го подчертавам специално, да изтъквам отделни стихотворения или отделни “сполучливи” образи. А и това би ме затруднило, защото при него то не е изключение, а иманентно състояние.

Но като че ли майсторството е особено видно в рисковите зони на социално-актуалното, където изкушенията на лесния социален сантимент или на плоската сатира са най-силни. Дори в стихотворение като “Реквием за Христо”, което особено предполага такъв риск, са избегнати клопките на наивния сантимент. Доловено и предадено е същностното в начина, по който новата социално-политическа действителрност неочаквано актуализира поезията на Смирненски, която само допреди 20 години ни изглеждаше безнадеждно архаична.

Книгата завършва с излаз тъкмо в актуално-социалното. С един апокалиптичен поглед към съвремието и към българската историческа съдба, който ескалира, за да се сгъсти в последната поема “Наркоза”, където метафоричната иносказателност отстъпва място на един по-директен изказ, на сатиричния патос и ясно заявен морален ангажимент.

Не казвам, че тази поема е особен връх в поезията на Ненков; но тя като цяло успява да удържи един приличен баланс между социалния патос и собствено поетическата му артикулация – нещо по принцип доста трудно и за по-именити поети.

Ще обобщя: така, структурно затворена между двете поеми, книгата ми звучи – и исторически, но особено езиково – като своеобразен разказ за българския ХХ век. Но значимостта на този разказ идва не от преднамереността на жеста (допускам, че това е само моя интерпретативна инвенция), а от собствената, спонтанната му органичност.

Книгата на Иван Сухиванов “Ексил” (изд. “Либра скорп”) е всичко онова, което книгата на Иван Ненков не е.

Иван Сухиванов е ярка фигура с отдавна наложено присъствие в литературния живот – не само на Бургас, но, тъй да се рече, и националния. Станал известен преди всичко като един от талантливите поети, появили се през 90-те, през последните години той успешно атакува и други територии. Преди време издаде сборник с много добри разкази, а миналата година ни респектира с критическия си дебют. (И – нещо уникално – в рамките на това жанрово разнообразие стилът си остава удивително специфичен, разпознаваем, “ивансухивановски”.) Но последната му книга напомня, че поезията си остава като че ли главното амплоа за него.

Преди всичко – аплодисменти към издателството за корицата и изобщо за външния вид на книгата. Това е важно за една книга, неслучайно така често се спирам на този фактор. Освен че в много случаи разкрива общата култура на автора, отсява самодееца-графоман от сериозния поет, външният вид на една книга задава – дори на подсъзнателно ниво – определен код, чрез който читателят пристъпва в поезията отвъд корицата. Т.е. задава му определен хоризонт на очакване, както биха се изразили учените критици.

Обратно на ретро-поетиката на Ив. Ненков, “Ексил” е книга, вписваща се по един радикален начин в съвременната постромантическа естетика. (Нарочно избягвам проблемната думичка “постмодернизъм” поради предубежденията, с които е обрасло това понятие – предубеждения, дължащи се основно на неразбирането му, не само сред масовата т. нар. публика, но и сред голяма част от писателската общност – нещо, в което непрестанно се убеждавам… Но това е друга, макар и съвсем не маловажна тема.)

“Ексил” разгръща една сложна, многопластова, неподдаваща се на еднозначно дешифриране поетика, крайно елиптична (както е характерно изобщо за стила на Ив. Сухиванов във всичките му жанрови проявления), асоциативно маркираща отделни върхови точки от сюжета, но криеща много пластове под словесната, графичната си видимост. Елиптизъм, който поражда свръхсгъстеност на смисли.

Поезия, чийто прочит не е лежерно удоволствие, а пълноценно интелектуално усилие. Но усилие, което накрая бива щедро възнаградено.

