С Тракия в сърцето и през погледа на Вазов

Сред многото имена на писатели, с които се гордее нашата литература и които са наша опора в дни на покруса и наше вдъхновение в дни на възход, името на Иван Вазов заема почетно място. Това признание той заслужи с целокупното си творчество, в което присъстват произведения с най-разнообразна тематика и от най- различни жанрове. По географски обхват те покриват цялата територия на България – тази, която днес е в границите на страната ни и тази, която по силата на несправедливи договори остана зад нейните предели, но където са живеели и живеят хора с българско самосъзнание. На Тракия, на Македония и на Добруджа той посвети много от стихотворенията си. (1)

Творчеството на Вазов, в което тракийската тематика е представена по-мащабно се отнася главно до три периода:

1. Когато България е под османско владичество, а след Освобождението Северна Тракия, под названието Източна Румелия остава васална провинция на Турция и се извършва Съединението на Южна България със Северна България.

2. Когато през Балканската война България жъне военни успехи и една след друга падат считаните за непревземаеми крепости: Лозенград, Одрин, Айваз баба...

3. Когато Вазов се връща в спомените си към годините на славните победи.

Настоящата публикация не може да има и няма претенции за изчерпателност на темата. Тя е продиктувана както от преклонението ни към личността и творчеството на Вазов, така и от общата ни обич към Тракия, която е българска земя и е родина на родителите и на дедите ни.

* * *

Първият период от творчеството на Вазов, в който преобладава тракийската тематика, обхваща десетилетието от 1886 до 1896 години, през което авторът печата свои творби. Отделяме това десетилетие, въпреки че и преди това Вазов е публикувал своя творба, която определя като “Тракийска идилия” (2). Това е първата отпечатана поема на поета, която излиза през 1879 г. в отделно издание, заедно с писмо до Спас Вацов – учител и дългогодишен директор на метеорологичната станция в София и е със заглавие: “Видул, тракийска идилия и писмо до г-на С. Вацова. София. Скоро-печатница на Янко С. Ковачев 1879″. Поемата е написана в Галац, но Вазов изгубил ръкописа и я възстановил по памет. “Сюжета ми дадоха хилядите убийства през турско време”. Когато през 1872 г. посещава П. Р. Славейков в Цариград, Вазов носи творбата си и споделя: “Казах му, че съм чел стихотворенията му и се осмелих да го помоля да прочете поемата ми “Видул” и да ми каже мнението си, но той се извини, че е претрупан с много работа и че не може”. (3)

Стихотворението, озаглавено “Тракия”(4), което Иван Вазов пише в Пловдив през януари 1886 година е пропито от гореща обич към тази “земя на духове свободни”, “земя на рожби горделиви, на лъвове, герои и певци”, пред които поетът се прекланя. Нарича я “Славянска Голгота”, защото “в борба сурова ти жертви си принесяла без брой,/ ти сявга си била на смърт готова / при сякой фърлян зов: Напред! На бой!”/ Поетът прави дълбок поклон пред Тракия, тъй като, както пише “ти събра живота и силите народни за борба / ти първата викна: “Не щем хомота!” и се обръща към нея с призив: “Напрягай, Тракио, могъщи жили, / от стомана са те, недей клюмва; / отдай последния си сок и сили – / ти векове ги другиму давa.

Към стихотворенията, поместени в статията на Михаил Арнаудов, озаглавена “Неизвестни стихотворения на Иван Вазов” е публикуван опитът за сценично произведение “Лучезарна България”. (5) Авторът отнася написването му към 1888 г. (6) Отпечатан е от неговия ръкопис, който се намира в Музея Иван Вазов при Института за българска литература (БАН). Произведението е само нахвърлено, недовършено, но е израз на мислите и чувствата на поета, изразени чрез действащите лица. Едно от тях е наречено Тракийката, друго е назовано Одринка, трето лице е България ... Изразител на тежкото положение на народа е Старецът, който казва: “Наш`те къщи – прах и пепел, / Наш`те майки, сестри в плян/ нашите юнаци млади/ на бесило ил в зандан”/ Към България той отправя следните слова: “Ти си силна, ти си мощна/ Ох, подай ръка сега!/ Дай ми ти закрила крепка/ от ханджара на врага “

