Денчо Михов: Колкото повече са “стихийно” издадените книги, толкова повече са възможностите за внасяне на ред в хаоса

Денчо Михов е роден и живее в гр. Бургас. По образование е инженер-химик. Преподавател по химия в Университет “Проф. д-р Асен Златаров”, гр. Бургас.
Основател и управител на издателство “Либра Скорп” (от 2002 г.).
Литературни интереси: съвременна българска литература (поезия, белетристика, историческа литература). Редактор на редица книги от съвременни автори в областта на художествената литература и най-вече на тема краезнание.

--------------

Денчо Михов: Колкото повече са “стихийно” издадените книги, толкова повече има възможност за подбор и внасяне на ред в хаоса.
Интервю на Георги Н. Николов с управителя на издателство “Либра Скорп”.

– Приятелю, издателство “Либра Скорп” вече навърши двадесет години. Кое наложи неговото създаване и трудни ли бяха първите му стъпки? Какво означава името на издателството?

– Факт. Едно издателство, създадено като на шега от аматьори-нелитератори, извървя своя път и в края на второто десетилетие от основаването си вече заема достойно място в литературния живот на страната.

Конкретно на въпросите: Да се каже, че е имало въпиеща необходимост от създаването на още едно издателство, ще е силно преувеличено. Раждането на издателството е по-скоро комична история, отколкото следваща някаква належаща неотложност. Моя милост, както вече споменах, по образование съм далеч от филологическите науки. Завършил съм инженерна химия, работил съм в химически завод, а след това като преподавател по химия в бургаския университет “Проф. д-р Асен Златаров”. По редица обективни и субективни причини след десетгодишен стаж зарязах научната дейност и се озовах на полето на частната инициатива. Началото на новото хилядолетие ме завари като квалитетен сметосъбирач, т.е. начело на фирма за сметосъбиране в две малки общини, с персонал от над триста работници хигиенисти, предимно от малцинствата. Иначе казано – работа съвсем “по специалността”. В приоритетната ни дейност се включваха сметосъбирачки, фекалки и пр. елитни техники и приспособления. Тогава навлизаха в нашата татковина идеите за разделно сметосъбиране, преработка на отпадъци и други подобни иновации, трескаво обменяхме опит с напредналите западни корифеи по сметищата ... въобще – красота!

И така ... до една хубава вечер, когато, отдъхвайки на по чашка сред компания от елита на малкия град, ми се пръкна и загнезди в съзнанието еретичната мисъл: “Абе, аз се смятам за що-годе културен, образован човек, а събирам боклуци! Май-май е време да се захвана с нещо по-интелигентно. Що не взема например да издавам вестници или книги!”. И така – идеята отлежа, оформи се като план, в някакъв момент я “захапах”, зарязах малкия град, установих се обратно в Бургас и... започнах.

Първите стъпки, съвсем очаквано, бяха повече от трудни – бяха откровено невъзможни. Писателските и въобще интелектуалните среди са затворен кръг, който не допуска лесно до себе си чуждо вмешателство. Преминах през ценните съвети да не се бутам, където не ми е мястото, до безценните откровения от сорта: “Как издател? Та тебе кой те познава?!”, “Какъв издател ще си ти? Ти даже не си писател!”, “Тук си има улегнали, доказали се издатели, взимай пример и се учи от тях! И по-добре не им се пречкай!”.

Много пъти бях на ръба да се откажа от тази си амбиция, но... стиснал зъби, на инат, продължавах. Реших, че ако следвам “линията” на “утвърдените”, ще бъда просто на опашката след тях. А моето амплоа беше – да ги изпреваря – не аз, а те да са “на опашката” след мен. Поставих си целта така да “обърна” мисленето, че когато някой напише книга и се насочи към издател, първо да се сети за мен.

