Дървото на Живота

Дървото на Живота

Човек е и толкова голям, колкото са били големи раните, които е надживял...

Мисля, че едно красиво сравнение може да бъде направено между човешкия живот и живота на едно дърво. И в двата случая има сходен смисъл – да бъдеш (но да бъдеш балансирано) между земята, която те ражда и храни и в която са корените (или тялото) ти, и небето, което дава простор, дух, необят и стремеж нагоре, стремеж за развитие, за даване на плод, за растеж на душата...

Хората, които са отдадени предимно на задоволяване страстите, желанията и нуждите на тялото си, приличат на дърво, което не може да израстне нагоре и да даде плод, защото липсва емоцията и душата, липсва духа и простора, погледът към околното и нагоре.. Обречени са на безплодие (не във физически, а в човешки и в творчески смисъл), на непълноценен живот, осакатен – от оскотяване. Тогава и корените са обречени да изгният. Тогава дори връзката (която тук не е връзка, а вкопчване) със земното липсва или излинява и загива.

От друга страна, и хората, отдадени единствено на духовния си живот и на духовното си развитие, изпадайки в другата крайност, са обречени на безплодие, за съжаление. Примери много. Аскети (от древността, та до наши дни), анорексици... Много думи, които започват с буквата “а-”, което значи отрицание. В случая – на телесната ни природа. Тъжно, но е факт. И корените, и стъблата, и клоните (метафорично казано) на такива хора изсъхват, те не искат да се хранят от земята и съответно няма как да дадат плод... Красив порив, но неспособен да се развие както трябва тук, на този земно-небесен свят, съчетание от противоположности, които трябва да бъдат в хармония. В нас и извън нас... А е тъжно нещо безплодния живот, безплодния човек, безплодното дърво...

Важно е да раждаме плодове – във всякакъв смисъл. Да се научим на баланс вътре в себе си между земното и духовното в нас, и да поддържаме този баланс. Да бъдем в хармония с различните неща у себе си, колкото и да са противоречиви понякога. Само тогава можем да бъдем пълноценни човешки същества, от плът и кръв, но и с душа. А и от плътта, и от душата си можем да раждаме и това е най-красивото...  Да “предадем нататък” – живота, енергията... Да оставим следа, да оставим нещо (или много неща) след себе си. Да (съз-)дадем, след като сме родени и ни е било дадено – душа, плът и кръв, храна и грижа – за да ни има и да бъдем...

Да бъдем проводници между световете в нас и извън нас, които можем да опознаваме. Както и между миналото – предишните поколения, от които произхождаме, и бъдещето – нашите деца, следващите поколения. И да бъдем чисти в това... Да бъдем като едно дърво, което е проводник на земната енергия, която е нужна на Живота тук, от корените си нагоре към върховете на клоните си... Към необята.

Щастието е в това да даваш. Да имаш какво да дадеш...

---------------

За живите, като за мъртвите – или добро, или нищо!

“На Небето, ако искаш да кажеш една лоша дума, устата ти не се отваря; когато искаш да кажеш една добра дума – тогава се отваря. В ангелския свят никога не можеш да произнесеш дума, когато не обичаш предмета, който тя означава. Там не можеш да кажеш: “Аз не те обичам”, защото преди да кажеш това, онзи, към когото отправиш тези думи няма да го има вече пред тебе. Човешкият език в сравнение с небесния е като гръмотевица.” – Петър Дънов

Всеки е чувал тази мисъл-препоръка: “За мъртвите или добро, или нищо.”

Всъщност така трябва да постъпваме и спрямо мъртвите, и спрямо живите! Защото човек няма как да израства духовно и житейски, и да напредва успешно по пътя си, докато говори или пише негативни неща за други хора. Да, напълно човешко е да изпитваме понякога, към някого, негативна емоция, или да ни минава недобра мисъл за него или нея през ума. Има хора,които ни обиждат, или дори вредят с нещо, или пък просто са твърде различни от нас и не са “по наш вкус”, най-просто казано. Всеки ще разбере какво имам предвид.Защото сме хора, и като такива имаме личен вкус – личности сме... Или поне сме призвани да бъдем такива. Дори Бог за някои вярващи е Личност. Какво остава за нас, които имаме минало, спомени, рани, привързаности и предпочитания...

Но можем да не споделяме негативната мисъл или емоция, която е предизвикал някой в нас, по някакъв си повод. Това го можем, със сигурност! Трябва само малко самодисциплина и воля в тази посока. А въздържанието от злословене върши чудеса в човешкия живот! Бъдете уверени в това.

Както едно семенце, което израства и става голямо дърво,много трудно изкоренимо, когато го поливаме и отглеждаме, така негативните мисли и емоции растат, когато говорим или пишем за тях, когато им даваме израз пред други хора. И стават трудно изкореними. И са в нашата градина, не в друга. И дават отровни плодове. И в това бъдете сигурни.

Най-малкото, с което можем да навредим някому, говорейки неприятни неща по негов (или неин) адрес пред другите, е в това, че можем да настроим и тях против този човек. А това е ненужно. Нека всеки преценява другите хора сам за себе си. Нека даваме тази свобода на хората.

Това не е “затваряне на очите” за недостатъците на другите. Можем да посочим някому някоя негова грешка, разбира се, но само ако ни е близък и ни има доверие. Само ако този човек се чувства обичан от нас. Защото иначе няма смисъл. Само кротко и с чиста Любов можем да помагаме на другите да преодоляват несъвършенствата си, и да стават по-добри същества. И само ако сме готови да признаем – пред тях и пред себе си, че и ние самите не сме съвършени... И с личен пример показваме какво е стремеж към самоусъвършенстване и работа в името на тази свята цел.

Нека, ако говорим нещо за някого, то да е добро. Добрите думи никога не са “в повече”. Добрите думи, които казваме или изписваме, са безценни и се помнят дълго. Поне толкова дълго, колкото лошите думи, а понякога и повече време... Но във всеки случай – градината, за която се грижим и която представлява съзнанието, сърцето, живота ни – в нея растат красиви цветя и дървета, когато казваме добри думи. И “раждат” добри плодове.

Вие в каква градина искате да живеете?