Като емигрант в Русия (1886-1889) Вазов замисля и създава едни от най-хубавите си литературни произведения. Наред с “Повести и разкази”, които издава след завръщането си в България в три тома през 1891, 1892 и 1893 години излизат от печат и двете части на “Драски и шарки”. Още в книга първа от 1 януари 1894 г. в списание “Българска сбирка” бива отпечатан за първи път един от очерците, озаглавен “Ново преселение” с подзаглавие “Из Драски и шарки” (7).

Действието се развива в софийския квартал Ючбунар и по-точно в кръчма с надпис: “Кръчмарница Ново преселение”, изписан на черна табла. Заглавието привлича вниманието на автора и по асоциация с гръцката дума, означаваща съдба, неотменна участ, Вазов е почувствал, че ще открие “една тъжна история”. Оказва се, че кръчмарят и жена му са тракийци: – Ние, господине, сме тракийци – аз и госпожата ми – казва кръчмарят и с радост констатира, че и посетителят е тракиец. – И вие сте от Тракията? Хубаво” – и продължава: – то ние само тракийците знаем какво беше тази война и Освобождението на България кой го плати...” Злощастната си съдба описва така: “Остаряхме като кучета – не толкова от годините, ами от лутане: 14 години като катунари се скитаме, на чужди хора привикваме, на нови табихети се учим и все от азбуки зафащаме...” (с. 45)

В своите “вавилонски преселения” преминават от град в град като са принудени да изоставят родната Клисура и да отидат в Сопот, където ги очаква същата участ. “Оживя ни страхът на сърцето” (с. 47) – изплаква кръчмарят и описва одисеята си, как от град в град са се местили и наново заселвали, как са били тормозени и несправедливо осъждани... И въпреки всичко тракийците намират сили да се пошегуват: “Последното наше преселение, господине, ще бъде на Орландовци, само там сме сигурни – казва кръчмарката, а мъжът й добавя: – И то не се знае. Ако има второ пришествие и оттам ще се изселяме” (с. 50)

В този разказ Иван Вазов прави философско обобщение на съдбата и народопсихологията на тракийци, към които причислява и себе си: “Клетите хора! Всеки етап, който е правила българската история през този срок, е бил ознаменуван за тях с едно преселение. И катастрофите, и радостните дни в нашия политически живот бай Нягол ги е плащал с едно разорение, с едно бягство. Аз си мислех, че съдбата на това семейство е съдбата на хиляди други семейства тракийски, които до днес не могат да си найдат безбедно пристанище, печални уломки от историческите бури у нас. Аз го гледах сега как благо и приветливо срещаше мющериите си. Никой не би подозрял под благодушната физиономия толкова претърпени патила. Той задушваше тежките си мисли и спомени, понеже имаше нужда не от тях, а от енергия и труд, за да доизкара честно своето скиталческо съществуване. През толкова грижи и бедствия той беше запазил добродушния хумор на простия българин и разговорът му, безизкуствен, посипан с духовити пословици, докарваше неизказано благодарение на оня, който го слушаше. И жена му беше разбрала добре призванието си – тая бивша клисурска чорбаджийка, сега кръчмарка в ючбунарските блата. Тя не по-малко от Нягула се видеше твърда и философка в превратностите на съдбата. Аз чувах ясното й, почти младежко чуруликане към мющериите, размесено с весел смях. Тези хора извикваха съчувствие. Куражът облагородява страданието, той му привлича не само съболезнование, но и уважение!”(с. 49)

Най-големите произведения на Вазов, където действието се развива на българска, тракийска земя са романите “Под игото” и “Нова земя” Те са и първите повествования, които Вазов пише и са тематично свързани. Романът “Нова земя” (8) е “нещо като антипод на “Под игото” – двата романа, тематично и похватно скачени един с друг, разкриват два съвсем различни, противоположни свята” (9).