И така – кроях планове, въвеждах иновации в издателската политика – къде успешни, къде не... и три години след трудното начало, вече бях изпреварил издатели с десетгодишен опит преди мен. Няма да издавам фирмени тайни как точно съм го постигнал, тук искам да изкажа благодарностите си към хората, които ми протегнаха ръка и ми помогнаха в популяризирането, и въобще внедряването в средите на културната общност: д-р Стамат Апостолов, председател на тракийското дружество в Бургас, известният философ и краевед Георги Райков, писателят белетрист и председател на бургаската писателска общност Атанас Радойнов, председателят на хумористичния клуб “Морски таралежи” Георги Мавродиев, Сава Попов, Илия Буржев, Роза Боянова, Иван Сухиванов, Борис Бухчев... Повечето от тях вече се преселиха в по-добрия свят, но винаги ще ги спомням с признателност. И, разбира се, в немалка част успехът се дължи на човека, който винаги е бил до мен, и всячески ме е подкрепял и поощрявал, човекът, който се грижи за “разкрасяването” и оформлението на книгите – Петя Станева, с творческия псевдоним Петра Лимоза.

Три години след началото отбелязахме стотната книга на издателството – с грандиозно тържество. Тогава сто издадени книги ми се струваше страшно много. Следващите “стотици” (и “хиляда”) вече приемахме като нещо нормално, но като че ли след “стотната книга” издателството тръгна уверено по своя път напред и нагоре. Тогава се появиха и една немалка “плеяда” от “доброжелатели”, които къде директно, къде завоалирано заявяваха, че ще унищожат издателството. И до ден днешен мераклиите да го “унищожат” си ги има, просто на заканите им кимам с глава като кон на празни ясли и с обнадеждаваща усмивка, но тези първоначални “заплахи” ме окуражиха и убедиха, че това, което правя, е правилно и има смисъл.

Общо взето е това. Сега, след две десетилетия, никой не казва: “Кой си ти и какъв издател можеш да бъдеш?”. Постигнах и първоначалната си цел – когато стане дума за книги, да съм първият издател, който да им дойде на ум.

А дали сега е по-лесно отколкото в началото? Ами... няма лесно, думата “труд” идва от трудно. Ако в началото се борихме за своето място под слънцето, сега се трудим да задържим и да отстояваме нивото, високо вдигнатата летва. Множество срещи с писатели, книги, премиери, представяния, литературни четения... отделно като редактор на немалко книги – от областта на художествената литература, краезнание и научна литература (научни монографии, учебници и учебни помагала за студенти – тук ми е особено полезен опитът на научен работник)... всичко това е изморително, но резултатът си заслужава усилията. Нашата награда е когато видим блесналия щастлив поглед на автора при първото докосване с новата му книга – ето за такива дребни моменти на щастие си струва човек да живее.

Относно етимологията на името на издателството само ще загатна, че е заигравка – “librum” на латински означава “книга”, а “liber scorpii” – “книжен скорпион”, но изначалната идея е свързана със зодиакалните знаци.

– Кои са водещите идейно-естетически критерии в подбора на ръкописите, които се печатат в издателството?

– Прилагането на някакви критерии за подбор е изключително тънък момент в дейността на едно издателство в съвременните условия на либерализирано до крайност книгоиздаване. Отделно – издателството е търговско, а не благотворително дружество – т.е. трябва да се издържа на търговски принципи, а не на благодеятелност. От тази гледна точка – понятието “стойностен ръкопис” и последваща “продаваема книга” са понятия, които в повечето от случаите тотално се разминават. Примерите в тази насока са много: напр. най-продаваеми от колекцията ни книги са т.нар. “любовни романи”, които според “познавачите” са доста назад от литературните шедьоври. Висока степен на “модерност” имат фентъзи жанровете, а допреди десетина години бяха във възход “вампирските саги”. От друга страна – “засуканите”, перфектно издържани в литературно отношение творби, с претенции за класика, като цяло се оценят само от професионалните литературни критици, но те не са пазароопределящи, а и самите критици като правило не биха отделили и левче за книга – те са абсолютно убедени, че на тях книгите трябва да им се подаряват. Така че, ние, книгоиздателите, сме поставени в една деликатна ситуация – дали имаме правото да избираме и отсяваме какво точно да издаваме, или по-удачният вариант е да следваме “модата”, т.е. предпочитанията на мнозинството.

