Поезията – големият брилянтен валс на Найден Вълчев

За Найден Вълчев липсват големи литературоведски изследвания – вероятно това принадлежи на бъдещето, както се е случвало с почти всички големи български поети.

Разбира се той не би могъл да се “оплаче” от липса на внимание – за него са писали такива видни представители на българската култура и словесност като Чавдар Добрев, Иван Гранитски, Дамян Дамянов, Атанас Свиленов, Марин Георгиев, Станка Пенчева и т. н., има и цяла поредица интервюта с него по различни поводи, но сред написаното до сега най-обемна си остава анкетата на Панко Анчев по повод 80-годишния юбилей на поета, издадена от издателство “Захари Стоянов”.

Онова, което винаги ме е поразявало при четенето на негови поетични творби, е тяхната музикалност. И това не е случайно – Найден Вълчев си остава верен на класическите форми на стиха, наследени от миналото.

В интервюто си с Любен Любенов (“Летописи”, март – април, 1993 г.) той споделя, че “полюсите на римата са по-интересни от екватора”, че в едно стихотворение той никога не би си позволил употребата на еднакви рими в съседни строфи и не би повторил рими в едно и също стихотворение, освен ако го прави с определена цел.

На подобно нещо е способен само творец, който е зареден с огромно богатство от словоформи и може винаги от това богатство да извади истинските самородни брилянти.

В анкетата с Панко Анчев признава, че винаги възприема стихотворението като “една малка соната” и затова се стреми да го “облече в изискана форма”. Това обяснява и избора на заглавие за едно от най-хубавите негови произведения – сонетният венец “Голям брилянтен валс”.

Малцина са българските поети, които имат дързостта да пишат сонетен венец, защото той налага спазването на изключително много изисквания по отношение на формата.

Но сонетният венец на Найден Вълчев наистина представлява голям брилянтен валс, шеметно “изтанцуван” от автора с неговата муза – Поезията.

При това авторът не е избрал олекотения вариант на Шекспировия сонет, а усложнените вариации на римата в класическите сонети на Данте и Петрарка.

Има някаква органическа връзка между неповторимата елегантност, изящна грация и драматична чувственост на Големия брилянтен валс на Фредерик Шопен и сонетния венец на Найден Вълчев – ако музиката на бележития полски композитор можем да определим като “клавирна поезия”, то сонетният венец на Найден Вълчев ни завърта в омагьосващия танц на енигмата, наречена живот.

В произведението му трите понятия “живот”, “любов” и “поезия” се сливат в едно в музиката на словото, написана с кръвта на сърцето.

Поетът разтваря пред нас хоризонтите на непознати висини, заедно с неговия лирически говорител и ние усещаме жажда за полет, и у нас се създава усещането, че сме откриватели на изконни истини в изпитанията между “райското ложе” и “черния ад” на любовта.

Когато пише своя сонетен венец “Голям брилянтен валс”, Найден Вълчев е “на попрището жизнено в средата”, но поканата за танц към своята любима той е отправил още в оня “малък и чист загадъчен свят” на Мъжката гимназия в Плевен, когато публикува първото си стихотворение.

Именно там се завъртат двете “колелца на живота”, тръгнали под дъжда на смеха и ябълковия цвят да търсят брод към “своята малка голгота”.

Никога и никой не би могъл да изтрие от паметта на сърцето му звучащият все още в него рефрен на стария валс – “някъде, някога в някакъв град...”, защото именно там душата му проглежда и открива в онези “тъмни два профила в светъл анфас” съдбовността на любовта – “тя е тя, а пък той – той съм аз”.

Под мокрите от дъжда клони и ронещия се ябълков цвят, неведомите енергии на битието завъртат “двамата – две колелца на живота,/ бедно-богати, без пост и без власт”, за да ги благословят със силата на любовта и стремежа към познанието.

Неслучайно във втория фрагмент на сонетния венец поетът въвежда такива знакови образи като реката, мостчето и смокинята.

Реката ги е отделила от мечтания общ бряг и за да се срещнат и да вкусят сладостта от плодовете на смокинята, те трябва да преодолеят в себе си страха от “боаза” – тесен, стръмен и заплашителен – и да преминат по малкото поскърцващо телено мостче, върху което няма място за двама.

Образът на моста в световното културно пространство винаги се е обвързвал с инициационното пътешествие, а смокинята – с озарението на Буда, който под нейната сянка събира учениците си, за да им предаде свещените скрижали на полученото познание.

Срещата на двамата е оркестрирана, в нея зазвучават първите акорди на вечно повтарящия се стар рефрен на любовта, който слива съдбите им завинаги:

Звънват въжета и гледат към мен.
Звънват и двайсетгодишните вени.
Здрачът си ляга зад хълма зелен.

Мостчето няма къде да се дене
и оттогава до днешния ден
скърца в съня ни, в душите ни стене.

Чудото се е случило и “аз” и “тя”, стават “ни”, “ние”. Магията на сливането между двамата превръща мостчето в аналог на небесната дъга, свързваща небето и земята, то става за тях онзи верен приятел, който опазва тайната на тяхната среща и раждането на любовта им от любопитството на “смокините озадачени” и от “шумнатата мека леска”.

Вода, земя и небе (“Струма струеше, ехтеше боаза,/ Пирин търкаляше облака бял...”) се сливат в едно в пъстрото многообразие на очакващия ги ту “бистър”, ту “начумерен” яз на живота – “хубав, та хубав и верен-неверен / в лятната жега и в зимния мраз”.

