Боян Ангелов и неговите “П(р)освещения”

Боян Ангелов и неговите „П(р)освещения“

Новата стихосбирка на Боян Ангелов грабва вниманието на интелигентния български читател още с оформлението на корицата – погледът му е прикован във фрагмента от картината на Иван Милев „Нашите майки все в черно ходят“. Създадена през 1926, година преди смъртта на младия художник (отишъл си от нашия свят само на 29!), картината отразява натрупаната болка в душата му от поредицата драматични събития в битието на България след Освобождението – трите последователни войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна), които оставят след себе си хиляди вдовици, сираци и дълги кервани от бежанци; новия български курбан през Септември (1923 г.) и последвалия го терор до атентата в храма „Света Неделя“ през април, 1925 година, и след него. Черните забрадки на женските фигури, погледът, отправен към небето или забит в земята под тежестта на сълзите, създават особено емоционално състояние, което психологически подготвя читателя за тематичната насоченост на творбите, включени в книгата. Оригинално е и творческото решение за заглавие, което преплита съдържанието на две понятия – „посвещения“ и „просвещения“. Първото предполага основополагаща за изграждането на мирогледа на автора връзка с личности, които са имали важно значение или в личния му живот, или в битието на българския народ, към който и той принадлежи. Второто понятие създава интелектуална нагласа за обвързаност на текстовете с времето на Просвещението или с желанието на твореца да ни „просвети“, да ни даде познание в някаква област. Това заглавие интуитивно връща читателя към епохата на Просвещението, родила такива титани на науката, изкуството и философията като Франсис Бейкън (1561 – 1626), политик, писател и философ; Исак Нютон (1643 – 1727), физик, математик, астроном и философ; Шарл дьо Монтескьо (1689 – 1755), философ и юрист; Михаил Ломоносов (1711 – 1765), естествоизпитател и поет; Бенжамин Франклин (1706 – 1790), учен, изобретател, дипломат и философ, и т. н... Съчетаването на изображение и заглавие на корицата на книгата обаче ни връща към българското историческо битие, и отделния човек като част от него, за да ни подскаже, че и България има съизмерими с Европа личности, които не позволяват на времето да я задуши и умъртви в условията на робската действителност, въпреки безразличието на същата тази Европа. Такъв акцент носи стихотворението „Все още“, програмно за цялата поетична книга и дало начало на първия цикъл – „Къща музей“. Имплицитно вписаният в него български човек от векове крачи по „свечерените тротоари“ на своето историческо битие и, обременен от кошмара на самотата си, чака утрото:

... А то отново
примамва ни с онази власт,
пред нас открила пласт по пласт
цвета на мрачното олово.

Познанието ще приема
товарите на зрелостта.
Ще опознаем и смъртта,
ала това е друга тема.
„Все още“