И все пак, моето твърдо становище, вероятно погрешно, както се опитват да ме убедят някои литературни корифени, е че всяка книга си има своето място под слънцето. Всяка книга си има своите читатели и ценители. Когато те са повече – книгата се превръща в бестселър (и пак повтарям – успешно продавана и стойностна книга са различни понятия). А дали една книга ще се превърне в класика и ще остане като такава – това ще покаже времето и негово величество читателят. За момента никой от съвременните автори не е издържал проверката на времето. Така че – чия творба е по-достойна от нечия друга – е неудачно, даже смешно да се разсъждава.

Вече уточнихме, че тиражите не са маловажна част от мероприятието, наречено книгоиздаване. Прогнозирането на реализируемите тиражи като цяло е въпрос “с повишена трудност”. Винаги има изненади. Е, някои жанрове по предопределеност си тръгват с точни тиражи. Такива са например книгите от раздел “Краезнание” – в нашата “колекция” имаме немалко заглавия на летописни книги за малки и големи селища. Потенциалните читатели на тези книги са хората, свързани по някакъв начин с конкретното населено място. А те като брой са “предвидими”. Научни книги – учебници и учебни помагала за студенти – техните тиражи се определят от броя студенти по дадената специалност за съответната година – те са “преброени”. Поетичните книги – като правило се купуват само от читатели, които лично или задочно познават автора и по някакъв начин ценят неговото творчество. И идват наред “непредвидимите” като тираж атрактивни романи – различни жанрове, предназначени за различен кръг читатели по интереси. Тук като правило се подхожда внимателно и се започва с по-малки тиражи, един вид за “опипване на почвата”, съвременните технологии го позволяват. При правилно проведена кампания и успех – се допечатват съответните количества, при нереализиране на тиража – поне загубите са в някаква поносимост.

И като обобщение – идейно-естетическите съображения относно една бъдеща книга в съвременното книгоиздаване са сведени до минимум. Така правят големите, водещите издателства, така процедираме и ние. Нашата дейност е своего рода занаятчийство, всеки продукт е уникален, и нашата основна задача е да “облечем” писаното слово в подходящи атрактивни одежди и да му придадем възможно най-елегантния естетичен външен вид. А относно съдържанието – силно се въздържаме да налагаме мнение, защото субективизмът в един продукт, предназначен за широк кръг от хора, в повечето от случаите дава неправилна оценка. Това, че една книга не се харесва от пет човека, не означава, че няма да се хареса на други пет хиляди, и някак си мнението на тези пет човека да спрат бъдещето на една последваща много харесвана книга, противоречи на идейната ни позиция да творим добро.

– Как намираш процеса на книгоиздаване у нас днес, в хаоса от издавани книги и преводни заглавия? Какво трябва да се подобри в нашето книгоиздаване и изобщо възможно ли е да се направи нещо в този процес?

– Хаосът на издавани книги е само привиден. Ще си позволя да цитирам един отречен в последните десетилетия философ, който твърди, че “количествените натрупвания водят до качествени промени”. Ще цитирам и още един философ, който казва: “Достатъчно е човек да прочете през живота си само една книга. Обаче, за да намери точната книга, трябва да прочете още няколко хиляди.” В този ред на мисли “хаосът” от множество заглавия – родни и преводни автори – придобива някаква подреденост.

Тук като правило литературните специалисти ползват един труднодефинируем термин – графомания. Аз лично не се наемам да тълкувам този термин, нито да давам оценка за конкретен автор или конкретна творба дали е графомания или не. Това, което мога да заявя обаче, е че графоманията по никакъв начин не е зависима от количеството издавани книги. Графомански продукти е имало още и преди времето на Гутенберг, имало е и през периода ни на Възраждане, и в соц периода, когато издаваните заглавия бяха на порядъци по-малко, отколкото днес. Иначе казано – от лоша литература и от лош вкус няма как да се отървем. По-правилният подход според мен е да се постараем да промотираме по-добрата книжна продукция (тук термините “добър” и “лош” са условни и е малко трудно да ги постулираме). Нека има избор – а последващите тиражи ще внесат малката светлина в хаоса.

