Живот с дъх на цветя и печатарско мастило

Двамата са един до друг и в живота – от далечната 1954 година, и в творчеството. Защото 77-годишната варненка Христина Стоева неспирно пише летописа на живота си, а съпругът й, Илия Стоев, който е запален фото и кино любител го документира с фотографски или с кино образ, принтира написаното, носи го в издателството и след това товари в колата пакетите с новоиздадените книги. А после двамата бързат, за да отидат заедно на премиера или на някакъв друг празник.

Животът на Илия Стоев винаги е бил свързан с цифрите. С отличие завършва специалността икономист по финанси и кредит на ВИНС – Варна, пенсионира се като началник на финансов отдел в ЖК “Младост”. Той талантливо намерил общата мерна единица за брачния им съюз, чиято друга половина се състои от различни текстове. Затова техният свят носи не само дъха на цветята, които цъфтят на северния балкон, но и аромата на току-що отпечатаните книги и на чашата какао, което дими в полунощ, докато Христина продължава да пише на компютъра, а на огромното бюро лежат топлите страници, които след закуската ще редактира. В общия им свят се вмества и непрекъснатото човъркане на Илия по старото четириколесно возило, с което повече от пет десетилетия отиват до лозето, или до трите сестри на Христина, или до Черноглавци в Шуменския край, което е родното село на Илия. Двамата дотолкова са свързани, че дори и адресът на електронната им поща е един и същ. Трудно ми е да кажа, кой е двигателят в семейната двойка. Подозирам само, че семейният пъзел се подрежда от Христина, без обаче от погледа й да убягва стореното от съпруга й.

Христина не закъснява с отговора, когато я питам, какво е мястото на Илия Стоев в нейния живот. “Той е единицата в семейството, а аз съм нулата. Но колкото повече нули прибавим, толкова по-голямо става числото”, доверява ми тя.

– Това изглежда е белег на тракийската ти душевност – казвам в упор.

– Да – не забавя отговора си Христина. – От нея научих всичко. Майка ми имаше 70 години семеен живот, тя почина на 104 години и половина, а баща ми на 97. Създали са семейство през 1912 година.

–  Все пак как стигнахте до тази спойка в семейството – настоявам с въпросите си аз.

–  Ако питаш кой ни събра, веднага ще отговоря: работата ни във вестник “Сталинско знаме”, което днес се нарича “Народно дело”. За поредната сбирка на стенографския кръжок, който ръководеше Илия, а аз бях технически отговорник, се бяха подписали всички участници, но не дойде нито един. Забелязали са искрите, които прехвръкваха между нас и са решили да ни оставят сами. Може би взаимното уважение, общите ни интереси и съобразяването с желанията, които всеки от нас изпитва, отстъпките, които си правим... Пък знам ли, как стана.Просто: споихме се...

Спомням си, че майка й до сетните си дни лежеше на леглото в своята стая и поглъщаше казаното от своята Тина, но едва сега ми хрумва да попитам, какви са били последните й думи.

–  Всеки по нещо добро да остави, та светът да стане по-богат. Каза и засия. Като успение. Умря кротко, както беше живяла – отговаря ми Христина.

Навярно от тази кротост се е възхищавала най-малката дъщеря на старата тракийка и с тази скромност е започнала своето голямо плуване в живота. Всичко е почти като в приказка. През 1949 година Христина завършва с отличие варненската Девическа гимназия и веднага започва работа в Текстилния комбинат “Първи май”.Явява се на конкурсен изпит и с малък куфар и басмена рокля заминава за Карловия университет в Прага като стипендиантка на правителството. Това е първото й излитане към небето, шансът й за живот, различен от другите, но придружен с тихата молитва да се върне у дома. И това се случва – след четири години порасналото момиче стъпва отново на варненската гара, вече като специалист по чешка филология и история. Не закъснява и предложението за работа в областния вестник на Варна, после в Балкантурист, тъй като много скоро градът започва да търси мястото си сред известните европейски туристически дестинации.

Сигурна съм, че ако някой днес знае много за историята на Варна, за нейните плажове и за морето, това е именно тя. Животът й е непрекъснато пътешествие из някогашна и днешна Варна. Започва още 1948 година, когато като ученичка пристъпва прага на Варненската библиотека, за да напише първия си обширен реферат. А после, през целия си съзнателен и творчески път и като журналистка, и като преподавателка по чешки език във Варненския институт по международен туризъм – сега Колеж по туризъм, и като преводачка, и като писателка изучава историята на родния си град. От някогашното момиче я отделя повече от половин век, през който написва 23 книги, 450 статии и изнася беседи пред чехословашките туристи и пред българска аудитория. Провела е множество срещи с читатели, ръководена от най-ценното за нея – любовта. Като чешки възпитаник в книгите си тя е привнесла по нещо от енергията на братята чехи Карел и Хермин Шкорпил, които в началото на миналия век създават археологията и културата на морския град.

