Духът на българката

Духът на българката

Сред красивата Тракийска долина имаше едно малко селце. В последната къща живееха две сестри. Голямата се казваше Ралица, а по-малката носеше името Елена. Двете се славиха като най-красивите момичета в селото. Майка им беше починала, когато бяха деца, баща си бяха изгубили съвсем наскоро. Сега двете живееха сами в бащината си къща, но освен това на плещите им тежеше още един товар. Те дължаха много пари на чорбаджи Стоян – най-заможният човек в селото.

През един слънчев и морен ден, Ралица се връщаше от нивите. Беше работила много и по двете й страни се стичаха ситни капчици. На няколко метра от старата й кирпичена къща, пред девойката се изпречи висок и едър мъж. Момичето вдигна очи. Чорбаджи Стоян стоеше пред нея с ръце на кръста.

– Какво ще желаете, чорбаджи? – попита тихо девойката.

– Знаеш, девойко. Длъжна си да ми дадеш всичко, що си спечелила от нивята на баща си.

Ралица наведе поглед. Извади всичките си жълтици и още преди да му ги е подала, чорбаджи Стоян ги взе грубо и тръгна.

– Доскоро, Ралице – рече той с усмивка на уста.

Очите на девойката се насълзиха. Сестра й бе видяла всичко от къщата. Тя прегърна по-голямата си сестра и не смееше нищо да я попита.

– Елено, мила Еленке, защо ни се случва туй? По-добре да бях умряла тогаз, вместо тате да взима този заем.

– Не говори тъй, сестрице, моля ти се. Се някак ще се справим. Може нивите на тате да продадем.

– Не, и дума да не става, Еленке. Какво ще ти остане за зестра, ний нищо друго нямаме. Никой момък у селото не ще те погледне, сестрице!

– А ти какво искаш? Цял живот като волове да работим за чорбаджи Стояна ли? Та ти, сестрице, още от 12-годишна работиш с тате и му помагаш. Докога тъй, Ралице?

Тя не отвърна. Ралица тръгна към малката им овощна градина до къщата. В цялото село се говореше, че там растат най-вкусните плодове в областта.

Елена пък се запъти към мегдана. Там привечер се събираха младите девойки на нейната възраст и си говориха, докато слънцето залезе.

Девойката седна на своето място, а друга запя народна песен. Покрай тях минаха неколцина от момците в селото. Момичетата започнаха да танцуват и леко се усмихваха.

Единия от момците погледна към Елена. Тя сведе поглед, но се приближи към него.

– Тез зелени очи, най-прекрасни са. Тез зелени очи, пленяват ме всеки път щом ги видя.

– О, Стефане, недей тъй, може някой да ни чуе.

Той леко докосна ръката й и страните й поруменяха. Момъкът се отдалечи и Елена се обърна. Срещу нея седеше сестра й и я гледаше.

– Прости, сестрице, аз не...

– Еленке, ела. Аз няма да ти се карам. Напротив още утре ще ида да питам чорбаджи Ивана за сватба на малкия му син.

– Наистина ли, Ралице? – тогава Елена се спря за миг. – Но тогава целият заем ще остане на твоите плещи!

Ралица прегърна притеснената си сестра и й прошепна:

– Не се тревожи, мила. Аз всичко съм намислила. Още утре всичко ще се подреди, както трябва. А и ти какво искаш? Чорбаджи Ивана да ожени Стефан за друга мома ли?

Елена се замисли и кимна лекичко, но неуверено.

На другата сутрин Ралица стана рано и облече най-хубавите си дрехи. Елена й пожела късмет и я изпрати. Първата стигна дома на младия Стефан и почука. Дълго време Ралица не се върна у дома. Най-накрая излезе от къщата на чорбаджи Иван. У дома Елена я посрещна още из вратата.

– Какво става, сестрице? Съгласиха ли се?

Ралица я погледна сериозно.

– Ти как мислиш? Твоята сестра е много сладкодумна. Още тази вечер ще дойдат у дома да се запознаят с тебе.

Елена беше много щастлива. Никога не се бе чувствала така, но после погледна към Ралица.

– Недей, Еленке, няма защо да се разстройваш. Сгодихме те вече. Радвай се.

Сватбарите много харесаха Елена и след седем дни чорбаджи Иван вдигна пищна сватба за най-малкия си син.

– Отдавна ме питаха какво чакам, та не женя Стефан – рече той на Ралица по време на сватбата. – Но ето, че не съм сгрешил. Той, чорбаджи Ивана знае какво прави – довърши уверено свекърът и кимна.

По време на сватбата Ралица излезе навън на просторния двор. Седна там и си помисли, че малката й сестричка вече няма да живее при нея.

– Ралице, дължиш ми нещо – рече познат глас зад гърба й. Девойката се обърна и видя чорбаджи Стоян.

– Чорбаджи, аз скоро Ви дадох всичко дето имах. Не мога...