Конкретни насоки за подобряване в книгоиздаването е трудно да се дадат. Самият процес по реализирането на една книга е многостранен. Протича през последователни етапи, като качеството на крайния резултат се определя от най-слабото звено в процеса на продукцията. Автор – редактор – коректор – оформление – печат – подвързия – книгоразпространение – ... докато стигне до самия читател. Както се вижда – пет от тези седем стъпки се поемат като правило от книгоиздателството. Така че ролята на издателя е трудно да се омаловажи. Имал съм, разбира се, и такива случаи – един от авторитетните литературни специалисти, няма да споменавам името му, пряко и писмено в периодичния печат заяви (и то текстът му беше свързан конкретно с нашето издателство), че за да съществува една книга е достатъчна връзката “автор – книжарница”, а издателите са паразитни посредници. На въпроса от моя страна защо същият той не предлага своите книги като ръкописи направо на книжарниците, а въпреки всичко преминава през омразно нему издателство – не получих отговор. Според него – подобряването в книгоиздаването може да се постигне като се премахнат издателствата. Бих му предложил да помисли и за по-нататъшно оптимизиране по веригата – напр. да се премахнат и авторите и да останат само книжарниците, или да се премахнат книжарниците – и да останат само авторите...

И все пак убеждението ми си остава – колкото повече “стихийно” издадени книги има, толкова повече има възможност за подбор и внасяне на ред в хаоса. Конкуренцията и свръхпродукцията са естествените стимули за преодоляване на ентропията и постигане на подреденост.

– Кои са най-честите в тематично и естетическо отношение книги, които авторите ти предлагат за отпечатване? Често ли връщаш предлагани ръкописи и защо?

– Разнообразието от тематики и естетична издържаност е изключително голяма. Не съм се потрудил да оформя някаква статистика от кои жанрове получаваме повече ръкописи и в какво процентно съотношение.  А предлаганите бъдещи книги са изключително много – ежедневно ни заливат с предложения. Авторите като правило са “странни” хора, вероятно така и трябва да бъде – ако са строго праволинейни, изпълнителни и последователни, трудно бих си представил да кажат/напишат нещо оригинално, грабващо и увличащо потенциалните читатели.

Та... предложенията, с които ни засипват – по мейл, телефон или лично на място в офиса ни – варират от: “Написах нещо, ще го издадете ли?” до “изсипването” на файл или разпечатка от бъдеща книга от примерно 500 стр. – да ги прочетем и да си кажем мнението. Досещате се, че в тези случаи авторите са автоматично самоотсяти, или да го кажем по зададения въпрос – върнати. Няма как да отговорим утвърдително на първия вариант на въпроса, без да знаем за какво става дума, нито пък да заделим време да четем огромен ръкопис, само за да се ориентираме “какво иска да каже авторът” (а и в немалка част от случаите този ръкопис е разпратен на всички издателства, до които е успял да се добере). Нерядко самите тези автори заявяват високомерно, че губим страшно много, като не приемаме техните творби. Ние съответно им отговаряме, че поемаме риска, ориентирали сме се към конкретен магазин за лопатки, за да си изкопаем дупка и да потънем в земята от срам, че така нехайно сме пропуснали да сме издателите на един бъдещ шедьовър и бестселър – две в едно. Казвал съм го, казвам го и тук: ако авторът не успее да провокира вниманието ни, иначе казано – да ни “впечатли” – и то в рамките на първите пет минути, всичко нататък е излишно и е загуба на време и за двете страни (в динамичното ежедневие, на което сме подложени, ако не ценим и оптимизираме времето си, трудно бихме постигнали успех). Наясно съм, че всяка оценка е субективна, и че при тази свръхнатовареност и ограниченост във времето със сигурност сме пропуснали немалко книги, които биха ни донесли успех и слава, но... успокоителното е, че при множеството издателства в нашата татковина всеки автор след достатъчен брой итерации ще попадне на правилното, покриващо критериите и на двете страни.