Романът “Нова земя”, който е в седем части, излиза за първи път от печат през 1896 година и след това многократно е преиздаван. Започва с описанието на “Урвата на Зли-пролез” (10), където “върволица свят пъплеше и се катереше нагоре въз върлото”. Описанието, което следва е покъртително. То, по-силата на своето въздействие, е равно на представата, която получаваме от книгата на академик Л. Милетич, “Разорението на тракийските българи”, отнасяща се за един по-късен период. Вазов пише: “Час по час от тия разнизани тълпи се ронеше нещо и оставаше по пътя. То беше или някой капнал пътник, или умирающ, или дете, хвърлено от майка си, които никой не поглеждаше, прескачаше ги, отминуваше ги безучастно.” (с. 21-22)

Към спомена от опожаряването на Бяла черква Вазов се връща, за да покаже, страшната гледка след отстъплението на руските войски в началото на Руско-Турската освободителна война: “тя почти цяла беше развалини, съсипни и пепелища” и хората там са с “лица бледни и страдалчески, изпити, посърнали, потъмнели; очи хлътнали; скъсани, неузнаваеми!... Всички сега бяха бедни; под едни дрипи седяха и чорбаджии, и сиромаси”. По-нататък продължава: “ Бежанците отиваха напред, покорни на съдбата си. Връщане нямаше: отпред беше явна опасност, отзад беше явна гибел”. “Бежанците мряха като мухи.” (11).

Днес, когато нашият народ се организира да отбележи 130-та годишнина от Освобождението на България трябва да си припомним превратностите в нашата историческа съдба и оценката, която авторът им дава: “Южна България понесе сама наказанието на една радост, която изпитваше и цяла България, и една даде изкупителна жертва за освобождението й. Меч, огън и опустошение мина през всяко място, дето бе стъпил руски крак или дето се бе пратил поздрав на освободителните гости, или само се бе изказала най-малка радост за дохождането им”... Това беше “кървавата отплата за кратковременното тържествуване, за пияния възторг на роба при виждането призрака на свободата си, призрак, изчезнал като лъжлив сън” (12).

Централен образ в романа е Найден Стремски, чийто прототип е самият Вазов. Презимето му е превод от Гьопса – старото име на река Стрема. Появата му в творбата е свързана с героична постъпка: стреля срещу турчин, за да предотврати едно злодеяние (13). Повествованието е плод на личните наблюдения и преживявания на Вазов. То е особено ценно не само като източник на познание за оная епоха, но и като извор на откровения на патриарха на българската литература за тези събития и за личностите, участващи в тях. Писателят определя себе си като тракиец, а това е особено важно, защото дава възможност да се запознаем със светоусещането на една високо ерудирана личност, съпричастна към съдбата на многострадална Тракия. Впрочем тракийци са и депутатът Иван Тодоров Боримечката, и доктор Догански и всички, които са родом или живеят в Източна Румелия. Гордост се съдържа в думите на депутата, който на въпроса “декашен сте” отговаря: “Аз съм от Тракията. ... По онова време Източна Румелия често означаваха с това име” (14). И доктор Догански изпитва радост при срещата със свой земляк: “Възхитен съм, че намирам тук един съотечественик, един тракиец, което значи един приятел... кога видя тракиец – плаче ми сърцето...” (15).

Въпреки че обича тракийци, авторът на романа “Нова земя” не ги идеализира. Чрез образа на доктор Догански той представя пълна противоположност на централния персонаж – на Стремски. Цинизъм съдържат думите на доктора: “Аз имам една цел само в живота: да печеля пари” (16). Също коренно противоположно е отношението им към жените. “Всичките жени са вятърничави. Те са създания нищожни, направени от болни нерви, от глупост и от пороци.”- изповядва докторът (17).