Може би специфичната поетика на тази книга се разкрива най-ясно тъкмо покрай някои “общи места”, какъвто е например проблемът за родното и неговите актуални, политически проекции. Той е един от акцентите в книгата. Но това е едно напълно различно разбиране за родното, нелишено от неоавангардистки епатаж, но не по-малко гневно, изпълнено с омерзение към “актуалните” му профанации. Заедно с гнева, тук е болката, макар и изказана с обичайната за Иван сложна двусмисленост. Родината присъства не като клиширан патриотически хленч, не и чрез заклеймителния патос на политическата сатира, а като дълбинно страдание, стигащо до самите корени на Аза. Неразпознаваемо по обичайния начин, родното е оголено до самата си непривлекателна арматура, “до кост” – романтическите маски са безпощадно смъкнати. Сведено е до своята субстанциалност. Видяно е дистанцирано, по един “обратен” начин, дори през една географска екзотика (Хонгконг, Египет, Толедо, Прага), която обаче е само привидно такава, а всъщност е обратна, негативна проекция на вътрешния недостиг на родното – “свят, татуиран отвътре на клепача”.

Поезията на Сухиванов гради един гротесково деформиран свят – едновременно “външен” и “вътрешен” за Аза, катастрофичен и разтерзан от мощни катаклизми, които взривяват субстанциалната устойчивост на Аза, разклащат неговото светоотношение в самата му сърцевина – там, където е зоната на ценностите, на вярата, религията.

Заиграването с религията, по-точно с християнската митология, е ясно откроена зона в книгата. Но механизмът на този културен интертекст работи по съвършено различен начин в сравнение с поезията на Ив. Ненков. Тук митологичното е мъчително интериоризирано. По радикализма на проблемите, от които се терзае, лирическият Аз (напълно условна употреба на това оперативно клише у Сухиванов) ми напомня различни герои от Петокнижието на Достоевски, предимно отрицателните.

Мисля тези терзания не в един обективиран, литературноисторически план, а в тях разпознавам собствените си такива – личните мои и тези на моето поколение в поезията. Поколение, което – за разлика от предишните, от това на Ив. Ненков например – страда от една особена “бедност” на поетическия език, от недостиг на образи, ако перифразирам свръхтрагичната (и изповедна за поколението ни) метафора от стихотворението “Солипсизъм” на Сухиванов.

Не че тази поезия, силно интелектуална, авторефлексивна, е лишена от обичайните похвати, които по традиция свързваме с поезията (метафори и т.н.). Но тук те работят по много по-сложен от обичайното начин – в дълбочина и на няколко равнища едновременно. Вижте стихотворението “Време” например – цялото то е една съвършено разгърната метафора на времето като философска категория, като някакъв алогичен, жесток, чудовищен механизъм, скрито работещ под пасторалната видимост на пейзажа – тази оголеност “до кост”, за която вече споменах.

Ако трябва да бъда пределно конкретен, ще споделя ясно мнението си: книгите на Ив. Сухиванов и Ив. Ненков, освен че рязко се отделят от останалите, като поетика и стилистика са на светлинни години една от друга, боравят по коренно различен начин с поетическото изобщо, говорят на съвършено различни литературни езици. Но в своята различност и противоположност те взаимно се оглеждат и допълват – техният общ знаменател е зрелостта, майсторството и – простете за баналния израз – талантът. Освен всичко друго, тяхна заслуга е, че показват различните лица на добрата поезия, на поезията изобщо. Нещо повече; за мен в случая те са важни тъкмо в особената си сдвоеност чрез различността си. Различност, чрез която взаимно разкриват и усилват своите достойнства – тъкмо в своята противоположност всяка от тях осветлява по един обратен начин другата.

ІІ. ЛИТЕРАТУРА ЗА ДЕЦА

Да се спра накратко и върху книгите за деца.

Що се отнася до избора на критерий в случая, няма как да избегнем познатото клише, че към този вид книжнина трябва да сме особено придирчиви поради особената функция, която тя изпълнява и ценностите – етични, но и естетически, – които волно или неволно формира.

