Амооу, това Йелито ли е?!

Понеделник, 27 юли, 22.30 часа елховско време.

– Амоооу, ма тва Йелито ли йе? – умалителното прозвуча нелепо, на фона на внушителните ми 185 санта, постигнати с великолепни десетсантиметрови токове. Току-що бях слязла от колата, наконтена като за изложба, с кокетно чанте в ръката и дежурна усмивка. Четирите баби, накацали като врани на пейката пред бабината порта, опънаха вратове и се вторачиха в мен с катарактовите си очи.

– Здравей, бабо Анке, как я караш? – подех фалшиво жизнерадостно, а проклетата баба Анка, без изобщо да ме отрази, заобяснява на другите три:

– Тва е на Джата унуката, дето е в Бургас, дет са взеха и са оставиха с на Тренчо на брат му момчето, а сестричката й дет е в Пловдив, то едно едричко русичко такова беше, ко стана ма Йеле, ожени ли са сестра ти? – подяволитеподяволите, къде, да му се не види, е баба!?

– Бабо Анке, чакай да стоваря багажа, ще дойда да ви видя после... – забих глава в багажника. През цялото време чувах как пустата приказлива баба запознава останалите три с житието-битие на цялата ми рода. Ако беше 50 години по-млада, щеше да е щатен служител на някой интелиджънт сървис – събраната от нея информация се отличаваше с акуратност, систематичност и ясно изложение. Другите три я слушаха в захлас. Докато смъкна два сака, една торба, две деца и играчките им, бях подробно обсъдена, разнищена и дори стигнаха до единодушие, че най-подходящ за мен ще е на Кольо, дето в Елпрома навремето е бил началник смяна, малкия му син, той големия се махносал нейде из Канадите, ама малкия бил свястно момче, изучил се за ветеринар, и животни имали, баща му в Болярово апартамент му купил, пък каква къща имат, ехе, бе изгодна партия отвсякъде.

Така започна едноседмичното ми гостуване при моята любима баба. Безкрайна седмица, прекрасна и ужасна. (Сега, ако бях някоя досадница, щях да ви пиша, че се оказах затворена в стара къща, миришеща на сушени подправки, лавандула и прах. Че температурите през деня чукваха 40, но сутрините бяха приятно хладни. Че да пия на стъпалата пред къщата първото си кафе за деня, боса, да слушам познатите от детството ми шумове, е такова блаженство... Щях да ви разкажа за звуците, които ме връщаха на 14 – как баба провлачва крака из двора и хока котките, съседските кокошки се надвикват, профучават една-две коли, козите тръгват на паша, някъде се тряска пътна порта, през три къщи някой изпсува, от другаде му отговарят още по-сочно... Обаче няма. Ще ви спестя повествованията.)

Вторник, 28 юли, 7.00 часа сутринта елховско време.

– Ставай народе! Катми съм направила! – знаех си, знаех си че не трябва да идвам. Сега за седем дни ще кача седемдесет кила. Баба ненавижда картофите, но ужасно си пада по блажничкото. Като се взели с дядо, имали само три чувала картофи и една торба лук. Варени картофи за закуска, печени картофи за обяд, пържени картофи за вечеря. Всеки ден. Оттогава е развила обясним афинитет към тежки, питателни, мазни манджи – дай й на нея месища, сланина, пръжки, плуващи в масло питки, тутманици, дебели катми, гизлеми, огромни буци овчо сирене, от които се чупят “за кусване” хапки колкото павета, абе все що е благо, трябва да е на трапезата. Питате ли ме, а? В седем сутринта, преди кафето, да ме карат да ям катма-мутант, от която капе мас, а в нея е завита буца прекрасно миризливо сирене. Не че не мога, а, хич и не ми се опъва даже, но е неприлично, някак. И това е само закуската! В десет бяхме приклещени да си похапнем (да не прегладнеем преди обяда!), умряла от студ кървава, захарна диня – “разпука са, баба, докат я допра с ножа, сама са пръсна!” А на обяд, в 45-градусовия ад, ми бе сервирано печено агнешко. В собствен сос. С лук и гьозум. Чудесна манджа, ако е дъждовен април и не ти пука дали новия ти бански ще се вижда под паласките, които се заформят от таз питателна храна. Налага се сериозен разговор с баба, ако продължава да ме тъпче с тая лой, ще ми докара сърдечни проблеми.