Друг по-значителен положителен герой е Димитър Цветанов, чийто прототип е Константин Величков. Той е “богатство с духовни сили, възвишен ум и сърце, поет и литератор, бляскав диалектик.” (18). И дори само прозрението му, че “един млад народ, който остава без идеали, тежко му “... го издига на висотата, от която започва да дава по-реална преценка на заобикалящата го действителност, която е “ много дребна и много низка”. (19).

Съединението на Южна България със Северна България е тема, по която може много да се пише. Положителното отношение и активното участие на българския народ е многократно изразявано от Вазов в седма част на романа “Нова земя”, където споделя: “Никога народа не е бил изказвал по-тържествено и по-единодушно какво желае от ония, които са решили да ръководят съдбините му” (20). “Идеята за съединението беше обзела цялата страна.” (21). Тя е изразена и чрез един “протест грамаден и единодушен”, проявен на 262 митинга, които в продължение на 2 месеца са разтърсвали цяла Южна България. И Боримечката, и Стремски, и много други тракийци прегърнали “в душите си с ентусиазъм народното дело” (22). А когато съединението на Южна България със Северна е вече провъзгласено “това славно събитие ни заповядва още нещо: да съединим и ние душите си и усилията си за увенчаване на делото” (23). Затова Вазов е велик българин. Той чрез своето творчество и днес изпраща послания към нацията ни и ни призовава да бъдем единни и сплотени при посрещане предизвикателствата на времето, в което живеем. Умеем ли да се вслушаме във внушенията му?

За да почувстваме съпричастността на Вазов към страданията на тракийци в частност и на народа въобще, неговата безмерна обич към Тракия и към България, критическия му поглед към настоящето и миналото на неговото време, творчеството му трябва непременно да се чете. Наред с естетическата наслада от написаното откриваме голямото сърце на един велик българин, славянин и приятел на Русия. Той говори и с нас, напътства ни в тези тежки времена и ни вдъхва кураж.

* * *

Вторият период от творчеството на Вазов, в който преобладава тракийската тематика е предимно свързан с героичните боеве, които българската армия води през Балканската война за освобождението на исконните български земи. Те бяха признати със Санстефанския мирен договор през 1878 година, който очерта границите на българската държава до линията Мидия – Енос. Само няколко месеца след това тези земи бяха насилствено отнети по силата на Берлинския договор. Като въглен от незагаснала жарава във всяко тракийско сърце, откъснато от род и родина, тлееше поривът към свободата. Той разпали свещения гняв на поробените, които в Илинденско – Преображенското въстание през 1903 година заявиха волята си да се борят за свободата и които през 1912 година се вляха в редиците на Македоно-Одринското опълчение под командването на пламенния революционер Михаил Герджиков.

Заслужено литературната критика определя творчеството на Вазов като жива история на нашия народ. Поетът откликна на всяко едно значително събитие от изпълненото с превратности битие на българина. Тракийската тематика присъства в лирическите и белетристични текстове на твореца. В изключително кратък срок Вазов създава сбирката “Под гръма на победите” (24), посветена на Балканската война. В предговора на творбата си той пише: “Под шума на епическите борби на тракийските бойни полета, под трясъка на безсмъртните победи на българските мишци и на българския дух, под гръмовните поздрави и възторзи на целия свят, въздивен, омаен от проявата на великите нравствени сили на един малък, но велик народ, каквито историята е рядко отбелязвала, написах тия песни.” (25).

Големият син на България, умът и съвестта на народа, не се опиянява от гърма на победите, колкото и радост да носи неговият ек. Той съзнава, че “При Одрин, Лозенград, Люле Бургас / безчет борци прострени по полята, / а други – жертви на мор и на мраз/ ил на Чаталджа гниещи в блатата,” (26) заплатиха с живота си тази свобода, която беше така краткотрайна. И въпреки че “лаври разкошни... чело ни венчаят и цял свят ни слави,...но, господи, друга това поколенье война да не прави! (27) – възкликва поетът и оставя на нас да направим равносметката за това, какво спечелихме и какво загубихме от тази и особено от последвалата я Междусъюзническа война.