В безкрайния танц на живота се сливат в едно обикновените земни човешки радости (“мушкато на белнат перваз / в уличка малка..”) и стремежът към енигматичното, необяснимото, вечното, въплътено в неизменното “телено мостче” и “чаталестия чинар”, който “държи в ръце тишината” и под “звездния нощен пожар/ шушне си в тъмното като гадател”.

Този чаталест чинар въплъщава представата за образа на световното дърво, към което тръгват онези, които искат да “видят” незримото и да влязат в храма на душата.

Стихът “Колкото, казват, е стара земята...” е повторен (краят на 5-ти и началото на 6-ти фрагмент) не само заради изискването за смислово обвързвана на отделните части в сонетния венец, но и за да бъде наложена (чрез вметнатия глагол “казват” и трикратно повторения епитет “стар”) авторовата теза за житейска истина, която не подлежи на съмнение:

Колкото, казват, е стара земята,
толкова стар е и старият зов,
който внезапно нахлува в душата
и се нарича внезапна любов.

Нейната непредсказуемост, невъзможността да бъде подчинена на логическите закони, противоречивата й същност е акцентувана с многократно повторения глагол “може” в поредица от образни антитези.

Любовта може да те дари с “райското ложе”, но и да те потопи в “катрана на черния ад”, тя може като лъч светлина да огрее душата ти, но и да засее в твоите дни семето на пелина, дори да те “тровне с горчива сълза”.

Така любовта е превърната в митологема за нещо необяснимо, но и вечно, неунищожимо. И образа й поетът винаги обвързва с различни вариации на Световното дърво – ябълка, смокиня, бреза, мура, чинар и обобщаващото “дървеса”.

В 6-ти фрагмент нейната енигматична същност е подчертана чрез аналогията й с природата – никой не може предварително да каже дали гроздът на лозата ща бъде бял или черен, нито да обясни откъде са дошли “синята вис” и “рохката угар” или да каже “кой е извезал със тънка игла/ севера – светъл, а юга – тъй смугъл”.

Мотивът за търсеното, но невъзможно за постигане познание е наложен чрез шест поредни риторични въпроса, които имплицитно представят лирическия говорител като личност с неспокоен, търсещ дух.

Сблъсъкът на този търсещ дух с живота и любовта все пак го довежда до някои познания за тях, прозвучали като максима – няма модел при чувствата, те са махало без програмирана цел.

Тази житейска истина е вплетена в непринудения диалог на лирическия говорител с неговата любима, коментиращ спецификата на човешките чувства, определени като “сладко-коварна билка”, без която са невъзможни “валсът на дните” и “мойта сълза”. За първи път (освен в заглавието) думата “валс” е използвана в края на седми и началото на осми фрагмент.

Поставяйки я в центъра на сонетния венец, в нея поетът влага вселенски смисъл – тя поставя върху главите им слънчев “шлем позлатен” и “вдига резето на порти и щори”, тя им обещава “пътища дълги и сини простори”.

Магията на единението, осветена от словото (“и си приказваме, и си говорим”) ги дарява с надеждата за бягство от сивотата на живота, със силата на презрението към смъртта (“неизбежният мат”), за да запазят в себе си “стария порив при порива млад”.

В потока на музикалните епизоди на големия брилянтен валс на битието поетът трикратно включва изцяло диалогични фрагменти, които придават естествена непринуденост на сложните философски проблеми, които обсъждат двамата влюбени.

През погледа на любовта обикновено животът изглежда като “отворен палат” и човекът изживява като истини своите заблуди, но в същността си любовта е “ангел и демон събрани в едно”.

И все пак в душата на влюбения преобладава ангелското начало, демонът е само временна поза, преструвка, за да се привлече внимание. Любовта е уподобена на семенце в шишарката на живота, което е изпълнено с мечти да достигне простора.

Глобалният въпрос за живота и щастието е поставен чрез два поредни реторични въпроса, заредени с тревога за бъдещето и за възможността семенцето на любовта да открие път към “кърмилните земни гърди”.

Тази тревога за бъдещето ражда молитвеното слово на поета към Пирин, превърнат в метафора на майката земя:

Пирине, дай му водата си студна,
дай му надежда, на пръсти ела,
с длан загърни го, да стане то чудна
мура клоната, висока ела.

Неи дай – птица да плува над нея,
дай й козел да я блъска брадат,
ветри й дай да я луди люлеят,

да я събарят от срив и от скат
и да повтарят, когато си пеят:
пълен с надежди е целият свят.

Никой до сега не е успял да победи логиката на живота, в който всичко “ражда се, зрее, презрява, умира”. Само оплождащата сила на любовта е способна да повтори неповторимото.

Необходимо е обаче “да имаш очи да го видиш” и да засееш нейното семенце дори и в “измамен демир”. Само тогава “мостчето телено” може отново да свърже “него” и “нея” и отново да ги дари с “листенце от ябълков цвят”.

И точно тогава, когато лирическият говорител ни е убедил в силата и вечността на тази красива и непобедима любов, изведнъж поетът ни “стряска” със своето признание:

Само че тя беше само представа.
Някога. Някъде. В някакъв град.

“Големият брилянтен валс” на Найден Вълчев не само ни убеждава, че той е изключителен поет, но и че е непоправим мечтател, надарен с такова въображение, което е способно да превърне видението в реалност.

Такива са всъщност всички големи поети. Достатъчно е да припомня само началото на стихотворението “Красота” на Веселин Ханчев, което въплъщава същата идея:

Толкова те търсих,
че земята заприлича
цялата на теб.
Толкова те исках,
че нарекох
с името ти
всяка моя вещ.
Има ли те?
Или те измислих?...

--------------
Публ. в “Литературен свят”, брой 97 юли 2017 г.
--------------