Другият извор, от който черпи вдъхновение, е любовта към Тракия, където живее, с имената си припомнят драматичното преселение на тракийските родове във Варна през 1878 и 1903 година, и особено през 1913/1914, когато след реокупацията на Тракия от турските Въпреки че е потомствена тракийка, Христина Стоева тръгва към тази тема служебно, след поръчка да напише история на тракийското движение във Варна. Това е ровене в пожълтелите страници на архивите, в търсене на човешки съдби, които събира в 14 касети със спомени на стари тракийци. Днес те се съхраняват в Тракийското дружество във Варна и са описани в сборника “Корени от Тракия”. С търпението на истински краевед проучва тракийските родове и при всяка среща търпеливо извървява ронливите пътеки на собствения си род, тръгнал насам от село Имрихор, Чаталдженско, недалеко от Цариград, набързо събрали нещо преносимо от имуществото си. Христина пази много спомени от срещите с тракийци, които изплакват болката си от загубата на родните места на предците, примесена с грижата да не заглъхне копнежът да видят Тракия свободна “Съседка ми беше баба София от село Булгаркьой, която дълги години живя с мъката, че е сторила грях, като е изоставила по пътя на бягството детето си – пеленачето Божанка. То плачело и можело да издаде бягащите тракийци, които башибозукът преследвал – споделя тя.- Помня и радостта й, когато след 58 години намери дъщеря си – знатната тъкачка, орденоноска, Златка Маринова. И само тя ли имаше такава съдба? Колко още други не можаха да се съберат?... Всъщност този копнеж по Тракия във Варна поддържа дружество “Странджа”, основано от братята Петър и Никола Драгулеви с неоценимата помощ на Капитан Петко Войвода.

Една от заслугите на Христина е извличането на историята от страниците и вплитането й в днешния ден на Варна. Тя семантично обоснова защо двете прозвища на Капитан Петко Войвода трябва да се изписват с главни букви.

Тракийските корени на Стоева са толкова здрави, че увличат и съпруга й – лудогорец, който е до нея на Петрова нива в Странджа и в пълнещия се с млади хора Тракийски дом, където се възражда автентичният фолклор и звучат странджанските песни “Похвали се алтън Манда”, “Стано ле, мари хубава” и “Мандо ле, чаша сребърна” , в изпълнение на Георги и Калина Германови, на Величка и Станьо Станеви или от Детския хор “Пъстра китка” с диригент Янка Митева.

Наред с Тракия непресъхващ извор за многообразие на темите е Чехия. Та нали човек никога не забравя младостта си и с радост се връща към тези години било то в предаванията на Радио Варна (емисиите на чешки език), във филма за братя Шкорпил, заснет по неин сценарий и излъчен по БНТ. В съавторство с д-р Вацлав Хунячек излиза “Методиката на екскурзоводското обслужване”, която става настолна книга на много екскурзоводи. Идеята да напише своите “Легенди и предания за Левски” й подсказва проф. Ярка Яначкова, нейна състудентка и приятелка. Изцяло на Чехословакия е посветена книгата “До Прага и назад”, както и “Чехи и чешки възпитаници във Варна”. И в другите й книги присъства чешката тематика.

Христина Стоева има издадени още четири подобни труда, но с най-голям интерес бе посрещната “Психология на туриста от Чехословакия”. Все пак Чехословакия още по онова време беше по-различна от България. Чешкият турист пък беше известен с неочакваните си въпроси, нали вече беше преживял своята Пражка пролет през 1968 година и беше видял как за една нощ се струпват в Прага съюзническите армии.

Сред ръкописите на Христина Стоева лежи и чака ред пиеса за Кирил и Методий, а два нейни превода на пиеси от чешки език преди години във Варна улесниха гостуването на актьорите от Драмата в побратимения град Острава. Тя превежда и пиесите, които Драматичният театър “Стоян Бъчваров” от родния й град представи при гостуването си в Острава.

Най-търсени от (по)читателите й са нейните “Легенди и предания за Българското Черноморието”. С много отзиви в Интернет са отбелязани легендите за водната лилия, за розата..., за копнежа по доброто, за любовта... Всъщност това са къси разкази, в които тя преплита своите житейски открития и натрупания опит.

Спонтанно възникна въпросът: “Как се роди идеята за написването на тези легенди? Тласна ли те някаква конкретна случка към тях? Ето отговорът: “ Да. Има конкретна случка и конкретна личност. Написах една – две легенди, които моята внучка прочела в клас. Учителката й ги харесала и пожелала да й ги даде. Тогава внучката ми помоли: Напиши и на мене да остане. И повече легенди, бабо, напиши! Можех ли да устоя на нейната молба? Нали ми е внучка!

За разказвача писането е магия. Сега пред погледа на Христина израства новозастроена модерна Варна, която буквално поглъща лозята край града, от които и помен няма да остане. Затова сега пише най-новата си книга “Спомени прежни и днешни мечти” или Варна вчера, днес и утре, която посвещава на 130-та годишнина от освобождението на родния си град Варна.

–  Дори само час да отделям за спане, пак времето няма да ми стигне. Очите обаче сами се затварят и трябва да угасям компютъра, за да не изтрия това, което вече съм написала” – признава Христина Стоева, която в своя ден по нищо не се отличава от останалите хора. Като всяка друга средностатистическа българка тя прави туршии, затваря компоти от отгледани лично от тях плодове, копае лозето със съпруга си и прибира узрялото грозде, докато не са го нападнали осите. А, да, животът й е обагрен и от сладките грижи за четирите внука. Но сега внучките са далеч от нея – голямата е студентка в Париж, а по-малката – в Германия. Внукът учи в Първа езикова гимназия с преподаване на английски и немски език и четири дни от седмицата тренира в футболен отбор “Черно море”, който се класира на второ място в България. Основното си образование той завърши с пълен отличен. Най-малкият просто расте, но тя съжалява, че е далеко от нейния поглед.

Питам я, иска ли внуците й непременно да я продължат. “Не – приключва срещата ни Христина. – Нека живеят своя живот, но искам да им оставя поне едно стъпало по-високо от това, което получих от родителите си и те да изградят поне още едно, на което да стъпи потомството им”.

Хубаво речено. Разбирам: и този възглед отново е отгледан в изпълнените с ползотворна дейност дни на двамата Стоеви.

------------------
Материалът е написан от Стефка Маринова – журналист и редактор в Радио Варна.