– Ралице, вече ми дължиш все повече. Дори едва половината не си платила, а колкото повече се бавиш, толкова повече става дългът – рече той и се обърна, за да тръгне.

– Чакайте, а ако Ви дам нивята на баща си. Моята част дето остана. И овощната градина ще Ви дам.

– Не ми трябват те, Ралице. Аз друго искам. Пък и сестра ти тъй сама се разхожда. Може някой да я нарани – той я погледна, така както хищник гледа своята плячка и тя разбра.

– Недейте, моля Ви. Какво да направя, чорбаджи? Но Еленка, не наранявайте, моля Ви.

– Разбира се, Ралице, аз няма да я нараня. Просто искам моята съпруга да е най-красивата жена в селото.

Ралица го погледна. Той никога не е искал дължимото си. Той винаги е искал нея. Точно затова бе помогнал и на баща й да я спаси тогава. Чорбаджи Стоян прочете това в очите й и рече:

– Аз съм заможен човек и трябва да имам най-добрата жена, за да ми се възхищават хората. До утре, Ралице – довърши тихо той и си тръгна.

Очите на девойката се изпълниха със сълзи. Тя се опита да ги прикрие от сестра си, защото не искаше да я притесни точно на сватбата й. Въпреки това знаеше, че тя ще научи всичко и то скоро.

На следващата сутрин Ралица отиде при чорбаджи Стоян. Той я погледна с изпитателен поглед, а тя просто кимна.

– Нека бъде след три дни. Хубаво число е три – рече тя с треперещ глас, който едва овладяваше.

– Сестрице, какво си сторила? Защо всички в селото разправят, че си се сгодила за чорбаджи Стояна? Защо, та той умори семейството ни, той ни...

– Той не е такъв наистина, аз... го... обичам. Не се тревожи за мен, Еленке, всичко ще е наред. Двете ще имаме свои нови семейства. Ще сме много щастливи, повярвай ми, Еленке!

– Вече не знам какво правиш, сестрице! Защо, аз не те разбирам! Той... – Елена видя студенината в лицето на сестра си и си тръгна. Не можеше да я познае. Предишната Ралица никога не би се оженила за такъв човек.

След три дни чорбаджи Стоян вдигна най-голямата сватба, която бяха виждали в селото. Празникът продължи цели пет дни, но Ралица не беше щастлива. Единствената й утеха беше радостта в очите на сестра й.

Още същата нощ на сватбата, Ралица стоеше сама в новата си стаята. Стоян беше отишъл в местната кръчма, за да почерпи и приятелите си за голямото събитие.

В ранната заран Стоян се прибра. Ралица се стресна от шума и скочи.

– Пиян ли си, Стояне? Пак ли? Вече пета вечер така се връщаш у дома. Защо всяка вечер, в която празнуваш, трябва да се прибираш в това състояние? – рече Ралица отвратена и уплашена.

– Ти, Ралице, няма да ми казваш какво да правя. Ти си тук да въртиш къщната работа, а после и децата ми – Стоян се приближи към нея и грубо я прегърна. Девойката се опита да се отблъсне, но той я държеше твърде здраво. Той я целуна с влажна и отвратителна целувка с дъх на алкохол. Притискаше я и сълзите й потичаха още по-силно. Ралица плачеше и викаше, но никой от къщата не й се притече на помощ. Страхът им от чорбаджи Стоян бе по-силен.

Това се повтаряше почти всяка вечер. През деня Ралица стоеше сама в голямата къща. Направляваше прислугата, но нямаше право да излиза. С времето тя започна да става все по-студена, единственото което я крепеше бе срещата със сестра й всяка седмица. Тогава в очите й отново се четеше нежност и загриженост.

– Еленке, Стефан нали е добър с тебе? – попита я веднъж Ралица.

– Та той е най-прекрасният мъж на земята. Толкова ти благодаря, сестричке. А ти щастлива ли си? – всеки път щом Елена задаваше този въпрос, Ралица единствено кимваше. Просто нямаше сили да отговори на този въпрос.

Изминаха пет години. Елена вече беше майка на две прекрасни деца, а Ралица продължаваше да кара един и същ живот. Понякога сутрин взимаше една мотика и тайно излизаше на полето. Имаше нужда да изкара всичкия си гняв някъде. Удряше земята с всички сили и плачеше. В дома си се държеше грубо с прислугата, не я интересуваше нищо. Дори идването на сестра й не й носеше достатъчно радост. Само малката й племенница Ивана бе в състояние да изкара наяве добрината й.

Ралица стоеше сама в огромните стаи и заспиваше сама. Посред нощ се връщаше мъжа й, който я измъчваше и все повече изтръгваше чувствата й.

Когато си мислеше, че вече е свикнала с всичко това мъжът й я изненадваше с още повече злоба. Отдавна бе започнал и да я бие, защото не му бе родила дете.

– Здравей, Ралице – рече чорбаджи Стоян една сутрин. Съпругата му го погледна. Не беше свикнала да го вижда на закуска.