Ако трябва да определя съдържанието на цялата книга с една дума, бих я нарекла пантеон, словесен пантеон. В този смисъл тя се родее с „Епопея на забравените“ на Вазов, но като хронотоп и брой на образите надхвърля нейните граници. Дори модифицира жанрово и съдържанието на понятието „пантеон“ като някакво монолитно здание, погребален паметник за възхвала на видни личности или богове от някоя религия. Защото в книгата на Боян Ангелов погребаните „възкръсват“ с помощта на словото му и се превръщат в наши съвременници, дошли от небитието като арбитри и съдници на онова, което днес сме ние – създателите на новия свят. Тази критична семантика преминава като болезнен нерв през всички стихотворения в трите цикъла и ги обвързва в едно единно, неделимо цяло. Болезнен, защото се оказва, че въпреки изминалото време от век и половина, в българското битие нищо съществено не се е променило. Ние „все още“ живеем „дълбоко сред мрак и мъгла“ („Септември“ на Гео Милев). Все още в битието на съвременна България „Р“-то стои в скоби, защото не сме достигнали онова свое интелектуално, политическо и културно развитие, което да ни даде правото да го изведем от скобите и то да се превърне в истинска епоха на Просвещението. Според немския философ Емануел Кант „Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетието е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapere aude! Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! – ето, това е девизът на Просвещението.“ („Що е Просвещение“, Кьонигсберг в Прусия, 1784 г., превод – Димитър Денков). Осмелете се!... Смелостта обаче изисква избор между себе си и другите, а в контекста на българското битие по времето на Европейското просвещение този избор твърде често става между живота и смъртта. Защото върху България и балканските народи в този момент тегне многовековният ярем на Османското иго. В жестоките условия на робската действителност културните средища са съсредоточени най вече в манастирите, превърнати в центрове на книжовна и просветна дейност. Минава много време в търсене на пътища за съхраняване на българската идентичност в поруганото ни отечество, докато се роди първата искра в „Историята“ на Паисий, от която по-късно се разгарят пожарищата на бунтове и въстания, за да се стигне до онова организирано национално-освободително движение, в чиито безпощадни пламъци изгарят най-будните представители на нашия народ. Именно техните светли пътеки и жертвени клади отразява първият цикъл от стихотворения в новата книга на Боян Ангелов – „Къща музей“. Този своеобразен словесен български пантеон съдържа 33 стихотворения, представящи потока на българското историческо време от Гина Кунчева и Васил Левски до Пеньо Пенев. Не знам дали умишлено е търсено числото 33 или е чиста случайност, но още на ниво спонтанна реакция читателят неизменно ще го обвърже с Иисус Христос, който жертва себе си и своите 33 години заради бъдещето на човечеството. Символиката на това изключително силно число се е родила в дълбоката древност – преди 3 300 години, като включва в себе си монотеизтичната тежест на индуизма, будизма, юдаизма и исляма. Наричат го „главно число“, защото включва в себе си другите две мощни числа (11 и 22) и се обвързва с пътя на Учителя – бил той месия, пастор, творец или възпитател. Някои го наричат „слънце в дъждовен ден“ или „лъч светлина през облаците“, но и в двата случая метафорите са обвързани с образа на Светлината, символ на знание, мъдрост, вдъхновение и отдаденост на другите. Пътят на белязаните с този знак е труден, необичаен, различен и много често остава неразгадан докрай, обвит в мъглата на мистиката. Но нали точно такъв виждаме в своето въображение и българския Месия – Апостола на свободата Васил Левски! По подобие на Вазовата „Епопея“, и Боян Ангелов именно с неговия образ, и този на майка му Гина Кунчева, „отключва“ пантеона на българските светци. За разлика от своя велик предшественик обаче, Боян Ангелов рязко се оттласква от одическия характер на Вазовите творби и чрез сатирично изобличителното си слово поставя потомците им пред Съда на Историята. Критичната нотка в тези 33 стихотворения е изключително изострена и болезнено ранява българската съвест:

Тя с глада си се бореше, но бе неумела
да преглътне срама на предатели мерзки.
Затова и потъна в мрачината студена,
затова се запъти към добрите химери...
Гина Кунчева – майка на цяла вселена –
тръгна своя обесен син да намери.
„Гина Кунчева“

Само синият поглед остана
вплетен в рамката на портрета.
Отстрани, по бюра и дивани,
спят продажните мекерета.
„Погледът“

Тук, в този словесен пантеон, е „слепият мъдрец Добри Чинтулов“, който (за щастие!) не вижда „как българските юнаци / от Аляска до Сидни / мият, подмиват, предават ближния, / продават се за месо пушечно...“. Тук е и Нешо Бончев, чиито думи разплакват „майчицата Русия“ и след това „тръгват редом князе, казаци, / мужици руси с орлови знаци“, за да създадат отново българската държава. Тук е Ботев, превърнал живота и смъртта си в знаме, заприличал на „бяла рана“, докато българският човек „в кухнята се свира, за да си стопли постна супа, / ракия бяла да си сгрее, да си нареже малко зеле“. А телевизорът пред него „синее от гняв“. Тук е и Вазов, който „сякаш се разхожда по ръба на историята“ и между „марици, сливница и чаталджа“ плаче от горест и радост. Тук е Захарий Стоянов, който оцелява от куршумите на турците, но не успява да се спаси от онова „продължително и последно“ пътуване до Париж и пада, „пронизан“ от отровата на своите. Тук са Павел Бобеков и Райна Княгиня, които имат смелостта да излязат срещу прииждащите турски орди и да платят последната цена на свободата. Тук са Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Гео Милев, Смирненски, Ламар, Богдан Овесянин, Никола Фурнаджиев, Вапцаров, Борис Машалов, Иван Нивянин, Александър Геров, Васил Воденичарски, Пеньо Пенев... Всички онези, които „в нощни усои / в антрацитния мрак“ търсят онази мечта, „която ни пази, която посочва къде ще е края / на всички омрази“.

