Из "Дневник" (1979 г.)

1 януари 1979 г., понеделник
Най-после дойде тази глупава ваканция. А колко дълго я чаках. И за какво.

Малко за новогодишните тържества. Не ме удовлетвориха. На 29 бях на забава в училище – на четвъртия етаж. По същото време, само че на втория етаж, забава имаше реалната. Бях с В. и непрекъснато циркулирахме от втория до четвъртия етаж, от четвъртия до втория и т.н. Непрекъснато очаквах да се случи нещо хубаво, то не се случваше и не се случваше. Тръгнах си с малко закъснение. Прибрах се в 9 без нещо.

Но това за 29. Сега за 30. Сутринта бяхме на фестивала на политическата песен – на нашата гимназия. Нашият клас пяхме “Зажглась заря вечерная” и “Работници, приятели”... Аз бях забравила, че сме в Концертната зала, и дори мислех, че сме в Младежкия дом. Позакъснях, ама нищо. В. също не знаел къде сме. Всъщност не знам защо, но в мен се прокрадна желанието да дойде, за да се пошматкаме заедно. И той дойде.

Като си изпяхме песничките, отидохме в сладкарница “Космос”. Там видях за първи път Милена – изгората на Петко. Много е хубава. Отсреща пък седеше бившето гадже на Тавана. Скоро дойде мадамата на Цеко...

После аз ходих за хляб заедно с В., отбихме се у Сяров да го питаме къде ще е забавата на класа. Следобед ме пратиха до “Краснодар” за пилета...

После се отбих у Румяна да се уговорим. В 5 ч. и нещо бях в клубчето на бившите хали. После с Мариета и двете Росици отидохме в Механото. Намерих се с Румяна. Беше страшна тъпканица. И всеки танцуваше. А всъщност нямаше място. Цеко беше там. Тавана също. Хареса ми едно момченце – много симпатично – с момчешка физиономия, дребни, но правилни черти. То ме занесе нещо, но не чух точно какво каза. Беше със зелена ризка и отгоре нещо друго. Разтуриха забавата...

После отидохме в НХК. Аз ги набутах (както всякога). Потанцувах малко. Прибрах се сама. Другите останаха. Мен не ме пускат. На другия ден сутринта се намерих с В. Беше много топло, изключително – а беше 31.12. Свалих си шлифера и останах по онази плетена бяла блузка с дупките. Гот ми беше. Следобед се срещнахме. Беше топло, топло. Отидохме на онази пейка, дето е сама в алеята. Нямаше никой. Бях с бялата ризка. Не прекарах Нова година много весело – вкъщи.  Към 2 часа някой позвъни. Беше Петко. В. чакаше отвън. Облякох се с бялата ризка и червената пола. Честитихме си...

Снощи валя сняг. Времето изведнъж застина.

4 януари 1979 г., четвъртък
Какво ми хрумна да си изповядвам преживяванията не в деня на изживяването им, ами един ден след това. С понижено самочувствие съм – това едно налице – много отслабнах. Потъмних си косата... Снощи бяхме в “Космос” с Румяна. Студено е навън. Има сняг. А ботушите ми пропускат.

Днес искам да си пусна писмото до Пере, да слушам музика у Румянини, щяхме да ходим на кино, но кой знае дали ще идем. Днес грее слънце, сигурно не е чак толкова студено... Завърших си стихотворението “Голямата любов” – както обичам да се подигравам. Мисля, че се получи, но все пак е съм сигурна – още ми е съвсем прясно. Пък и тези изказвания за мен в “Родна реч” се отнасят до стари работи, за новите мнения още не съм чувала. Но ще видим.

7 януари 1979 г., неделя
Много ми омръзна тази глупава ваканция. Точно сега в момента. Часът е 7 и нещо (вечерта).

Домъчня ми за В., дявол да го вземе... искам да ме успокои, дами каже нещо хубаво. Разказът за двете Пети, не знам дали вече се похвалих, ама го завърших (на 5 януари). Сега завършвам втория разказ, за грозната Ваня.

Днес получих писмо от Елена Начева. Очаквам писмо от В. След около един месец е очаквам отговора на Пер. Няма нищо интересно.

С Румяна всеки ден се готвим да ходим на кино и все не ходим. Тома Бинчев го нямаше – отпуска.

11 януари 1979 г.
Не знам кой ден е, май че четвъртък. Владимир се върна. Срещнах го по главната. Интересно е – все пак откога не сме се виждали. Пък и нали го чаках – това никога не бих му признала.

