Истините търсят светлина...

Литературата е отражение на вечността... докосната от интелекта в отредените му от безкрайното време мигове. А поезията можем да оприличим на полет в извисените небесни бездни – ту лазурни от галещите слънчеви лъчи, ту смръщени от хапещата паст на ненужни облаци. Но във всичките й „годишни сезони“: тематични, идейни, емоционални, философско-съзерцателни и пр., има морални центрове. В тях пулсират историческото наследство, родовата памет, пъстрата шевица на народопсихологията и фолклора. И разбира се – връзката между минало и бъдеще в дълбините на подсъзнанието, с корени, впити в реализма на настоящето. Без досега с тях хоризонтът на лирическите опити остава стеснен, маниерен, салонно-пейзажен, обезсмислен и пуст. А роякът от автори, печатащи подобни недомислици всеки ден, е предварително осъден на забвение. Още повече, че без никакво преувеличение днес дните са барутни и взривоопасни. Младата кръв на страната изтича зад граница, оставащите тук се лутат в разрастващата се демографска пустош. В очакване на биологичния финал сред официализирана нищета и лепкава апатия. Все по-властно, в контекста на ХХI век, тътнат Вазовите послания от стихотворението „Де е България“. И наистина – къде е тя днес в съвременната ни поетична продукция?

Можем да твърдим, че с много редки изключения, предимно като поглед назад във вековете, тя практически не съществува. Заедно с темата за липсващия национален идеал и повиците святата й икона да възкръсне из мертвих като равна сред равни ней държави. За щастие, стават чудеса. Защото все още в нашата поезия битуват и пишат автори, съзнаващи до дън душа значението на понятието „българин“. За разлика от калния поток безличници, абдикирали в името на криворазбрана модерност от това призвание и напъхали се в евроатлантически чепици. Сред първенствуващите люде на перото, ако не и пръв, веднага ще посоча Атанас Капралов, чието творчество претендирам да познавам. За първото издание на стихосбирката му „По мярка на духа“ бях писал, че тя извежда на нов, по-висок творчески етап своя създател. И едновременно с това илюстрира поетичния му генезис, изградил го като един от най-мащабните, четени и търсени, ако не и най-убедителният в тематичните си послания автор. Лице и символ на съвременната българска литература в нейния граждански, морален и етичен кодекс. С произведения, така потребни на нашия читател в потока от безконтролно книгоиздаване и всякакви литературни чудатости. Последва второ издание на сборника, а няма съмнение, че ще се родят под перото му още такива значими произведения, надграждайки и доразвивайки яркото му дарование. Но по-важното е друго: че Наско и малцината в идейната си насоченост като него прилича на древен апологет. Понесъл сред тълпите от зрящи слепци непреходни за човека истини: за правото на самоопределение като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното блато на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделение между идеала и сития търбух; за любовните трепети и доброто, което на финала винаги побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите поколения:

И ако те бележат с кръст
ще е безименен,
защото
ти вече ще си само пръст.
Пръст,
бременна с безброй животи.

Пръст,
лакома като смъртта.
Пръст,
за която днес загина.
Пръст от безкрая на света
с цвят,
вкус
и мирис на родина.
„Безименният“

Лирическият герой на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревожност огнена комета, която от космическите висини се втурва към земната твърд, разпръсквайки безброй въпроси. Те носят в същността си християнската нравственост от дълбока древност, непроменена в отронващите се между пръстите столетия и все така търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е смъртта, ако не вид свобода за ново прераждане? Щом една риза ни е достатъчна защо, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света свой завършек и как да опазим родината от тях? Защо търпим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и защо не ги запратим в небитието? Оглушително питащият – словотворецът, е зъл добряк, който не винаги получава задоволителни ответи. Още повече пък – благосклонно разбиране от висшестоящите. Потомците на Юда предпочитат вместо „осанна“ да го навикват с галещото ушите им „разпни го!“ Ударите под кръста не престават, ала и волята му стоманено не се пречупва:

Въпроси, въпроси...
Безброй бумеранги
при мен се завръщат
и ничком ме просват...
Но все не замлъквам аз –
дръзка камбанка,
кънтяща досадно в ухото
на Господ.
„Въпроси“

Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия делничен друм, по който вървим. Тя е и дълбоко съзидателна във философско аналитичния си контекст, защото изрича истините такива, каквито са: без проклятие към грубата им, нелицеприятна същност и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който светците сме самите ние –несъвършени, гротескни подобия на Създателя, лукави и хитровати. Дебнещи да откраднат мъничко щастие за себе си и за обичните човеци – предци, съвременници, деца... Мечтаещи за малко отдих от несекващите грижи, заради които взорът им е неотменно впит в пръстта. Но тачени от автора, който, без да опрощава греховната им природа, ги приласкава в стих. Себеотдава им се. Дарява им личното си „аз“ в изтощителния, но благороден стремеж да ги въздигне до струните на душата си. На идеите си, на въжделенията си и на убедеността си, че все някога тленните създания ще могат да докоснат с длан синевата над себе си. Ала все пак:

Деня посрещам с чувство за вина...
Отколе искам слънцето да влита
в човеците с еднаква светлина...
Но някой все краде на друг лъчите.

Виновен влизам в делника си строг...
Поти ме по сизифовски копнежът
да се домогна
до върха висок...
Но рухвам пак под своя камък тежък.
„Вини“

В лириката на Атанас Капралов централна среща си дават три основни идейни и морално-естетически компонента – за гражданската съвест на човечеството с акцент върху съдбата на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието „личност“ – едновременно покорител на космичните селения и изгубен, обезличаван от делнични обстоятелства в безброя на сивата тълпа. За близките хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия финал, след който няма нищо. Или може би, освен кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е създаденото от нас и завещано на поколенията. И за ролята на твореца-лирик като духовен водач на привидно безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност между всекидневния хляб и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегната към ближния ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени нарочно грешчици и грехове. А още: за раждащата се яростна готовност колективният протестен юмрук да се стовари в мазните физиономии на власт имащите. Гнила купчина от непотребници, спъваща полета на обединените поколения към манната небесна – безсмъртието...

Големият поет ли?
За разстрел е!
В покорните той инжектира смелост,
властта продажна диагностицира
и свойта смърт пред нея имитира.

Големият поет ли?
Нямам думи!
Едни и същи плащат му куршума
и паметника:
той – за да прости, а
те – от позора уж да се измият.
„Големият поет“

Още много може да се говори – не, да се дискутира! – върху създаваното от Наско Капралов. Можем безкрай да се възторгваме спонтанно и неприкрито пред стиховете му (примерите в текста са заимствани от второто издание на сборника „По мярка на духа“, изд. „Летера“, Пловдив, 2023 г.), но те трябва да се четат с разума и сърцето. Стиховете му са неговото публично оръжие – вряща лава от съвест и себеотрицание, помитаща пред себе си идеологическите капани. Той самият е пример за човечност и доблест, от които с право можем да се поучим, а книгите му – манифест от истини и съвети за гражданска съвест, които да следваме безрезервно. Поетът е истинско явление за литературата ни, която да се гордее с него тук, в диаспората и въобще по света. Да го следваме и да го ценим! Другото, негативното, драги наши съвременници, е от лукаваго... А ние искаме верните стойности на дарения ни живот, нали?

------------
Атанас Капралов, „По мярка на духа“, изд. „Летера“, С., 2021.
------------