"Лакуни" от Иван Сухиванов

Името на лауреата за поезия “Светлоструй 2001” отдавна е пробило път през масивите от съвременна българска литература. От години срещаме Иван Сухиванов в периодичния печат и като поет, и като разказвач, и като създател на критически текстове. Това е име на сериозен и ангажиран с литературата автор, награждаван неколкократно в различни конкурси. Затова е малко чудно, че Ив. Сухиванов дебютира едва през 2000-а година. Книгата му “Лакуни” се появява на бял свят като материален израз на наградата за поезия “Никулден”, връчвана ежегодно на бургаски автор от “Издателско ателие Аб”. Или става дума за добре промислен “късен” дебют, или може би авторът е загубил през годините някой свой поетичен ръкопис и “Лакуни” се явява една своеобразна възстановка на предишни текстове?

Заглавието грабва с енигматичност и краткост. Лагуни, локуми и други пароними мятат към книгата асоциативните си кукички. Според “Речника на чуждите думи” “лакуна” (“вдлъбнатина”) е: 1. Литер. Липсващо изтрито или повредено място в печатан текст или стар ръкопис. 2. Анат. Малка вдлъбнатина; хлътналост. 3. Празно място, нащърбване или дефект.

Самата книга се придържа към накъсаността - рядко бихме срещнали цялостен текст с разказ или пространни описания (изключения правят някои стихотворения от цикъла “Будност”). “Лакуни” може да се прочете на един дъх и читателското внимание да се закове в естествените метафори и сравнения като “разперените клонки/ са крила/ на сфинкс”; “валма от тъмота”; “прилепите/ факли-мрачни”, “стъпала от мрак” и т.н.

Но само един прочит в никакъв случай не може да бъде достатъчен. Необходимо е привикване към лексиката на автора, нужно е въоръжаване с вътрешно “магическо око”, което да “настрои” погледа така, че след съсредоточено взиране-вглеждане да разпознае закодираното съдържание, да реконструира текста в цялостна и обемна картина.

Първата част на “Лакуни” - “Кентавърският свят” - е изпълнена със сфинксове и кентаври и е опит за възстановка на един изчезнал, изгубен завинаги всемир. Картината е замазана, нарочна е неяснотата на образите, изобразени често само чрез щрихи - крила на сфинкс, тяло-мях, атрофиращо лице, кристален торс, езици от слюда и др. Това са детайли, част от мозайката, “прокъслеци” - би казал авторът. Всички обекти са статични и неподвижни, оставили се в “метафизичен унес” на наблюдението на автора. Движенията им са бавни и лежерни, създаващи впечатление за несъзнателност. Лирическият персонаж минава полека в полусън през царството на сфинксовете. Той се спуска “шепнешком/ до един вдълбан в съзнанието/ сфинкс”, чрез него агонизира един кентавър, той пропада, откъртва матрица от кварц, блуждае. Неговите действия също са лишени от сила. Като цяло той е наблюдател, вторачен в околността, без желание да я променя. Кентавърският свят е изпълнен с тишина. Звуковете са кратки и приглушени - хрип, съсък, разпукване, стон. И вместо някакво очаквано запълване на вдлъбнатините, авторът сякаш съзнателно ги разширява.

Изпадаме в невъзможност да видим, реконструираме и познаем този изгубен свят, потънал в (“безчувствен”) сън, във всепроникваща нирвана. Но може би именно затова светът ни е интересен и любопитен - миг, преди да го видим и изкажем, той се отдалечава и отново неудържимо ни привлича. Сякаш че с опознаването (опитомяването) на действителността, тя би загубила част от своята чаровност и притегателна сила.

“Изгнанията” очертават едни по-широки пространства, заобиколени или частично затворени от гори и ридове, склонове и хребети, скатове и межди, глетчери и канари. Въображението е по-фантастично, пейзажът - по-разнообразен и по-отчетлив със своите пустини, морета, езера и фиорди. Реалността става по-осезаема. Появяват се детайли от фауната и флората: сепия и раковина, мъх и лишей, бор. Обектите са по-плътни и съществуват чрез свой собствен, активен живот, своя лична биография. Те могат да наблюдават, да мълчат, да меланхолстват, да тръпнат и тъгуват или да търсят собствената си същност. Между лирическия персонаж и обектите се появява една тънка и почти невидима нишка на свързване - “мигновена взаимност”, но той все още е твърде отдалечен от тях.

И въпреки че усещанията са по-отчетливи, а изживяванията стават пълнокръвни и вълнуващи, не ни напуска усещането, че предметите или природните дадености имат превес над лирическия персонаж (“наблюдават ме отвсякъде/ неща”). Това донякъде напомня стихотворението на Джон Ъпдайк “Мебелите”, писано от гледната точка на вещите, където хората присъстват в живота им единствено “като призраци, безплътни форми”. Вещите смятат себе си за последователни, изконни, докато човешкият живот е само “едно петно, неясна сянка върху камъните вечни” [1]. В същия дух чрез обектите Иван Сухиванов осъществя своята “мигновената/ привързаност/ с живота”.

Изгнанието е тогава, когато ти самият се отдалечаваш от нещо - от човек или предмет (“Отдръпване” - първият текст от цикъла “Будност”). За изгнанието не е задължително да си много далеч. Ако само затвориш очи, ти вече се отдалечаваш. Отвориш ли ги - връщаш се. Чрез “Будност” Иван Сухиванов се доближава близо и понякога болезнено до заобикалящите го реалности - “изстрадай/ тази уличка/ която свършва” (“Местоименията вечер”).

Предметите и техните очертания стават още по-контрастни, контурите - по-ясни, сравнени с тези от предходните два цикъла. Този трети цикъл е завръщане от миналото (митологията) в съвременността. Вече влизаме в познатия свят - нов (чужд) град или град с “обитавани руини”, в който най-после се мяркат и хора (“хората/ се впиваха във въздуха”; “лице/ което се откъртва").

Някои текстове от книгата са хубави, но непроницаеми. Харесва ми една загадка, съставена от седем думи и три числа (стихотворение “Вечер”):

17 18 19
черни котки
над позите ни
под небето

Еротика? Пролет? Секс под звездите? Природа? Порода? - Има ли значение? Котките и вечерта са само една метафора на красивото, луксозно и премерено казване на нещата.

Иван Сухиванов е автор със собствена поетична физиономия, чийто профил е трудно сравним с който и да е съвременен или традиционен (разбирай класически) български поет. Трудно е да бъде сложен в рамки, да се впримчи в аналогии. Неговата поезия непрестанно ни изненадва и учудва, понякога озадачава. В “Лакуни” аз самата откривам и някои изцяло “мои” стихотворения - като “Фиорди”, “Отдръпване” и “Чужденец”. Освободил текстовете си от “нечовешкия синтаксис”, авторът поражда свободни валенции от смисли. Почти пълната липса на пунктуация осъществява четенето на различните части или изречения по няколко начина (“в езика всичко е възможно”).

-------------

БЕЛЕЖКИ:
1. Ъпдайк, Джон. Мебелите. Превод: Веселина Тихолова.