Този Б. пак беше вкъщи. Като започна да ме превъзнася – изкара ме най-голямата – талантлива съм била, красива съм била. Еее! Че и той ли разбира от хубаво. Всъщност аз съм несправедлива към него...

Дявол да го вземе, не искам да следвам в Москва. Защо ми тъпчат главата... Не искам!

13 януари 1979 г., събота
По дяволите тази събота. Язък за хубавото време! А аз съм принудена да... Този разказ ми заяде и това си е. Трети ден вече как искам да изляза и да се разкарам...

Чета една книга за културното поведение. Ще ставам културна. Мама така казва. Не получавам писмото на този, който ми е по-мил от всички момчета с прави носове и очи, изказващи желания. Завиждам малко на Христо Фотев: на врата на моя Б. се хвърлила някаква прелестна девойка само защото бил приятел с него и дишал въздуха, който Фотев е дишал. Е, и С. се хвалила на всички, че съм й драснала автограф, редакторите на “Родна реч” ми заявиха, че се гордеят с мен, с моите стихове се представят по чуждите редакции, но още никой не е целувал моите познати само за това, че се познават с мен. А ако днес не ме пуснат да изляза, много лошо ще се получи, защото имам огромно желание... Щели да ме пратят в Москва. Ако искам, ще ида, пък ако не искам – няма. Има си и български ВУЗ-ове.

24 януари 1979 г., сряда
По дяволите – физиката ми омръзна. Още повече химията! Както и да е – това не е интересно. Това е “тревожно” – неприятно. Днес бях болна – но в ужасна степен този път. Едва издържах до третия час. На практика не отидох. Казах да се обадят на Пенев, че съм болна, и направо си се духнах – право вкъщи, проснах се като парцал на спалнята с краката върху нощните шкафчета под печката и лежах така в продължение на много дълго време. После изведнъж оздравях, всъщност не, не оздравях, просто ми заглъхна лудата болка и така – досега.

...

Утре ще ме изпитват по химия за 5. Голям зор беше по история. П. иска да ми пише 4, но пък и аз не се предавам, дявол да го вземе! Омръзна ми да мисля за тези работи. Сутрин ставам в 5 ч. да уча по каквото ще ме изпитат през деня. Веднъж да завърши вторият срок. Тези дни непрекъснато слушам “Майчице свята” в изпълнение на М. Щерев. Тя ме настройва мечтателно, пък и много ми харесва. Днес смятам да си легна много рано – в 8 ч. 30 мин. Ще дават онзи – полския филм “Далеч от шосето”. Днес онези са ги изпитвали по практика, а аз – ширти-мирти – вкъщи болна – какъв по-голям кеф от това. Добре, че все пак ми мина.

Люби ми се русо момче. Някое русо, с мека коса, с високо, красиво и ръбато тяло, с момчешки черти, но най-вече русо. За да ме целуне, трябва да се попревие (или пък аз да се кача на столче). И в цялата тази история най-важни са устните – момчешки, нежни, но все пак нещо мъжко, много милващи и много желаещи – такива каквито могат да бъдат единствено устните на момчета... После – носът – правилен – съвсем правилен, без никакви излишни подробности, просто идеален. Очите – сини, леко присвити, желаещи, коси – казах вече – меки – много меки. Тялото слабо, но не прегърбено, жилаво, с малък таз, доста широки рамене, съвсем, съвсем леко изкривени крака – достатъчно дълги, за да ги харесвам. А, да! Ръцете! Щях да забравя ръцете! Ръцете са момчешки, с нежен досег, понякога доста търсещи, но никога грубо властни – просто галещи. Когато ме целува, едва докосва уж устните ми, а интересното е по-надълбоко, т.е. по-навътре. Когато сме заедно, всъщност забравяме да се целунем – толкова ни е хубаво, и когато се разделим, се сещам, че всъщност съм желаела това много, а просто съм забравила. Да, в това съм сигурна – той също желае, но всичко това е някак неосъзнато и от двамата. Едва когато се разделим, се сещаме и така – до следващата среща. Когато се срещнем – отново – виновно забравяме. По това разбирам, че ме обича. Когато ме докосва, лицето  му добива съвсем момчешки израз – някак нежен, доверчив, искрен и милващ, тайно желаещ, открито обичащ. И накрая – пред морската градина – смутен, объркан по момчешки и, разбира се – пред любовно обяснение. Но какво съм почнала да пиша за него – първо, тетрадката ми няма да стигне и, второ – нощта. Пък предстоят ни толкова много дни и нощи, че няма нужда повече сега. И утре е нощ. Само любов, щастие и добро желание да има.