Казват, че всяко време ражда своите герои. Обикновено понятието „героизъм“ свързваме с поредица от личностни качества – смелост, доблест, решителност, благородство, способност да поемеш риск за собствения си живот в полза на другите, на някаква значима идея или кауза за общественото благо, дори ако това изисква от човека да отстоява и да служи на избраната от него мисия през целия си жизнен път. В първия цикъл от стихотворения – „Къща музей“ – Боян Ангелов извежда като лирически герои (назовани в паратекста на всяка творба) именно такива исторически личности, които обаче, освен обикновените прояви на посочените качества, са носители и един друг вид героизъм – героизмът на духа. Защото те, независимо от спецификата на своето жизнено време, са имали волята, моралната сила и ценностна система да устоят на неблагоприятните обстоятелства и да съхранят своята българска чест, достойнство и идеал, дори сред изпитанията на мъчения и заплаха от смърт – лична или на семействата им. Неслучайно австрийският писател Стефан Цвайг (1881 – 1942) твърди, че „само силата на преодолените препятствия е действително правилната мярка за подвига на човека“. Този тип личности притежават и още една способност – да прозрат бъдещето и в неговия исторически, социален и културен контекст да оценят ползата от онова, което самите те вършат в настоящето. На това до голяма степен се дължи и техният стоицизъм. За да бъдат определени като герои от бъдещите поколения обаче се изисква и достатъчна дистанция на времето. „Героите, подобно на произведенията на изкуството, изглеждат по-велики през пространството на вековете“, казва френският лексикограф Пиер Буаст. Защото само тогава животът и делото им могат да бъдат видени в тяхната цялост. Именно поради това Боян Ангелов озаглавява втория цикъл от своята книга „Прилики“. Явно е, че и той като Пиер Буаст счита, че още е рано за определен кръг личности от нашето съвремие да бъдат причислени към високата мяра на героичното. Цикълът съдържа 18 стихотворения, които (с изключение на 3) имат свои посвещения – на Стефан Симеонов, Слав Хр. Караславов, Иван Динков, Димитър Стефанов, Евтим Евтимов, проф. Дойно Дойнов, Христо Ганов, Драгомир Шопов, Петър Динчев, Никола Радев, Андрей Андреев, Тодор Чаловски, Мирослав Биелик, Николай Петев и Георги Кузманов. Това са все хора от обкръжението на самия Боян Ангелов, с мнозина от тях той е живял и споделял идеи, приятелство, стремеж към пълноценно съществуване, лични тревоги и грижи. В известен смисъл те по един или друг начин продължават делото на предходниците, представени в цикъла „Къща музей“, но все още постигнатото от тях не може да се оцени в пълнота, с истинската му стойност, от дистанцията на времето. Трите стихотворения, които не са обвързани с посвещение на конкретна личност, „обгръщат“ съдържанието на останалите творби с мистиката на новите времена, за да внесат допълнителни представи за психологическите и историческите характеристики на днешното ни българско битие. Живеем в динамичен, бързо развиващ се свят на нови технологии, открития и амбиции за покоряване на Космоса. Оказва се обаче, че тези постижения не улесняват живота на човека, а го дистанцират от себеподобните, лишават го от естествени човешки контакти, обричат го на самота:

Всъдеходът е спрял
в целината безцелна.
(...)
Всъдеходът е сам
и далече от всеки
самовлюбен асфалт
с мантинели накичен.
Сам в бездушния свят,
сам в света безразличен
този войн, уморен
от окопни отбрани,
не допусна пленен
в карцер сив да остане.
„Всъдеход“