Детската аудитория е особено уязвима от сурогатите на масовата култура и точно тук добрата детска литература открива една от своите мисии. Но тя се намира в силно затруднено положение днес, когато с особена ярост актуалността се сблъсква с традицията. От една страна, тя трябва да се съобразява с консервативните изисквания за “възпитателната си функция”, а от друга – все пак да се стреми да печели реални читатели сред малчуганите, които абсолютно нехаят за подобни педагогически императиви.

Предоставени ми бяха 4 книги за деца – две с поезия и две с проза, от които една е сборник с приказки, а другата – повест. Всички те са ориентирани по-скоро към една ранна детска възраст. Това особено важи за двете книги с поезия. Което предполага внимание не само към стиховете, но и към общия вид на книгата, към диалога текст–илюстрация.

Като че ли най-добре в това отношение се е справила книгата “Горските музиканти” от Николина Стоянова (изд. “Информа принт”). Тя най-успешно е идентифицирала своя читател и се е постарала да му предложи оптимално балансиран продукт: голям формат, почти перфектно съотношение между текст и визия, дори качеството на хартията. Стиховете са кратки и непретенциозни по съдържание, а илюстрациите на Жеко Стоянов изпъстрят всяка страница и освен това са големи и ярки (което донякъде компенсира очевидния дилетантизъм в тях). Цялостното оформление (графичен дизайн Виктор Лавдаков) е в добрите традиции на българската детска книга. Дори визията в илюстрациите (както личи още от корицата) е с отявлено национални елементи. (Лично аз бих бил щастлив, ако тази визия е все още понятна за българските деца, отрано подложени на агресията на съвсем друг тип естетика.) Личи изобщо стремеж за оставане в класическите традиции (не само в илюстрацията, но и в цялостната си композиция, в преобладаващите теми и герои книгата явно се “учи” от едно класическо издание – “Здравно букварче” някъде от 70-те години на миналия век). Традиционни са и героите – горски животни, птици и насекоми, послушни и непослушни деца (комай само Дядо Мраз е заменен от Дядо Коледа). Традиционни са и темите: “Зима в гората”, “Врабчо ученик”, “На пързалката”, “Сурвакар”… Дори самите деца-персонажи носят имена като Руска, Кольо, Данко, Ванко. (Лично аз приветствам този традиционализъм, но се питам доколко той е адекватен днес, когато малчуганите се кипрят с имена като Памела, Ванеса, Никол, Сюзан, Стивън, Алберто и са закърмвани съвсем отрано с разни Батмани, Спайдермени, Барби и Кен…)

Самите теми и ситуации често са просто парафрази или преразкази на многократно разработвани такива още през първата половина на миналия век – на места те са толкова “класически”, че са на ръба на плагиата. Стиховете на Николина Стоянова се стремят да останат по-близо до архаичния опит на Дядо Благо, Чичо Стоян, Ран Босилек, отколкото до търсенията на модерни детски поети като Николай Кънчев, Иван Цанев и Тома Бинчев. Личи стремеж към непретенциозност и простота (което е хубаво), към лек и гладък ритъм. Лошото е, че това много рядко се удава на авторката. А някъде следването на класическите образци стига до явен анахронизъм, до остарели езикови форми и абсолюютно неприемливи за съвременния език ударения (като “стомнúчка” и “тръгнá” в стихотворението “Тръгна Ежко”, с. 9). Или “снéжинки” в стих. “Зимен танц” (което, като изключим този недостатък, считам за най-сполученото в книгата).

Но най-голям проблем за авторката си остават римите. Където изобщо ги има, те най-често са от типа “заспа – тръгнá”, “гора – веселба” или пък “проронва – отронва” (примерите са многобройни). А това съвсем не е безобиден недостатък за една детска книжка, която обективно формира не само първоначалния усет на малчуганите за поезия, но и усета им изобщо за езика.