Следобеда прекарах по гръб, с полузейнала уста и едва дишаща от преяждане. Надвечер живнах и се опитах да прихвана отнейде нет. Не ми се отвори парашута и с омерзение се тупнах пред телевизора. Мразя телевизия!

Сряда, 29 юли, 9.00 часа елховско време.

Сряда е пазарен ден, от ранни зори всички се гласят за чаршията, бабите са нахлузили копринажите, грабнали са торбичките и са поели на вресливи групички от по две-три “Надолу”. Пазарът се прави в единия край на града, прилича си на най-обикновен битак и ако ужасно ви липсва разходка сред народа, това е мястото. В Елхово явно е сезона на бременните циганки, толкова много не съм виждала никъде – накъдето и да се обърна, току ми се изпъчи бременна циганка. Те обаче са почтени, въпреки невръстната си възраст, всичките са женени, някои даже за пръв път. На крачка след всяка върви мъжа й, очевидно горд от проявения от него осеменителен героизъм. И е много забавно да гледаш как тия пред щанда с кюлоти, чорапи, ужасни чехли и още по-ужасни плетени обувки (знаехте ли, че има и в зелено?) и тия зад щанда, се пазарят. Не си купих гащи Келвин Клайн, въпреки че ми предлагаха три за пет лева, но черните, тлъсти пръсти на продавачката върху фината материя, точно до монограма, ме потресоха дълбоко. Явно изписания на лицето ми потрес е бил изтълкуван като разкъсваща борба между суетата и скъперничеството ми, защото циганката стана особено настойчива и дори ми предложи да ми свали още от цената. Не можах да издържа дълго, жегата стана нетърпима, от импровизирания катун на около стотина метра се понесе напоителния аромат на обор и малцинства. А понеже тук всички се познават, се спирахме на всяка крачка и с тъповата усмивка на лицето бях принудена да изслушвам поредното “Амоооу, тва Йелито ли йе? Абъй, гледай каква жена станала, пък сякаш вчера яде бой с метлата, дето отидоха с на Петровица хайлазина на Поповска (река, има страхотен вир за гмуркане, но е забранен за ходене, защото две деца са се удавили там), та повлякоха половината махала след тях.” Помня го тоя случай. Задникът ми тоже го помни. Баба ме гони с ръжена, не с метлата, и единственото, което смекчаваше унижението, беше, че всички останали ядоха бой, хем повече от мен.

Успях да спра баба точно в мига, в който се канеше да купува четири броя “ковьорчета за ъгловки, за чеиз на децата, ти като не мислиш, докат съм жива поне да скатая по нещо!” На рози бяха. Огромни, нацъфтели на тъмнозелен фон червени рози.

Четвъртък, 30 юли, 13.00 часа елховско време.

Тук има басейн, Алелуя! Прохладно спасение от скуката и жегите. Вчера следобед, след прашното ми пазарско приключение, открихме басейна. До шест вечерта стояхме. А днес от девет сутринта сме заседнали с девойките. Аз вече съм на два леденостудени рома, живота е прекрасен, на бара освен фъстъци и сандвичи с кашкавал друга храна няма, бармана прекрасен човек, оставил ми е да си избирам и музиката. Има надежда да изкарам до неделя. Поради липсата на нет от няколко дни съм леко абстинентна, опитах се да мина на книжна терапия, но в къщата намерих само купчина книги-игри и цялата поредица Страст на Арлекин. Да ви кажа, възмутена съм. Като студентка в квартирата на един колега веднъж намерих “Табу”, та там покрай картинките с гимнастички и кентаври имаше един (единствен!) пикантен разказ, който, сравнен с речника на тез разхайтени писателки-арлекинки, звучеше направо като разказ на пионерче край лагерен огън на Вечерта на Таланта. И понеже съм принудена, просто, да ги чета, поради липса на друга книжнина, ходех в едно такова тревожно-сепнато състояние, а в главата ми кънтяха драматичните диалози на страстните арлекинови герои. Белият ром и елховския диалект на бармана се оказаха чудесно лекарство за развълнуваната ми душевност. След четири часово общение с тоз виден елховски левент, бях готова да срещна с голи гърди, дет се вика, поредната арлекинова доза.