27 януари 1979 г., петък
...

Вчера бях на театър – в “А. Будевска” – “Страсти под брястовете”. Хареса ми, а пък на литераторката не й харесало!

30 януари 1979 г., вторник
Днес Лазарова беше у нас – големи разговори, няма що – по въпроса за успеха.

...

Да, този от МГ ме харесва – това е ясно. Даже когато върви с онази грозотия, ме заглежда и ми показва това с поглед. Наистина ми е много симпатичен, дявол да го вземе, и ми е приятно, като ме заглежда така. Но си представям много ясно края на тази история – просто ще спрем да се гледаме, и толкова. Всъщност аз не искам абсолютно нищо повече от това, просто искам да не спираме да се гледаме, винаги така да си разменяме чисти и хубави желания, изказани по най-хубавия, най-вълнуващия начин – в кратката пауза между два часа – само за секунди. Тези негови стиснати момчешки устни, перчемът му – всичко ме изпълва с невъобразима нежност, понякога погледът му ме кара да сведа очи засрамено, макар че в него няма нито похотлива страст, нито нещо от тоя сорт, просто едно харесване. Висок е и слаб – краката му са леко криви... Бил активист – Жана ми каза. Него много го харесват. Аз затова проявих интерес към него – защото наистина е страшно привлекателен. Ма и той здравата ме заглежда, дявол да го вземе. Мисля, че ако някой спре погледите, това ще бъде той – дотолкова ми харесват те. Но аз мисля, че той няма да ги спре. Така е много хубаво – невинна работа...

Утре сигурно по нищо няма да изпитват. Снощи направих превод на едно стихотворение от Бърнс. Днес беше олимпиадата по физика. Аз, разбира се, не участвах! Слуша ми се хубава музика. Владимир много често ме кани у тях да слушам, но аз – неее! Е, в края на краищата, може пък и да ида заради Смоуки (на английски – б.р.) и Би Джийз.

Писмо от Пер нямам. Чувствам, че вече почти го забравям. Дявол да го вземе, много съм известна, всички ме знаят.

3 февруари 1979 г., събота
21 часа е. Тази вечер беше страшно интересна. Бях за първи път в клуба, т.е. в дискоклуба до плочата на Централния плаж. Когато отидох, първо ми стана някак потиснато – понижих си самочувствието... Първо влязохме с Румяна в сладкарницата – пък тя тясна и дълга. Запознах се с някаква Пепа. И към 7 ч. 30 мин. станах и почнаха да танцуват. Дансингът – пълен – ужас! Толкова хубаво! Започнахме да танцуваме и ние. Забелязах едно красиво високо момче – леко като теснолинейка, със зелен кадифен каскет. Почувствах, че ме поглежда, но цветната музика не ми позволяваше да бъда сигурна. С една дума, схванах, че той ме погледна, е, дори и не знаех дали погледна мен. Тогава се обърнах назад, за да видя дали не танцува някое красиво момиче и той да гледа него. Но красиво момиче не видях. Само едно – по така хубаво, но то бе малко мощничко, с къса коса, а моето момче бе така нежно и така момче, че самата аз в себе си реших, че на него ще му харесват слаби, високи, с дълги коси (каквато съм аз). И когато започна блусът, с Румяна се оттеглихме встрани Тогава видях, че той идва към нас, но някак несигурно – тъмно беше. И когато все пак ни приближи, аз разбрах всичко. Той нежно хвана ръцете ми, усмихна ми се и каза някак гальовно “Може ли?”. Че как би могло да не може след такава покана! Тръгнахме към дансинга. Той се изтарикати малко обаче. Почака аз първа да го хвана. Беше много хубаво. Той ми намирисваше леко на пот – личеше си, че много е танцувал, – но това не ми се стори никак неприятно. Казвал се Г., учил в корабостроенето, една година бил по-голям от мен. Много ми хареса, дявол да го вземе! Не той де – блусът. Е, и той. Той сега кой знае с коя танцува... После дойде В. Тръгнахме си скоро. Г. ми се усмихна много мило за довиждане. Ех, как ми хареса! Той така нежно ме прегърна. Точно това всъщност ми хареса у него, че беше мил и нежен. Та иначе аз дори очите му не видях какъв цвят са. Пък така се усмихва, боже мой! Особено докато танцувахме, така ми се усмихна...

