Човечността на големия град

Човечността на големия град

С Бък лежахме на тротоара, свити до витрината на един лъскав магазин, и наблюдавахме оживения нюйоркски трафик. Пред нас скорострелно преминаваха таксита, мотоциклети, автобуси и скъпи автомобили, чиито мощни двигатели ръмжаха и бълваха дим, който правеше въздуха около нас тежък и задушлив. Гледката ни се накъсваше от нозете на десетките вечно бързащи нанякъде хора, както и от групичките туристи с дръпнати очи, които се скупчваха пред нас и оглеждаха високите сгради в захлас.

Бък нямаше настроение в онзи ден; от сутринта само лежеше и не обелваше дума, а апатията, която го бе обзела, сигурно се усещаше и от последните етажи на сградите пред нас.

– Бък! – рекох аз и го бутнах с лапа.

Той наостри уши за секунда, после пак клюмна.

– Спиш ли?

– Не. Преструвам се, за да не ме закачат.

– Какво ти е? Изглеждаш омърлушен. Така си от сутринта.

– Не знам. Нямам желание за нищо.

– Искаш ли да ходим в парка? Там ще има други кучета и можем да обикаляме заедно. А може пак да срещнеш оная напудрена болонка. Как се казваше... Дейзи? Ако знаеш само как въртеше опашка миналия път...

– Тя е тъпа. Пък и паркът е далеч. В това време не ми се мърда никъде.

– Поне до пекарната, дето е на две преки оттук?

Някакво момиче мина пред нас, изрече нещо гальовно и ме погали зад ушите; после и Бък. Той се повдигна, примижа леко от удоволствие, после пак клюмна на земята.

– Искаш ли? До пекарната? Може да ни дадат топъл хляб или кроасан. Там винаги се намират добри хора.

– Не съм гладен – отвърна вяло той и клюмна настрани.

– Кажи какво ти е, де! Да не си ял нещо гадно за вечеря снощи? Развалено месо?

– Снощи ядох същото, каквото и онзи ден, каквото и миналата седмица, и по-миналата... Не е от храната.

– Значи все пак има някаква причина – казах аз, опитвайки се да изтръгна нещо от Бък и да му помогна. – Земетресение? Но пък... ако e земетресение, трябва да го усещам и аз. Не е от времето, не е от храната, не е земетресение – тогава какво е?

Бък размърда уши и не отвърна нищо.

– Ще ти мине – заключих аз и положих глава върху лапите си. – Утре ще си като нов. Тогава ще отидем в парка. Ако е писано, Дейзи ще е там и ще те чака.

Някакъв шофьор наби спирачки и натисна клаксона продължително. Оглушителният остър звук прониза ушите ми и се заби в мозъка като ледена висулка в пухкав сняг.

– Оф, хайде към парка! – каза Бък и се изправи. – Тук стана много шумно.

– Хайде! Аз откога ти казвам да се раздвижим. Напред към парка!

Двамата тръгнахме по тротоара, като ловко си проправяхме път между хората. С годините се научихме да вървим, колкото се може по-неусетно, за да не изплашим някой човек или пък да попаднем на агресивен дивак, който да ни нарита със злоба. Последният случай бе отпреди месец – беше някакъв пияница, който се опитах да заобиколя тактично, а скапанякът се извърна неочаквано и ме ритна в задника. Ей така – без причина. Мислех си да се върна и да го захапя над глезена, но не знаех дали няма да стане по-лошо, затова побягнах и се скрих в една тъмна уличка под купчина кашони. После една седмица спах на лявата си страна, защото десният хълбок много ме болеше.