Такава е съдбата на човека-творец, на човека-всъдеход. Сред хлад, студенина и безразличие угасват достойни, скромни хора, които са имали силата да устоят на „вихрушките мътни“ и „пороите на злото“. Неумолимият ход на времето отнася в небитието спомена за рекичка, „облечена като за сватба“, детството им със „салкъмите бели“, създаващи представя за Рая, но и с „вдовици черни“, които крият коравия хляб и „мъката под ямурлука“ („Равновесие“). Скоро то може да заличи и следите от онези, силните духом, които са опазили жив родовия си корен, разкъсали са ярема на несгодите и са оцелели, „както оцелява / вековен габър над море от ръж“ („Корен“). Те успяват да съградят от химерата истински дом на вярата и бликащата жажда, знаейки древната истина, че всяка къща „е труд – не е имот“, но даже и да е съградена с тухлите на словото, тя също има своите изпитания. Това предизвиква молитвата на поета: „Думи мои, / камък твърд бъдете – / с мирис на треви / и диво цвете“ („Камък“). Онова, което свързва всички личности от този цикъл стихотворения, независимо от сферата на жизнената им дейност, е силата на техния творчески дух, онзи маяк, който осветява пътя към бъдещето. Вдъхновението, тяхното второ аз, „непознато и полудиво, / яснолико като елмаз / и сияйно като огниво“, поддържа волята им за живот дори когато „в полумрака прииждат страховете“, а Витоша се превръща в редут „на тих словесен труд / на спомени сломени“ („Вдъхновение“, „Словата мълчаливи“). Единствената им награда в тоя кошмарен свят, който премазва с различни обстоятелствата битието им, е, че те си отиват от нас със съзнанието, че е красиво „да будиш своя нрав / сред славата, стаена в ръкописите. / От Хилендар да стигнеш до Зограф / като наследник / на отец Паисий...“ („Халкидики“).

Градежът на българския духовен дом, поставен върху здравите основи на миналото (стихотворенията от първите два цикъла „Къща музей“ и „Прилики“), намира своето естествено продължение в третия цикъл на книгата със знаковото си заглавие „Съзиждане“. То създава асоциации за надграждане с някаква нова визия на нашата българска къща за българската общност. В световната символика къщата се възприема като център на света, като умален образ на вселената. Между понятията „къща“ и „дом“ обаче има съществена разлика. Къщата е сграда, жилище, подслон, докато домът е убежище, стоплено от обича на хората, които го обитават. Къщата може да се види, нарисува, докосне, докато домът е абстрактно понятие, което се съпреживява емоционално, то има своите психологически характеристики, които създават усещане за принадлежност, за сигурност, за взаимопроникване с човека, който го обитава. Този дом Боян Ангелов населява със свои колеги и приятели, с които дели днешния си ден – с общите им радости, тревоги и усилия за промяна на българското битие. Защото една къща може да се превърне в дом само с усилията на всички, които я обитават.

В третия цикъл на книгата са въведени представи за живите строители на българския духовен дом в контекста на една нова България, която се опитва да бъде пълноправен жител на целия свят. Част от стихотворенията и в този цикъл имат свои посвещения, защото личностите, откроени в тях, Боян Ангелов възприема като културни мисионери на сегашното ни историческо време, което е отворено към Европа и другите държави – Петър Андасаров, Матей Шопкин, Атанас Звездинов, Борис Данков, Радомир Андрич, Ахмет Емин Атасой, Иван Есенски, Тенко Тенев, Иван Гранитски, Бранко Цветковски. Знаково е първото стихотворение, в което прозират и немалко автобиографични нотки – „Той“. Възприемам го като разгърната метафора на нашия български дом и неговия обитател, българския човек-творец, чиято жизнена орис може и камък да разплаче:

Човекът, който може и камък да разплаче,
вълшебникът на думи възвишени и смели,
живее много бедно, ала това не значи,
че ще подири милост от хора преуспели.
Откакто се помина и майка му, той стана
по-сам от самотата, по-мълчалив от камък
и всяка вещ е спомен, превърнат в ясна рана,
която го прогаря като резец на пламък.
Сега, посвикнал вече, се случва да излиза
с другари, да преглътне по няколко ракии.
Балтон отдавна няма и няма нова риза –
най-скъпата си риза на близък подари...