Другата книга с поезия за деца е “Тръгнал Щурчо за булка” от Радка Илчева (изд. “Божич”). От предговора на Здравко Колев узнаваме, че авторката е утвърдена поетеса – вече има две стихосбирки за възрастни и една за деца, носителка е и на награди.

Книгата съдържа – по определението на самата авторка – стихове, гатанки и римушки. Не липсва дори хайку-формата, което в известен смисъл я прави уникална.

Да отбележим също, че поетесата сама е автор и на илюстрациите. Но съвсем не смятам, че това е плюс за книгата.

Стихосбирката изглежда предназначена за една по-голяма възраст; т.е. тя е за “истинско” четене, не за гледане. Но като цяло сигналите са разнопосочни: от една страна – дълги многословни стихотворения, гъсто наблъскани по страниците, с редки, черно-бели и доста анемични илюстрации; от друга страна, темите ги адресират по-скоро към най-малките деца.

Като цяло формата тук е по-сръчна в сравнение с първата книга (ритъмът и римата). Но нерядко гладкостта във формата е за сметка на логиката. Пример:

Моето малко мéче
хич не слуша вече:
с паста се жабури
и в игрите щури. (с. 19)

Оставяме първия стих (който определено има проблем с ритъма) и търсим логика в последния – напразно. Подобна небрежност съвсем не е рядка и някъде тя е просто недопустима, като в следния случай:

Кой изпратил вчера
дървена къщурка?
Дядо с баба Вера,
гладка като хурка!

Каква е тая баба Вера, гладка като хурка? Недоумявам; а вероятно и малките читатели. Изобщо, съвсем не липсват алогизми, сменени ударения, неправилни рими (втората строфа на стихотворението “Мързеливка” напр. съдържа всичко това в изобилие).

Според мен най-приносният момент в книгата е дялът с хайку. Мисля, че хайку в детската поезия не е често срещано явление. А още по-добре е, че сред тях има наистина добри хайку, при това – именно хайку за деца, т.е. напълно разбираеми за децата и едновременно с това развиващи техния усет за поетичното. Като това:

Наивно камъче
препъваше водата.
Но изворчето блика, блика.

Великолепно! Всяка дума е на мястото си, нищо не можеш да махнеш или да прибавиш, без да рухне цялото. И подобни прекрасни хайку съвсем те са рядкост. Това, разбира се, има своето обективно обяснение, доколкото специфичната поетика на хайку, основаваща се на дзен-философията, е по принцип близка на детското, простото, наивното виждане на света. Но това съвсем не омаловажава заслугата на Радка Илчева. Сърадвам й искрено за хрумването и дори й препоръчвам да го развие по-нататък, например да направи цяла книга с хайку за деца.

Обратно, дялът с гатанките не е сред сполуките на авторката, дори само заради това, че много от тях не притежават минималните изисквания на жанра. А и липсва самата загадка за читателя – отговорът е даден в края на всяка т. нар. гатанка.

“Приказки за всички, големи и мънички” от Хари Мар Суи (Харита Колева, ако не се лъжа; ИК “Жажда”, Сливен). Книгата съдържа 27 приказки от модерен, след-Андерсенов тип, които, освен че са забавни и възпитателни, с деликатно вмъкната поука, одухотворяват най-обикновени на пръв поглед предмети. Дават възможност на детето да види всекидневното по нов, неочакван начин, да открие интересното в баналното. Героите са най-разнообразни: животни и насекоми, растения и цветя, вятърът и облаците, камъкът и слънцето, водата и скалата, чукът и пиронът, топката и лейката, пътническият и товарният влак, пътят и пътеката, инструментите в един класически оркестър, писмата от различни краища на света… Често се появяват и децата, дори самата авторка, която например подслушва спора на цветята в цветарския магазин (“Царицата на цветята”). Но не липсват и “истински” приказки за царе и принцеси (“Сапфирената принцеса”). Изобщо, свободното общуване между героите не е рядкост в тези приказки (в “Пазачът на мравките” например децата слушат разказа на камъка).