Когато четем стиховете на поета, имаме усещането, че той не е летописец и регистратор на събитията и битките, а активен участник в тях. Свидетелство за това е признанието му в стихотворението “По бойните поля не бях” (28): “Душата си с душа ви слях, / съдбата ви делих и ази...” Това показва духовно сливане с участта на обикновения войник, с трудностите и с ентусиазма му. Заслужено внимание е отделено на тези, на чиято мощ се дължат победните битки. Довчерашният тих труженик се превръща в “лъв на бойните поля”. Това предизвиква възхищението на поета: “Каква корава мощ и сила, / какво нечуто мъжество...”

Героят от бранните полета с действията си смайва целия свят, защото той е “ту лъв, ту ураган”, притежаващ мощта на “светкавица сред нощ” (“Синът на България”) (29). С неувяхваща слава са покрити победите на българската армия при Лозенград, Люлебургаз, Одрин, Чаталджа, Бунархисар, Селиолу, Булаир, Картал и Курт тепе, при Гечкенлий, Айджиоглу, Айваз-баба, Папаз тепе и навсякъде из равната тракийска земя. Чрез Лозенград се поставя “начало славно на велика епопея” (30). В “Люлебургаският бой”, посветено на поручик Борис Вазов, поетът характеризира битката като “титаническа, ужасна ...сеч стихийна, бясна – грозний смях на адско пъкло”, сравнява я с нови Муклен, Лайпциг, Ватерло, Бородино. Българският войн-победител показва чудеса на храброст и кара тираните да признаят силата на неговото оръжие:
Издържа ти, лъво смел балкански,
таз борба – светът трепери йощ! (31)

С чувство на гордост Вазов отразява героичната обсада на Одрин, за чиято крепост Мехмед V пише: “Не, не давам Одрин! Никога!” Непоколебима е вярата на поета в победата: “Бил си наш във прежни времена, / пак ще бъдеш наш под знамената.” (32) Непревземаемата крепост “падна в щурм титански”, затова “светът мълви тревожно: “За този храбър бяс балкански / нищо няма невъзможно!” (33) (“Щурмът на Одрин”).

Защо българите побеждават в битките? На какво се дължи силата и мощта на българското оръжие? Отговора на въпросите откриваме в лирическите текстове. Поривът за свобода и обединение на всички български земи мобилизира и окрилява, ето защо “една идея цял народ събра “ и “ Българио, като един човек се спусна в бой тирана да събориш” (“Велик народ”) (34) Освободителната война според поета е “морална баня”, която пречиства и духовно възвисява, затова “духът ни из това горнило на страданья / излезе по-як, здрав и цял се подмлади” (“Oбновен народ”) (35).

Вазов не може да отмине участието във войната на милосърдните сестри, които са “по сила слаби, но по дух могъщи”, прекланя се пред подвига им, тъй като под свистенето на куршумите облекчават страданията на ранените войни (36). Поетът се опитва да утеши мъката на майката, загубила сина си в боя. Святи са нейните сълзи, но тя трябва да се гордее със сина – герой, изпълнил патриотичния си дълг. (“Майката на героя”) (37).

Войникът има дом, семейство, той е съпруг и баща. Гибелта му на фронта е трагедия за близките му. Затрогващо е стихотворението “Мамо, де е тате?” (38). Детето с трепет и вълнение очаква завръщането на бащата, но скоро пристига грозната вест за неговата гибел.

По време на Балканската война умира майката на Вазов. С болка поетът се разделя с тази, която “с любов обсипвала ме, с грижи нежни / от люлката под стряхата ни родна / до тези дни на живота ми метежни.” Пред гроба на майката сълзите пресъхват, морални сили му дава споменът, че, “там далеко днеска чудодейно / възкръсва цял народ из гроб вековен.” (39).