Към пет се прибрахме в къщи, където ни чакаше наредена софра, наоколо се носеше аромата на прясно изпечен тутманик с пръжки, а в огромна тава насред масата димеше поредната мазна манджа. Няма спасение, ей.

Петък, 31 юли, 17.00 часа елховско време.

Днес беше ден за шопинг. Елховската чаршия е модерна такава, има бутици, кафета, ресторанти, магазини “Всичко за 1 лев”, две аптеки, четири банки, градинка с чешмичка, хотел и огромен, застлан с мрамор площад. Сдобих се с прекрасен гащеризон на Бети Баркли, пих кафе в порцеланова чаша, поднесено от мило момиче в прокурорска възраст, изобщо, живота стана хубав. Времето беше лошо, затова пропуснахме басейна, барманът вероятно е страдал без моята прелестна компания, но съм сигурна, че е оцелял. Цял ден четох арлекини, търкалях се на хладните чаршафи и отбивах атаките на баба да ми докара коронарна тромбоза с поредната порция пържен дроб с лук. Надвечер седнах с бабите на пейката пред портата. Пред нашата къща е най-приятно, заради огромното дърво, което пази сянка. И бях потопена във водовъртежа от местни клюки. Понеже бабите се чувстваха длъжни да ми обръщат внимание, бях уведомена за похожденията на една адвокатка, за това, че още не са почнали да дават зърното и прочие, и прочие. Най се впечатлих от новината, че Митрина Кремена била бременна, ма то как станала тая работа, той мъжа й като малък заушка карал, а и бил с едно мъдо, сто процента има някой! Тя в Бояново работела, в метесето, гледаш я такава кротка, ама те тия кротките, нали ги знаеш! Пък на него тъй му се падало, щото преди четири години за срамотиите нали са беше хванал със оная мастия, дето телефонистка в поделението беше, хем с десет години по-дърта от него!... Нямам наблюдения по всички малки градчета, но в Елхово случващото се зад пътните порти е пикантно, пъстро и върху него може да се напише ако не страстен арлекин, то някой бразилски сценарист винаги може да намери материал за още тристатина серии.

В единайсет вечерта бабите продължаваха да се кокорят в тъмното и устите им не млъкваха.

Събота, 01 август, 7.00 часа елховско време.

Събудих се от зловещ телефонен звън. Телефоните с шайба трябва да бъдат забранени. След като се тресохме с апарата в една и съща честота около десет минути, успях да осъзная причинителя на земетръса и в полумъртво състояние вдигнах.

– Алоооу! – тази отсреща е станала поне в четири, търчала е по росни ливади, пила е козе мляко и е катерила планини жизнерадостно. Нищо друго не обяснява енергичния ентусиазъм, с който изстреля алоу-то в ухото ми. – Какооо, що не казА, че Йелито и децата са тука?

Оф. На баба сестра й. Мила жена, но досадна до припадък. Не млъква, не сяда, вечно гори от желание да събира цялата рода на едно място и бъка от идеи за реализацията му.

– Здрасти, лельо, как си...

– Йелкеееее! – за Бога, поне един да ми каже нормално името, или поне да ме оставят да си довършвам изреченията. – Не та ли е срам ма, леля, толкоз дни си тука, да не се обадиш! Той, бати ти Петьо, знаеш ли как щи са радва, ми иди и при Мартинка да пиете кафе, пък ела и при мен ма, леля, да ти опържа патлажанче, да ти нарежа от нашто сиренце! – айде, поредната угоителка, от седем сутринта патладжани иска да ми пържи. Братовчедите ми, нейните синове, са страхотни и много се разбираме, винаги съм искала голям батко, а благодарение на тях си имах двама. Успях да приключа само след някакви си двайсет минути разговора с леля и се изсулих от леглото.

