До Боянския майстор
Все по жълтици досега вървях,
мнозина ми целуваха нозете.
В Средец най-първата болярка бях,
но само ти докосна ми сърцето.
Заспивах, а до мене Калояна,
прегърнал ме, с венчален пръстен,
ала в съня си виждах аз Бояна
как светва изпод ловките ти пръсти.
Събуждах се – готова за молитва,
с една надежда, малка като лешник,
и молех Бог във твоята палитра
да пази любовта, макар и грешна.
А после идвах в църквата, при тебе,
на светлина от свещ да ме рисуваш.
И сто пъти проклинах този жребий,
но пак мълчах, с очите те целувах.
Мълчеше майсторе, но аз случайно
разбрах, че багри правиш от цветя,
откъснати за мене нощем, тайно,
с любов и нежност, скрити от света.
Усещах колко те болят ръцете
и знаех, че рисуваш премълчаното,
което доловил си на лицето ми,
та вечно по стените да остане.
Прости ми, че все още по жълтици
вървя! Изгарят ме, като жарава!
А ти до царя ме изписа, до светиците...
Помни, че те обичам!
Десислава.