Обект на изображение в лирическите текстове е съдбата на тракийското население, жертва на нечуваната жестокост на врага. В стихотворението “По пресните следи” се сблъскваме със “тела изпепелени”, “ридающи вдовици, насилени девици, горени мъченици.” (40).

Войната носи страдания и гибел. По силата на нейните сурови закони се надигат един срещу друг хора от различни етноси. Хуманистът Вазов се отнася със съчувствие и болка към неприятелските войници в стихотворението “Пленниците”. Те “Изпити, бледи, с дрипави покривки / вървят, “покорно клюмнали челата.” Преди да бъдат заловени, са вършели злодеяния, въпреки това заради настоящата им съдба сърцето на поета се свива от жал, утихват гневът и омразата. (41). С преклонение пред човечността е изпълнено стихотворението “Самотникът в болницата” (42). Един до друг лежат ранени българин и турчин. На чуждия войник никой не носи подаръци. Българинът му предлага от получените дарения, наричайки го “братко”. Поетът стига до извода, че “войникът звяр свиреп е в боя тамо, / но вън от боя пак човек той става.”

Вазов счита, че е изпълнил патриотичния си дълг, възпявайки победите на българската армия. С творбите си е допринесъл за увековечаване на нейния подвиг. И след физическата смърт на твореца неговата песен ще бъде “един листец, прибавен в твоя лавров венец” и заключава: “аз в твоето безсмъртье ще живея” (43).

* * *

Към спомените от героичните дни на 1913 година Вазов се връща отново през 1920 година, когато пише за поклонението си преди 7 години (погрешно е отбелязано 9) на една слава, на “българската безконечна слава” пред гроба на падналите при превземането на форда Айваз-баба. (44). Всъщност това е преразказан спомен от посещението с делегация от депутати на току-що превзетата Одринска крепост, описано в разказа “Когато Одрин беше наш” (45). Акцентът в “Айваз- баба”, както подсказва и заглавието, е поставен върху вида на укреплението, което е било “Източния сектор на обсадната армия, командван от генерал Вазов, на чиито орли се дължи падането на Одрин” (46). Само едва въздишка, един вопъл: “Уви! Как ми е болно сега!” показва душевното състояние на автора, който е бил по тия места в дни на възторг от победите, които, уви!, остават като хубав, но тъжен спомен. Вазов отново вижда “множество дървени кръстове на наши войници, паднали при пристъпа, по склоновете на окървавялата рътлина.” Спомня си, че след панихидата остава сам и дълго се взира наоколо си, “в разровените от гранатите гробове, в дървените кръстове, следи от една велика епопея, в която тъй нагло бе се проявила силата на българската мощ и дух” . И пак повторено вметнатото през 1920 година: “Ох, как ми е болно!” И продължава: “Айваз-баба остаяше пак пустинен, печален и мълчалив”. (47)

От мъката се раждат стиховете, които Вазов написва за Айваз-баба:
На сто ада ревовете бесни,
на сто гръмотевици небесни
светоломни трясък, грохот страшен
чу ти, о Айваз-баба, уплашен!
Тихо днес. Немеят тленни твойте
гръмоблъвни зяпнали топове,
не реват под теб “ура” геройте,
що летяха тук с крила орлови.
Спят под дървен кръст в могилки пресни
лъвовете, кости тук сложили -
на България децата честни
с великанските души и сили.
Всичко пусто веч и глухо тука.
Не се чува на живота звука -
едно само днес те населява:
българската безконечна слава.
25 март 1920 (48)

Елегичният тон на стихотворението контрастира с този, който преобладава в “пресни спомени от едно незабравимо поклонение”, описано в “Когато Одрин беше наш” (49). Въпреки че и този спомен е от 20 март 1914 г., когато по силата на несправедливи закони Одрин вече не е наш, Вазов се връща към дните, когато го е посетил на 22 март, девет дни след неговото падане. Това той прави съвсем съзнателно с цел да вдъхне кураж в народното съзнание, когато в дни на униние забравяме, че “сме синове на велик народ, пред чиито доблестни прояви се е прекланял светът”. Тъй като не желае да се задълбочава в мрачни мисли, в спомените си Вазов се завръща към дните, “когато България беше хубава и благородна и всичките се чувствахме порасли до небето заедно с нея” (50).