Леко ме наболява главата. Косата ми мирише на цигари. Жалко, че не останах повече...

5 февруари 1979 г.у понеделник
Днес пак на училище след тридневната ваканция между първия и втория срок. По нищо не изпитваха. Не беше лошо. В сърцето ми се гнезди някакъв страх, тоест някакво неприятно чувство, усещане, че онзи П. от МГ ще престане да ми обръща внимание, да ме поглежда с говорещи очи... Затова реших (макар и не съвсем твърдо): няма пък да го поглеждам повече. И без това нашите погледи са без значение (кривя си душата, но нищо)! Дявол да го вземе пък, голяма радост ми носят! Направо бих казала, че ме правят щастлива... Днес с П. се загледахме два-три пъти. Моля се на бога никога да не ми предлага нещо или пък да иска да ходи с мен. Тези наши погледи са толкова хубави, че повече няма накъде. Така ме радват и опияняват... Само да не става нещо повече. Всъщност пък де да знаеш – може той да излезе голямата любов (да не вярваш, малка съм още). Пък и той е математяга, аз съм лирична душа, е, вярно, че е много готин, но това е без значение! Всъщност той не е толкова красив, колкото симпатичен и чаровен. Аз поне много го харесвам (само аз ли, пък и важното е той коя харесва). Това, че ме харесва, ми е известно! Когато става дума за нещо хубаво между двама млади, поне според мен, в началото всичко се свежда до погледи, звезди (гледане на звезди), също до мечти, които понякога са твърде болезнени, но в повечето случаи окриляват човека, правят го уверен в силите му, облагородяват го. Но мисля, всъщност няма право да мисля така, но ми се струва, че много други момичета не са способни на такива дълбоки изживявания, породени само от погледи. Но аз съм по-чувствителна.

21 април 1979 г., събота
През пролетната ваканция бях в София – на семинара. Прекарах чудесно...

В София ми приеха разказите без задръжки – Младен Савов. Само “Преди лятото” ми върна, защото бил добър, но близък по атмосфера със “Среща с истината”.

Уж е събота, а е страшно неприятен ден!

30 май 1979 г., сряда
Свърши хубавото военно. Върнах се помургавяла. Пазих се! Пазих се да не се разплискам! И се опазих! Косата ми порасна и не изсветля. Мечтая за Пер, а той не ми пише. Той никога вече няма да ми пише, защото е далеч, защото е хладен и забравлив. Обичаше ме само докато бях пред очите му. Милваше косите ми и ми казваше, че съм прекрасна, а сега. Искам да си направя доста хубава снимка и да му я пратя. Тогава той ще си спомни, всичко ще си спомни – и двете вечери, и свежия хладен въздух, и звездите, и голите ми ръце, и очите ми.

Но той сигурно обича красиви руси  момичета. Сигурно му харесва точно този цвят на лицето и косите и аз, колкото и хубава да му изглеждам, му приличам на циганка. Мама казва, че може би се е гнусял от това, че съм черна. По дяволите! Той ме харесваше.

Досега съм получила от Д. Е. само едно писмо. Отговорих му, а той мълчи.

23 юни 1979 г., събота
Свършва учебната година. Много се назорих. Чак накрая се сетих да уча.

3 юли 1979 г., вторник
Трети ден от ваканцията! Добре е! С Елена Начева сме сътруднички. Няма да ходим на бригада...

Владимир го няма. Запиля се.

14 юли 1979 г., неделя
Ушиха ми бяла рокля – леля Божанка и мама. Сега е почти готова. Мама я подшива в спалнята.

Снощи бяхме с Владимир в “Малкия Балкан”... Имах осем лева, а той – два. Добре си хапнахме. Беше ми тъжно. Вън валеше. Първо отидохме до “Стария елен”, но той се оказа в ремонт. После пък – тичахме към “М. Б.”. Тичешком, защото валеше много.

Преди това Жана беше с нас. Ходихме в морската градина.

28 юли 1979 г., вторник
Изтича този месец. Оставам сама. Владо и Джейн – на бригада в Карнобат. Аз с Елена – сътруднички към ОК на ДКМС.

6 септември 1979 г., четвъртък
Свърши бригада, лято, всичко.