Най-чести герои са горските животни, птици и насекоми. Те присъстват обикновено с традиционните си качества (мравката като трудолюбива, лисицата като хитра). Но понякога откриваме и успешни опити да се преодолее традиционният образ, да се види героят в нова светлина (напр. гарванът, който с грозния си глас предупреждава зайчетата за орела и ги спасява).

Налице е и стремеж за приближаване до съвременния свят. Сред героите например е “катастрофирал” велосипед, през който е “преминал като стоманен змей оня тир от Ирак, за който после всички вестници писали в криминалните си хроники” (с. 60). Аз лично дори очаквах да се появят сред персонажите и вещи като мобифона и компютъра.

Банално е да се каже (защото това е качество на всяка добра детска литература), но Хари Мар Суи успява да види света през погледа на детето и тъкмо затова да открие неочакваното и в най-обикновените вещи от всекидневието. Една реплика от приказката “Вълшебният подарък” може да послужи като своеобразна илюстрация на поетиката на цялата книга: “Вие, възрастните, нищо не разбирате – казва малката Таня на майка си. – Само трябва да затворите очи… и толкова. Ще бъдете там, където пожелаете.” (с. 45).

Само в отделни моменти езикът на авторката изневерява. Например в случая с майката-зайка, която съветва палавите зайчета да не се “хвърлят” по двама върху братчето си, когато си играят на прескочи-кобила, защото ще му “прекършат гръбнака” (с. 46) – малко грубичко казано за една детска приказка. Или кокошката, която все “подливала вода” на бащата пред своите деца (с. 27). Тук, струва ми се, леко са преминати границите на детското.

Имам малка забележка и към компютърния набор. На няколко места открих сливания на абзаци в пряката реч, което обърква читателя.

Като че ли за най-пораснала аудитория са предназначени “Патилата на Бони и Перо” от Кузман Кръстев (изд. “Информа принт”). Паратекстът определя книгата като “весела морска повест за деца”. Авторът има дълга школовка в детската проза и куклената пиеса. Което ясно личи в диалога – динамичен, гъвкав, естествен; в хубавия език изобщо на повестта.

Макар и не особено сложна, фабулата свършва работа. Завръзката тръгва от болния зъб на единия от двамата герои, което става повод да посетят д-р (дел)Фин, който живее на другия край на залива. В залива обаче вилнее гангстерска банда, предвождана от Ронгана. Така е намерен поводът да се въведе особено продуктивният мотив за пътешествието. Докато прекосяват залива, двамата герои преживяват опасни приключения, но, както се полага, с хитрост и находчивост успяват да се справят с “лошите”. Накрая те стигат до д-р Фин и болният зъб е излекуван. А междувременно злата Ронгана си счупва зъбите, схрусквайки твърдия черупчест Рикитаки. Но отказва да си сложи протези при д-р Фин и тъй, обеззъбена, тя вече не е страшна за двамата приятели.

Ако повестта има слабо място, това е тъкмо този дентологичен сюжет, който като цяло е малко неубедителен. Но като изключим това, тя е сръчно написана, с хубав език. Именно езикът, да повторя, е най-голямото й достойнство, и особено диалогът – естествен, деликатно изпъстрен с хумор, лесен за възприемане от малкия читател. Постигната е дори речева индивидуализация на героите (трафаретната реплика на Бони: “Кълна се в левия си мустак”). Това, по мое мнение, я прави най-доброто детско заглавие сред четирите.

Подходящи с оглед възрастта на аудиторията са и илюстрациите на Красимир Зинин. Стилът им е умерено експресионистичен, флиртуващ – но без крайности – със съвременните тенденции към грозното и гротесковото в детската илюстрация и анимация.