“Бисквити” – късен прочит

“Бисквити”[1] – късен прочит

Някаква пластична сила има у Марин Бодаков; не зная дали е необходимо да я обуздаваме в литературоведски пранги; от друга страна не ми се ще да изпадаме в лош езотеризъм; мисля че “литературното пространство” (Бланшо) е компромисен идиом, “където” се полага тази “сила”; така връзката между автора и “Творбите” придобива характер на пъпна връв, която не бива да прерязваме (поне при М. Бодаков е така); в текстовете на Марин (своеобразни автомитове пронизиращи обаче “съкровеното” шептене) циркулира биографична лимфа; така се изгражда сложната игра на “реалност” и “фикция”, която при постмодерното писане също може да бъде разпозната в произволността на фиксираните върху листа думи… поетът е мълчаливо същество.

Четейки стиховете на Марин Бодаков попадаш на някакви лунни брегове, в една игра на прозрачности и рехавост; езикът се фокусира, но не достига оная консистентност на смисъла, която означаваме като “разбиране”; непрекъснато се симулира пред един въображаем, но и измамлив херменевт, който постоянно забравя кодовете… Така приели ролята на колеблив читател си отбелязваме мимоходом, че същевременно нещата в тази книга някак лично ни засягат; защото книгата “бърбори” на универсалния език на детството (детето като баща на човека); нещата са омесени в някакъв нежен инцест, твърде лесно обаче този мил инфантилизъм може да попадне в схемите на психоаналитиците; играта с маските е възможно да бъде припозната като ход в инициационната процедура; в случая обаче авторът си играе виртуозно, блъфирайки с рецептурите на билдунгса (тук “виртуозно” ни насочва към литературщината, а ценно качество на тази книга, е че опазва свежестта на за-първи-път-живеенето…). “Вживяването” в детсковостта крие обаче и жестока митология на девственото същество попаднало в случая в една уморена постмодерна ситуация; друго ценно “качество” на “Бисквити” е съвокупния образ на “поета” – персоналистичните капани щракат около неуловимо (като аромат) същество; усетът предхожда съществуването (на нещата): “невидимата хрътка, която аз съм водел на връвчица…”. В “Носталгичното пелтечене” на тази книга се казват неказваеми неща: “закрилата” на зрялото съзнание се е пропукала и мълчанието зее изтърбушено и претърсено откъм съкровените си тайни – при това без да се изпада в скверност. Четох книгата (или: чел съм книгата) с усещането, че ме наблюдава едно внимателно око; наблюдава реакциите ми и деликатно ми подсказва отговорите на ритуалните гатанки. Произволни отговори (ключовете са безброй). Може би такъв е “замисълът”. Липсата на предопределяща визия в стихосбирката окончателно я отдалечава от фройдиските постановки. Поетът се изявил като мистагог (би казал Митко Новков), от това произтича непосилната леснота, с която се отваря към нас тази книга (не като към “читатели”, а като към човешки същества…) И в този смисъл не аз говоря “за” книгата, а тя говори чрез мен; отнетият (ми) говор татуира графизмите върху листа сякаш иска да реконструира йероглифната видимост на детската рисунка върху пясък – и ако има някаква носталгия тя не е вгледана в ретроспективните миражи, които се будят с паролите на една излиняла памет; а една няма “страна на чудесата” (при това в точния срез между умилително и иронично)…

След казаното дотук (което е без претенции за истинност и окончателност – неща не характерни за рецензията) ми се ще да ситуирам книгата на Марин Бодаков в съвременното състояние на литературата: като всяко значително явление тя размества стойности, дава ни един поглед и т.н. Мисля, че “Бисквити” е “архетипна” за родния постмодернизъм; ще се опитам да обясня защо… Всички ние като ли очаквахме постмодерното да се излюпи като зародиш, като някакво литературноисторическо пророчество, при това в някаква опозиция с “модернизма” (също неясно понятие)… Мисля, че “Бисквити” не се нуждае от предтечи (които както е известно се измислят винаги с късна дата), елегантно се заобикалят монументалните априлски гафове в поетичното пространство, а естествения контюнюитет, за който би пледирал някой закъснял модернист си е тотална илюзия… В този дух постмодернистите трябва да се “посочат” (или “нарочат”) пак от априлци (този е “поет”, а този не е). Поръчковите постмодернисти у нас бяха изработени с имитация на радикализъм и инстуционална подкрепа (в този смисъл всичко се свежда ситуационно позициране на литературните стойности, но все пак “талантът” съществува, нали ръкописите не горят?...) Тук говоря за подозрително натрапваните едни и същи млади автори в последното демократично десетилетие, още повече персонално тези нови (поето-романисти-драматурзи) са ни някак познати отпреди! Разрив все пак трябваше да се състои, а не да се напълва с плодова глазура. Така демонстрираната загриженост за лекото писане на 90-те, което ще затъне във все по-тежък прочит, ако не намери реципиента си, не се отнася за книгата на М. Бодаков: мисля, че важното в тази стихосбирка (което не е непременно “послание”) е способността й да изисква проникновение. Вижда се, че може да бъдеш провокативен и без еротични екцесии. Книгата привнася и нещо ново в родната литература именно като антропологична памет. Това е приносът на “постмодернизмът” – едно същество без “психология” и “метафизична фантазия”, но същество съвременно и исторично. Може би вавилонски блудник, но кадърен по своему.

“Бисквити” стои за мен като репер (е, не само тя) в новата литературна ситуация. Присъствие, което е неотменимо.

--------------------

[1] Марин Бодаков. “Бисквити”, изд. ЛИК, С., 1998.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.