Дървото на живота

Духът на дървото преплиташе и разделяше нишките неуморно.

Имаше едни мънички, зелени още. Тях ги докосваше внимателно. Бяха нови. Имаха да учат много. Галеше ги леко с крайчеца на клоните си. Нежно залепваше разкъсванията им със смолата си и ги оставяше да учат, да растат.

Докато се скъсат безвъзвратно.

Тогава ги заравяше в корените си и чакаше.

Чакаше да поникнат отново, този път малко по-здрави. С по-различен оттенък на зеленото. И да запълзят към него. Нагоре. Готови да ги докосне нежно с клоните си и да ги оплете отново.

Тези бяха най-младите животи.

Дървото се грижеше за тях най-много.

Те бяха децата му.

Имаше всякакви нишки.

Имаше твърди, грозни на цвят, недопускащи нагласяне и поправяне нишки.

Тях ги оставяше.

Беше се научило, че няма смисъл да се опитва да им помогне.

Трябваше да станат твърди, почти като кората му, за да разберат, че вече просто не могат да се движат.

Че са се превърнали в пречка за самите себе си.

Тогава се отпускаха.

Омекваха и оставяха дървото да си свърши работата. Да ги докосне, да ги разплете и да ги постави обратно на мястото им върху себе си. Да ги остави да пълзят по него, стремящи се към целта на всички нишки... Короната му.

Върху короната от клони и листа на дървото на живота имаше съвсем малко нишки.

Там бяха стигнали най-чистите.

Тези, които беше заровило в корените си стотици пъти, но не се отказаха.

Тези, които беше омекотявало и разплитало, но те не спираха да пълзят нагоре.

Най-силните нишки.

Най-силните.

Те бяха в короната.

И любимото нещо на дървото на живота беше да усети, че две от тези нишки трябва да се свържат.

Днес беше един такъв ден.

Рядък ден.

Огромно щастие за дървото на живота.

И огромна трудност, защото нишките по короната бяха свикнали да пълзят сами и не беше лесно да ги свърже. Гърчеха се, като змии. Опъваха се почти до скъсване, преди да разберат, че това е съдбата им.

Дървото погали с клоните си двете обречени една на друга нишки и те се свиха уплашено.

То беше готово за подобна реакция и насочи едната, синя нишка, към другата, червена.

Синята прие подканата на дървото и запълзя стре­ми­телно, но червената се сви още повече и синята отстъпи.

Когато видя, че синята тръгва назад, червената се разгъна и се опита да я достигне, но синята вече бе прекалено далеч.

Дървото наблюдаваше играта им с усмихната душа. Опознаваха се. Щяха да разберат. Трябваше да им даде време.

След няколко часа опита пак. Побутна червената нишка и тя запълзя към синята. Уви се около нея, обгърна я и заедно образуваха спирала от всякакви цветове, която се отправи нагоре, нагоре, нагоре...

Докато не достигна края на короната.

Докато не изкачи и последното клонче.

Отдели се от короната.

Отдели се от дървото.

И полетя.

Дървото на живота продължаваше да се усмихва.

Няколко капки смола се изляха през отворите му.

Рядко усещаше подобно сливане. Подобно щастие. Като това, което изпитваше, когато нишките се отделяха от него, за да полетят.

Сега знаеше какво следва.

Стоеше и чакаше.

И ето.

От корените му бавно се изправи и запълзя нагоре тънка, мьничка нишка.

То усети силата й веднага. й

Нишка, родена от сливането на синята и червената душа. Нишка, родена от любовта.

Тази нишка можеше да промени всички останали.

Можеше да промени всичко.

Тази нишка, беше бъдещето.

Дървото зачака...