Да ви кажа честно, никак не е лесно да си куче, особено в Ню Йорк и особено в Манхатън. Тук е оживено през цялото денонощие – хора, трафик, шум, какофония, още хора, още шум... Атмосферата е като в мравуняк на някакъв особен вид гласовити мравки, но полека-лека се свиква. Като се замисля, има много по-лоши райони от Манхатън. Например Тремонт или Бедфорд Парк. Там все още има случаи на агресия, дори на убити събратя, но за щастие, понамаляха през последната година. А може би просто лошите новини не достигат до нашата част на Ню Йорк и не научаваме за гадостите по тези места.

Рабира се, има и щастливи случаи на улицата. Например този с пудела Лари от „Харлем”. Преди няколко седмици една млада висока жена с лисица на врата и голяма капела на главата го взе пред очите ми и Лари вече си има стопанин. Помня как жената първо му подаде храна, после го взе на ръце, прегърна го, а след това двамата се качиха в лъскавата ѝ кола и отпрашиха. Видях ги да се разхождат из района преди броени дни, а наш Лари – изкъпан, сресан и с червена каишка на врата.

– Ей, Лари, как е? Добре ли се грижат за теб? – попитах го аз.

А той ми отвърна високомерно:

– Сол, вече не мога да говоря с теб.

– Как така не можеш? Нали не ни разбират?! Все пак сме кучета.

– Не мога. Остави ме – заяви той, вдигна глава като капризна болонка и завъртя дребната си къдрава опашка.

„Ах, какъв си скапаняк...” – помислих си аз и изостанах назад, докато Лари и неговата стопанка не изчезнаха от погледа ми.

Уви, съдбата не е така благосклонна към всички и затова през последните две години с Бък обикаляме нюйоркските улици в търсене на храна, подслон и смисъл. Аз лично съм в Ню Йорк от четири години (тук съм се родил), а Бък понякога казва, че е на седем, друг път – на осем години. Странен тип е той; често се сдухва, променя си рязко настроението, не говори много, но пък е добър приятел и винаги споделя храна, дори когато не е на кеф. По-едър е от мен, с дълга кафява козина и бяло петно на гърдите. Женските в парка много му се лепят. Аз пък съм кръстоска между хрътка и лабрадор и единствените животни, които ми се лепят, са гадните кърлежи.

– Хей, Бък, ти понякога мислиш ли за това, че си куче? – запитах го аз, докато шляпахме към парка.

– Дали мисля, че съм куче?

– Не дали си куче, а затова че си куче.

– По-скоро не. Така съм се родил. Не мога да го променя. Старая се да не мисля за неща, които не могат да се променят.

– А искало ли ти се е да си човек?

– Не. То е същото като да мислиш за това, че си куче – не може да се промени и затова не мисля за него.

– На мен пък понякога ми се иска да съм човек. Поне за ден или два.

Бък ме изгледа подозрително с големите си влажни очи.

– Добре де, за повече. За седмица да речем. Интересно ми е тогава дали ще знам, че всъщност съм куче, превърнало се в човек, и дали ще разбирам кучетата така, както ги разбирам сега.

– Мисля си, че ще ти хареса да си човек и после няма да искаш да си куче отново.

– Хм... Какво ли е наистина да си човек? Да си висок, да носиш костюм, да караш кола... Да ядеш пица с ръце, да ходиш по магазини... Ама като се замисля – по-голяма далавера е да си куче. По цял ден нищо не правиш, обикаляш улиците, хората ти дават храна. И така всеки ден.

– То и сред човеците има такива.

Аз се извърнах към Бък и си дадох вид, че трябва да ми поясни.

– Такива... които нищо не правят по цял ден. Обикалят улиците и чакат някой да им даде храна.

– Ти май не ги харесваш много-много.

– Напротив, харесвам ги. Просто понякога вършат по-големи глупости и от нас.

– Дето ни тормозят ли?

– Не само. Виж ги как живеят – бързат, карат коли, всички са сериозни... Не бих издържал да съм тях.

– Ами нали това им е работата бе, Бък? Да бързат, да работят, да карат коли...

– Не ми харесва. Предпочитам да имам бълхи.