В нашата сегашна българска общност се живее трудно, защото носим в съзнанието и психиката си твърде много наслоени пластове от миналото. Затова, в своето недоволство от днешния си ден, българският човек иска да унищожи всичко, наследено от предходните десетилетия и векове – драска, руши и взривява историческите обекти, предизвиква пожари в планините, хвърля безразборно отпадъци, защото възприема самата България като бунище. В „пороя от сърдити, от огорчени гласове“, в тъмно-скулите оврази „спят села непритворни“ – „никой нищо не пази: / небесата са морни, скалнините – яреми / за води скоротечни“ („Покана за рецитал“, „Светлосенките“). Светлото, възторженото и вярващото сякаш завинаги са си отишли от нашия свят:

Захвърлихме знамената
и останахме по ризници картонени.
(...)
Захвърлихме каските
и останахме по коси побелели.
Празни градове,
утроби празни,
летища
с протегнати към нищото шии.
(...)
Зад овъгления скелет
на бутафорен трамвай
стадо травестити
ближе лобната си плът
маха след нас
и сълзи размазват гримирания порок...
„Хилозоизъм“

Сякаш целият свят и България (като част от него) е изпаднал в състояние на хилозоизъм. В дълбоката древност гръцките философи – материалисти са смятали, че всяка материя е одухотворена, дори камъните. Тази философска теза за света се нарича хилозоизъм, която по-късно се споделя и от такива видни представители на човечеството като Джордано Бруно и Дени Дидро. Знаем, че Боян Ангелов, освен поет, публицист, литературен критик, е и философ с призната докторантура по гьотеанистика, антропософска естетика и валдорфска философия. На него не са му чужди идеите на Рабиндранат Тагор (1861 – 1941), индийски писател, поет, философ и композитор, представител на бенгалската литература в края на XIX и началото на ХХ век, носител на Нобелова награда за 1913 г. – цитат от неговото творчество е поставен като мото на стихотворението „Хилозоизъм“. Индийският поет вярвал, че „реката на истината протича през каналите на заблужденията“ и че „песимизмът е форма на душевен алкохолизъм“. По подобие на него и Боян Ангелов е убеден, че човечеството може да намери сили в себе си да превъзмогне безнадеждността и унинието си, да захвърли „отраженията си в пещ бездиханна“, да се освободи от „гранатите на яростта си“, за да излезе отново на булеварда на свободата и да прегърне своите братя „с длани разлистени“. От своя дълъг среднощен разговор с българското време и неговата „полоса непревзета“, поетът Боян Ангелов излиза с вярата, че ледовете на българската душа могат да бъдат сломени „не с фугаси / с усмивки / не с шрапнели / а с думи“, че войниците могат да захвърлят каските и „тежките бронебойни картечници“ и най-после, „цели в сажди и пепел“, да прегърнат спокойно децата си. Той вярва, че кантонерът на времето българско ще успее да сложи в урната тежките камъни на омразата и недоверието, за да могат „ято соколи храбри, силни като държава“ да отворят брод пред българския влак, който „пуфти безстрашно в лоното на каньона“, запътен към бъдещето.

В послеслова на новата книга на Боян Ангелов неговият издател Иван Гранитски отбелязва нещо съществено за личността на автора й: „Той бе чужд на празното самоизтъкване, евтините рекламни агенции и анотации на пазарската суета.“ Аз бих добавила и това, че често бе превръщан в обект на необосновани критики заради позицията си на председател на най-старата писателска гилдия у нас – СБП. Въпреки това вярвам в мъдростта на времето, от чиито обятия ни гледат звездите. И в онази мъдра мисъл на поета нобелист, философа Рабиндранат Тагор: „Звездите не се боят, че ще ги сбъркат със светулки.“

-------------
Боян Ангелов, “П(р)освещения”, изд. “Захарий Стоянов”, С., 2022.
-------------