– Мислех, че си тръгнал за кръчмата, Стояне – рече тя хладно.

– Тази сутрин не можах, Ралице. Трябва да ти кажа, че сина на леля Доротея идва. Тя починала преди два дена и той няма къде да остане. Искам да приготвиш всичко за пристигането на Павела. Няма да ме представиш като лош съпруг, нали? – Ралица кимна, без да отклони поглед от закуската си. Не я интересуваше. Вече нищо не си струваше в нейния живот. Стана от масата и се развика на слугите. Стоян се усмихна и излезе.

Същата вечер чорбаджията се прибра рано. Беше зачервен, което издаваше, че е леко пиян. Ралица го познаваше повече от добре. Въпреки това вдигна глава и посрещна госта си.

– Добър вечер, Стояне. Благодаря, че ще ме приютите тая вечер. Голяма трагедия се случи у дома, ти знаеш... – Момъкът видя тъгата в очите на снаха си. Отвори уста да попита нещо, но се отказа.

Малко по-късно Стоян излезе. Не беше привършил с пивото си в кръчмата, заради госта си. Ралица си легна още по-тъжна. “Тоя Павел сигурно ще да е като Стояна, та нали са роднини. Двамата как ще ги издържа.”

Докато си мислеше така, Ралица чу силен трясък. След миг в стаята й се качи мъртво пияният Стоян. Жената се изплаши, тъй както никога. Не беше виждала съпруга си в такова състояние никога досега. Той посегна и я удари.

От стаята си Павел чу виковете на Ралица. Той стана бързо и се сби със Стоян. Избута го от стаята и заключи след него. После погледна снаха си, чиято устна кървеше. Очите й се изпълниха със сълзи и тя заби глава във възглавницата. Риданията й бяха тихи, но пропити с много болка. Павел остана там цялата нощ до вратата.

– Благодаря – рече тихо Ралица на другата сутрин. – Никой не ми е помагал досега – тя излезе навън. Павел хвана ръката й и я изведе от къщата. – Стоян, ще се ядоса. Не бива да излизам.

– Защо, за да си неговата робиня до края на живота си ли? – рече Павел. Същата вечер веднага след вечеря Ралица заключи стаята си. Вече нямаше да пусне Стоян вътре. Бе търпяла достатъчно.

Прекарваше деня с Павел. Той й четеше поезия под една липа при нивите. Учеше я да чете от неговата книга. Научи я да танцува, разведе я из селото, което не бе виждала от години. С него тя отново се чувстваше човек и усмивката постепенно разцъфваше на устата й по-лъчезарна отвсякога.

Павел я погледна. В очите й вече нямаше онази тъга, която бе видял в деня на пристигането си. Той я прегърна и я целуна. Ралица го погледна.

– Никога никой мъж не се е държал с мене така – рече тя със сълзи в очите си. Павел ги избърса и задуши плачът й с целувка. Вечерта не се прибраха в дома на Стоян. Отидоха в старата бащина къща на Ралица. Там двамата се отдадоха на любовта си. Досега Ралица не бе чувствала истинска нежност от мъж. За първи път в живота си бе истински щастлива.

Изведнъж старата дървена врата се отвори. Вътре нахлуха трима мъже. Двама от тях хванаха Павел и го държаха. Третият мъж се приближи и хвана Ралица за косата.

– Какво си мислиш, че правиш, Ралице? – попита с гняв и истинска омраза Стоян.

– Аз най-сетне съм щастлива без теб! – извика тя в лицето му.

– Тогава ще прекъснем щастието ти – изрева той и я пусна на земята. Стоян взе една стара брадва от близкия ъгъл.

– Не! – извика Ралица и хвана съпруга си за крака. – Моля те, пощади го... – прошепна тя с измъчен глас.

Стоян я погледна и се ухили нечовешки зловещо. Изрита я грубо и се приближи до Павел. С един замах отсече главата му.

Крясък, смразяващ кръвта разтърси селото. Всички съседи излязоха от къщите си и видяха как чорбаджи Стоян влачи Ралица за косите. Той я захвърли на земята като ненужна вещ и извади камшик. Цялата улица бе напръскана с кръвта на изстрадалата Ралица. Когато Стояна чу, че вече не може да диша, престана да я удря. Извлече я за косите в къщата си и я захвърли в ъгъла.

Едва оцеляла след тази нощ, Ралица вече не беше същата. Може би никога вече нямаше да се усмихне и тя го знаеше.

Една сутрин, един от слугите намери безжизненото й тяло паднало от балкона. В този ден от недрата на изстрадалата българската земя бликна нов извор-извор, който вдъхна надежда.

Няколко дни след погребението й, чорбаджи Стоян се ожени за друга и всички я забравиха. Само Елена често ходеше на гроба на сестра си заедно с децата си.

– Сестрице, сестрице, защо трябваше да се жениш за дявола?