– Не ти ли се е искало да напляскаш някой автор заради слабия ръкопис, който предлага?

– Случвало се е, разбира се. Но определено причината да се появи такова желание не е само в слабия ръкопис, а повече в наглата самовлюбеност на автора. Това, че не всеки може да напише литературен шедьовър, го приемам за нормално. Но арогантното поведение, съчетано с неграмотност и ниска култура, граничеща до олигофренизъм – вече ми създава затруднения да го приема радушно.

 Забелязвам някаква ярко отличима зависимост – колкото по-некадърен е текстът на автора, толкова самият той смята себе си за литературен гений, на когото всички трябва да се кланят и да ближат подметките на обувките му. И въобще трудно е човек да се опитва да прави добро, когато е заобграден от нищи духом, нахални и агресивни индивиди. Затова и след втората минута сменям тактиката, слизам на неговото просташко ниво и “тактично” го отпращам.

Та на въпроса – отговорът ми е “не”. Заради слаб ръкопис не бих се скарал с никого. Ако видя все пак някакви варианти за подобрение, при желание за диалог от отсрещната страна, давам своите съвети, препоръки, съответни предложения с кого да се посъветва, за да се “изчисти” ръкописа. Ако все пак положението е безнадеждно, учтиво отказвам, с извинението, че не сме ние “неговото издателство”.

– Какво си пожелаваш като създател на издателство “Либра Скорп” и на българските читатели, почитатели на неговата продукция?

– Пожелавам си да доживея да творя и създавам книги в една уредена, правова държава, с управници които милеят за родината. Това, разбира се, са илюзии, но нали пък мечтите затова са мечти – защото не се сбъдват. Та затова си и пожелавам – не само на себе си, а и на всички – пишещи, творящи, четящи и нечетящи – да имаме късмета да заживеем в страна без корупция, шуробаджнащина, разсипническа и самоунищожителна политика; всички алчни, нагли, лъжливи, крадливи, продажни политици и управници да отидат където им е мястото, а държавата ни да се поведе от хора знаещи, можещи, родолюбци и държавници. Ето така си фантазирам в редките моменти, когато се опитвам да се откъсна от претовареното ежедневие. Химери, които ме зареждат с енергия, за да издържа поредното натоварване. Пък... кой знае – може и някога да се  превърнат в реалност.

И все пак, понеже въпросът беше какво си пожелавам, а не за какво си мечтая – пожелавам си повече книги, с които да се гордеем като издатели. Ще спомена някои от книгите, които определено са наша гордост: това са изданията на Петя Дубарова, поредицата исторически романи на Таня Мир “Откритие” и “Легенди от Белинташ” (вече реализирани и като пълнометражни игрални филми), фентъзи трилогията на Деси Дюлгерян “Преобразена”, фантастичните романи на Станислава Белева “Рани върху татуировки”, “Бастет”, “Монарх”, поредицата романи на Милена Пламенова “Любов с главно В”... От краеведската литература особено предпочитание отдавам (по разбираеми причини) на “Бургас и морето” – историята на Бургас от създаването му до наши дни – в над 600 стр. факти, документи и фотографии... Трудно е да изброя всички книги, допринесли за издигане имиджа на издателството. Пожеланието към нас си остава – да имаме сили и възможности да създадем още много такива ценни и стойностни книги.

– А какво пожелаваш на българските читатели изобщо?

– На всички пожелавам – най-вече здраве! Когато човек е здрав, винаги може да намери начин да подреди успешно своите приоритети. И като става дума за читатели – призивът ми е: Четете! Хаотично и безразборно – четете и търсете вашата книга! Даже и да мислите, че сте я открили – продължавайте да четете – за да сте сигурни, че е точно тя.

--------------