Всъщност не съвсем. Има още една седмица. Тя ми е белязана от господа. Защо? Защото онази смешна детска глуповатост, останала ми още отпреди, отново ме обхваща – някак омайваща и, струва ми се – съвсем не случайна. Всяка година по това време аз ставам някак болезнено чувствителна, тръпкава като новородено, оставено на студ. Просто живея много бързо. Ако кажа на някого това, знам, че ще ме помисли за умопомрачена. Но не зная защо, точно така го чувствам – живея много, много бързо. Всичко, което имам, което е мое, ми принадлежи много повече. Струва ми се, че всеки мой жест се повтаря за стотен път, цели моменти ми се струва, белязана от господа седмица – и миналата, и по-миналата година, или може би още когато бях седмокласничка, по-скоро шестокласничка, преди седмия клас, и ходех на лунапарк. Казах детска глуповатост, а след това – веднага – чувствителност, болезненост, тръпкавост. Няма нищо несъвместимо и противоречиво. Аз бях още тринадесетгодишна, а сега съзнавам, че всъщност съм била една малка, много малка жена. Детска глуповатост казвам условно, как иначе бих могла да назова онова велико съчетание на страст и нежност – стихийни, неосмислени, неосъзнати, непредопределени за никого и нищо конкретно, които все пак владееха моето малко, но безбройцветно сърце. Всичко у мене беше така нерутинирано, така натурално. Несъвършена бях; повече съм сега.

7 септември 1979 г., петък
Вчера се върнахме от София – вчера сутринта – в четири; не, в пет часа и пет минути. Беше ми някак особено, когато влакът изневеряваше вече на софийската гара с посока Бургас. И пак защото си спомних как съм си тръгвала преди...

Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо.

Понякога щастието ми е било дори болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила. Всъщност говоря за преди, сега ми е по-лесно...

Никога няма да забравя как си топяхме краката в морето с Жана, а Володя седеше на нашата пейка и ни гледаше. Все ми се струва, че ако отида сега там, пясъците ще са запазила меките очертания на някоя моя стъпка...

Не искам да живея в заслепение... Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота, лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници. Григор Ленков беше такъв, бог да го прости. Защо не оцеля?... Дарвин е доказал, че във вечния ход на еволюцията на организмите оцеляват само най-силните, най-добре приспособените към конкретните условия. Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави.

Когато отидох до редакцията да си взема парите, как страшно ми стана. Всичко там...

Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и бавно и мълчаливо се заресах. Беше страшно. Дъхът на този хладен коридор, извитите стълби, дори и това голо огледало, в което се оглеждах преди – плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае защо не ми тежеше, всичко бълваше него – категорично, безпрекословно, невъобразимо – решех се аз и си мислех: защо го няма сега да ми се порадва – колко съм пораснала и как хубаво се усмихвам. А долу ме чакаха мама и Володя и нищичко не знаеха. Те толкова малко знаят за мене.

Понякога ми се струва, че тъй ще си изживея живота – без никой да ме опознае. Мама ме мисли за студена. С Володя никога не съм приказвала за това, какво ме вълнува. Той ми е само партньор, струва ми се, никога не може да ме разбере... Както и да е!

Но въпреки това не съм нещастна. Не зная защо, може би съм още твърде млада, твърде разглезена, не съм се сблъскала още с всичко... Аз само го предусещам като нещо голямо, страшно, което идва срещу мен и трябва да съм великан, за да се преборя с него, иначе то ще ме повлече или ще ме удави, или ще ме обърне кръгом и аз ще стана едно мъничко негово детайлче. Щастлива съм, защото живея сред добри обикновени хора – мама, ето сприятелих се с Деян, баща ми е рядко честен човек... Но най-парадоксалното у мене е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо. Не че съм страдалница, но когато мама беше болна и когато бях в четвърти клас, и преди две години, след това... ето и сега, когато научавам за себе си толкова нови неща. Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мене – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!

8 септември 1979 г., събота
...

Утре е голям празник – 9 септември. Винаги съм го обичала. Той за мен е символ на изтичащото лято. А моите най-щастливи дни са, когато изживявам страданието по изтичащото лято. Открай време – още от времето на късите поли и лунапарка.

Искам да си имам бебе – слабичко, с невъобразимо тънки и дълги крачета, момченце, русо, с големи изплашени очи и тънки устни...

Искам да имам повече от две деца...

----------------

Из книгата "Петя Дубарова. Том първи: Проза", Бургас, 2006.