Няма как, днес е последния ми ден тук, ще се наложи да обиколя родата. Но това – следобед. А сега вдигам израстъците и към басейна, където да опитам от коктейлните фантазии на бармана. Понеже сме си близки веч с него, като на сестра ми сподели, че е решил да участва в барманско състезание, което ми дава възможност да се наслаждавам на опитите му да приготви оная живителна смес, която да остави без дъх журито на конкурса и да му гарантира Златната Бъркалка, Златния Шейкър или там каквото Златно им връчват на Барманите-Победители.

Събота, 01 август, по тъмно, но не знам колко е часа.

Трите коктейла на басейна и двете малки ракийки, които леля почти изсипа в гърлото ми, зорко бдейки да не разлея и капка навън (ненавиждам ракия), изобщо не бяха достатъчни за стреса, който си самопричиних на семейната сбирка. Естествено, моята особа се радваше на основен интерес и след като бях подложена на кръстосан разпит, след обсъждане на получената информация, родата ми поднесе колективното си виждане за това, как следва да продължи живота ми оттук нататък. Ветеринарят отново бе споменат, което автоматично затвърди и без това сериозното ми намерение да не допускам въпросния субект да ме доближава на по-малко от километър. Щом цяло Елхово се опитва да го сватоса(и то за мен!) – не му е чиста работата. Ще оцелея някак и без апартамента в Болярово. По едно време се изсулих тихомълком в задния двор с надеждата за кротка цигара и тъкмо дръпнах веднъж, въздуха се разтресе от грохотен лай. А върху ми се изсипа Божият гняв, под формата на мърлява, нечистокръвна болонка. Знаете, предполагам, че тази порода се отличава със нервозност и слабоумие, а тоз екземпляр обладаваше и тъпашки ловен ентусиазъм, останал от някоя от ловните породи, забъркани в родословието му. Поради което открих неподозирания си до тоз момент талант в овчарския скок и взех окончателно решение да спра цигарите. Добре, че стопаните си познават хайлазчето, та го бяха вързали на къса сиджимка. Върнах се при фамилията, ударих още една ракия против нерви, подбрах децата и след половин час прегръдки, мазни целувки, свойски потупвания и възгласи от типа “Йиий, тва Йеле бе! Пу-пу!”, се прибрах. Утре в седем сутринта си тръгвам. Алелуя.

Неделя, 02 август, 05.30 сутринта, елховско време.

Скочих секунди преди будилника. Докато се суетях около багажите и децата, си дадох сметка, че въпреки нетърпението, с което чаках края на седмицата, ми е едно такова чоглаво. Баба мълчи и току ми подаде нещо, загледах се в нея и старостта й ме уплаши – до днес, ако щете вярвайте, я виждах с очите на 13-годишната Елка, дошла за лятната ваканция. Вашите баби могат ли да карат трактор? Моята може. Вашите баби водили ли са ви на Поповска с мотор с кош? Моята ме водеше. А могат ли да пекат най-вкусните тутманици? Моята може. А вдигали ли са ви в три сутринта, за да ви вземат с тях на работа в завода, където е пълно с интересни неща и има огромни макари, натрупани една върху друга, по които е невероятен кеф да се катериш? Примигнах бързо и отново я видях такава. Отказвам да я гледам с други очи. Чао, бабо, до скоро...

...

Внимание! С каквото и впечатление да останете за Елхово, да знаете, че това е чудесно градче, с което са свързани едни от най-хубавите ми детско-юношески спомени. Много неща ми се случиха за пръв път тук. За пръв път в Елхово се целувах с момче, за пръв път тук ядох бой (понеже за пръв път се прибрах в пет сутринта), за пръв път запалих цигара (Феникс, кутия, от дядовите), първото ми “сериозно” гадже е от Елхово (как се казваше?!), за пръв път карах мотопед и така се изсипах в прахоляка, че седмици след това не можех да лежа по корем. Първа дискотека, първо бръснене на крака, първи опит за напиване, първи вечери с китари, за първи път чух за Металика и Бърни Кълвача в Елхово – аз като ви разправям че е центъра на културата! Дори първият ми бивш мъж (о, как прозвуча) има рода тук. А, да, и за първи и последен път направих няколко стъпки в модерния балет, твърде неуспешни и фрустриращи. Но това е друга тема. Засега толкова.

--------------------

Из книгата “Петъчни истории”, Бургас, 2014.