Кои от народните добродетели възвеличава авторът? Наред с признателността към подвига на героите, дали живота си за победата при Одрин, това е толерантността и великодушието на народа ни. На името на капитан Андреев е назован върхът, който бил пръв превзет и където паднал храбрият капитан. От предназначената за нашите войници храна се заделят дажби хляб и за турските пленници, за които не се е погрижил главнокомандващият крепостта Шукри паша. Нещо повече: той запалил всичките складове със съестни припаси без да мисли, че пленените негови 60 хиляди войници ще трябва да ядат. И още липсата на каквито и да е следи от разорение, както и никакво изражение на уплаха по лицата на жителите. “Всеки си гледаше работата, като че никаква промяна не е станала: турското население бе свикнало да гледа великодушните си завоеватели”. Дори турският валия “е искрено очарован от добрите обноски на българските власти към него и към сънародниците му” (51).

Особено силни са словата, изречени след панихидата “за успокоение душите на праведниците, на благородните деца на Бълтария, отдали живота си жертва на дълга и на честта ... Сълзи се точат по бузите ни. И никога българин, чини ми се, сълзи не е проливал за по-велики покойници, на по-свето място ... (52).

Днес, когато отдаваме заслужена почит и признание за голямото литературно наследство на великия българин, на класика на българската литература Иван Вазов, ще трябва да се замислим и върху житейските поуки, които той чрез творчеството си ни завеща. Верни на своя девиз “Не забравяйте, но не отмъщавайте” и на стратегическата си цел “Тракия без граници” тракийци, обединени в своя Съюз на тракийските дружества в България целенасочено работят за развитие на еврорегион “Тракия”.

-------------

Бележки:
1. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 3, С. 1955, Изд. “Български писател”
2. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 4, с. 23, С. 1956, Изд. “Български писател”
3. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 4, с. 521, С. 1956, Изд. “Български писател”
4. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 2, с. 168 С. 1955, Изд. “Български писател”
5. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 3, с. 535, С. 1955, Изд. “Български писател”
6 Вазов, Иван. Сборник от спомени, материали и документи, изд. на БАН, 1949
7. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 7, с. 44 и 310 С. 1955, Изд. “Български писател”
8. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 13, С. 1956, Изд. “Български писател”
9. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 13, с. 7 С. 1956, Изд. “Български писател”
10. Пак там, с. 21
11. Пак там, с. 221-223 и с.80
12. Пак там, с. 23
13. Пак там, с. 33
14. Пак там, с. 200
15. Пак там, с. 142-143
16. Пак там, с.147
17. Пак там, с. 161
18. Пак там, с. 11
19. Пак там, с. 307
20. Пак там с. 281
21. Пак там, с.279
22. Пак там, с. 407
23. Пак там, с. 408
24. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 3, с. 89-166 С. 1955, Изд. “Български писател”
25. Пак там, с. 576
26. Пак там, с.142
27. Пак там, с.150
28. Пак там, с.157
29. Пак там, с.135
30. Пак там, с. 93
31. Пак там, с. 94 – 95
32. Пак там, с. 106
33. Пак там, с. 155
34. Пак там, с. 142
35. Пак там, с. 101
36. Пак там, с. 136
37. Пак там, с. 139
38. Пак там, с. 148
39. Пак там, с. 99
40. Пак там, с. 130
41. Пак там, с. 125
42.Пак там, с. 129
43. Пак там, с. 91
44. Вазов, Иван. Избрани съчинения, т. 9, с. 368 С. 1956, Изд. “Български писател”
45. Пак там, с.270
46. Пак там, с. 370
47.Пак там, с. 371
48. Пак там, с. 373
49. Пак там, с. 270
50. Пак там, с. 270
51. Пак там, с. 272
52. Пак там, с. 274