– Хм... Ако някога стана човек, ще те взема в моя дом.

– Обещаваш? – попита Бък и се усмихна за кратко.

– Обещавам! Бък, ти мислил ли си къде ще сме зимата? – запитах аз, рязко сменяйки темата. – Дали някой ще ни приюти? Все пак вече е септември.

– Съмнявам се. Ще си намерим някоя топла улица като миналата година, може би до някой ресторант или пекарна. Така ще имаме подслон и храна подръка.

– Ами ако стане много студено?

– Ще си намерим кашони.

– Ей, Бък, гледай! – рекох аз и се спуснах към една оставена на земята торба с храна. Отвътре измъкнах няколко комата хляб, които бяха пропити с вкусен сос.

Изгълтах набързо две парчета и предложих на Бък, а той само ги помириса и отказа.

– Правило номер едно на улицата – никога не отказвай храна, особено ако е чиста и вкусна.

– Казах ти, че не съм гладен. Дай насам.

С Бък свихме по една улица, после по втора, трета и четвърта и накрая се озовахме на някакво оживено място, пълно с хора, автомобили и две високи сиви сгради, разположени една до друга. Не бях ги виждал досега; бяха толкова високи и масивни... Наоколо се бяха насъбрали хора, автомобили, линейки и пожарни. Нещо се случваше, но все още не знаех какво, затова с Бък се спряхме на място, а той се загледа към небето.

– Какво има, Бък?

Аз вдигнах очи нагоре, но не видях нищо. Небето бе кристално ясно и само тук-там се виждаше да прелита някоя птичка.

– Какво виждаш, Бък? Аз не откривам нищо – рекох и се обърнах към него.

– Виж! – отвърна той и кимна нагоре.

В този момент един голям самолет прелетя ниско и с трясък се разби в горната част на едната от сградите. Последва експлозия, а след това сградата се възпламени и започна да пуши чак до небето. Хората се разпищяха и разбягаха във всички посоки. За секунди настъпи неописуем хаос. Пристигнаха още пожарникарски коли и линейки, хората гледаха към сградата, плачеха, молеха се. Шумът бе ужасен, гледката – също. С Бък наблюдавахме извиващия се към небето черен дим и не помръдвахме.

– Какво става, Бък? – попитах тревожно аз.

– Не знам, Сол. Сигурно хората пак са направили нещо.

– Какво?

– И аз искам да разбера това.

Двамата останахме на място още известно време, но после започнах да се притеснявам и се обърнах към Бък:

– Какво ще правим сега, Бък? Не трябва ли да им помогнем?

– Нищо няма да правим – отвърна едва той, сведе глава, извърна тялото си и с тежки стъпки се насочи към дъното на улицата.

– Ама, Бък! – дотичах аз до него. – Трябва ли да им помогнем! Ще имат нужда от нас. В беда са!

– Те нямат нужда от нас, Сол. Имат нужда от чудо.

Дотичах обратно до мястото и вдигнах поглед нагоре. Гледах ту към димящата сграда, ту към бягащите разтревожени хора и се опитвах да възприема случващото се. Никога преди не бях виждал подобно нещо – толкова голяма сграда да гори и бълва дим. Вътре сигурно имаше хора, които нямаше да се спасят и щяха да останат завинаги там. Бък беше прав – трябваше им чудо, за да се спасят от тази адска ситуация.

Настигнах Бък и двамата затичахме по улицата, тъй като прахът от рушащата се сграда ставаше все по-гъст и бързо превземаше целия квартал. Аз не спирах да се извръщам назад и да гледам сградата, надявайки се, че нещо ще се случи и пожарът ще спре, но уви, гледката ставаше по-зловеща с всяка изминала секунда.

С Бък се бяхме отдалечили доста, почти до кучешкия парк, когато видяхме още един самолет да прелита над нас и да се насочва към мястото. Дано това да е било чудото, за което Бък говореше...