Из “Ехо от Родопите”

Татко ме е шамаросвал само два пъти. Като първокласник след училище нагазвам необмислено и продължително в дълбока вада с течаща снежна вода. Не усещам краката си с премръзналите стъпала. Там са насочени шамарите му. Още ме топлят.

На прага на фурната в Бяга намирам утъпкана и смачкана до неузнаваемост десетолевка, много пари в онова време! Еверен, че не е от касата на фурната, а от многолюдната опашка за хляб (винаги по-голяма от другите две фурни в селото), я прибрах, изгладих и скрих на тайно уж място, което споделих с една моя първа братовчедка от Брацигово, дошла ни на гости, тя пък взе, че ме изпя. Никога не бях виждал баща ми толкова ядосан. Дотогава ми прощаваше дребните прегрешения, но сега ме завърза гол на кавака пред фурната и ме намаза с пчелен мед да ме кацат и жилят пчели и мухи. Моето “Татко, не съм ги откраднал” го ядоса още повече, замахна да ме удари. Майка ми Митка застана между него и мен, пое върху себе си силата на ударите му и така ме предпази от “мечешките” му ласки с цената на многобройни синини по тялото си. Урокът му беше от ясен по-ясен, никога да не посягам на чуждото! Но в случая не бях крадец! На несправедливото обвинение отвърнах по-късно с ПРАС, ПРАС!... Всичките прозорци на фурната останаха светкавично без стъкла! Побягнах към Пещера, но не през прекия пък от 9 км, а по жп линията през Брацигово, общо 14 км. Капнах от умора, най-малкият брат на татко – чичо Борис ме приюти, нахрани ме, успокои ме и внесе яснота в случилото се. Прибрах се в Бяга 2 дни след първия учебен звънец. Опрощаващите усмивки на родителите ми ме изненадаха, за счупените и все още зеещи прозорци въобще не стана дума. Тогава разбрах какво значение има дипломатическата совалка.

Не съм бил цвете за мирисане!

* * *

Вкъщи ме глезеха, не ме товареха физически. Стъпките от моето детство още отекват по оста Батак-Пещера-Брацигово-Бяга, общо 30 км по поречието на Стара река.

Бяга имаше 3 махали и съответно 3 “банди”, които се разпореждаха в тях. Груповото нахлуване в “чужда” територия се посрещаше на нож. В едно “сражение” парче остра керемида разкъса вена на крака ми, кръвта рукна на тънки струйки най-малко на половин метър разстояние, изкараха ме герой, пораснаха ми криле.

От време на време се присламчвах към овчарите, те приемаха с охота моята компания. Чановете ме ухажваха. Наслаждавайки се на звънна им, хармонията беше нарушена от появата на 2 вълка, натръшкаха няколко овце. Алармирах селото, светкавично се организира ловна хайка, убиха единия вълк, другия раниха тежко. Оставиха ги в нашия двор и цяла нощ не успяхме да мигнем от воя на ранения, от болка беше изгризал ушите на мъртвия си другар. Не мога да забравя болката в неговия поглед.

Имах среща с още един вълк – по пътя Пещера-Брацигово. Било е спешно, за да ме изпратят в Брацигово посред нощ. След 2 км фенерчето ми се отрази в зениците му. Продължих с омекнали нозе, а той ту пред мен, ту зад мен, светлината на фенерчето му пречеше. Подминавайки “Грамадите”, вълкът се раздели с мен с протяжен вой. Отдъхнах си, не напразно казват, че на страха очите са големи. Страх, не страх, но задачата трябваше да бъде изпълнена.

Кучетата бяха постоянен спътник в игрите ни. Грамаден пес яхна миниатюрната кучка на моя първи приятел от Пещера Иван Ташков – Шоната, децата ги подгониха с необяснима детска жестокост, заклещиха се, в дюдюканията песът я повлече като перце без да се освободи от нея. Цял месец кучето на Шоната кървеше, видеше ли ме, лягаше по гръб и търсеше съчувствие и помощ.

Напаст
Вързах кучето – дори да лае,
по-спокойно есенните дни да капят.
Кучето пък взе, че се отвърза
и подгони дните ми неистово.
Не миряса ли най-после,
че ги гони още?
(Из “Тътени. Нощен Велинград”)

Не кучетата, а котките ми бяха любимки, нали съм зодия Лъв! В люта зима, честа гостенка в детството ми, кучетата и котките спят заедно. В просъница чувам нещо да дращи по вратата. Похлупвам си главата под юргана, но спокойствие няма, дращенето продължава с по-голяма сила. Напълно разсънен и ядосан отварям вратата, през краката ми се изнизват над дузина котки, търсят си топлинка. Леглото е тясно за всички ни, но мъркането им ме приспива. Няма по-завладяваща музика от котешкото мъркане!

Котките като мен обичат да се хвалят. Част от улова си на мишки доставят на видно място да се уверя, че и те допринасят с нещо към дома. Трогва ме обаче жестът им да полагат в краката ми уловени мишки – както аз ги храня, така и те искат да ме нахранят с любимия им деликатес. Как да не ги обичаш? Сдържана към кучетата и котките, и жена ми се увери, че на обич с обич се отвръща. Обхванат в прегръдките на Морфей след нощна смяна, едно чисто бяло пухкаво коте нежно ме подканя за игра. Играе си с косата ми, притиска се към главата ми, пъха се под завивката и ляга на гърдите ми, слабото ми място от пристъпите на задух.

Жена ми е впечатлена не само от мъркащата любов на котките и кучешката вярност, но и от обожанието ми към птиците. Ехо от Родопите с кънтящи тътени!

Опак свят
Че е опак, опак е светът –
даже птичката в кафеза го разбра.
За пореден път с главата си надолу висна,
за да го изправи!
(Из “Тътени”)

Приземяване
Птиците – отколешните ми приятели –
за пореден път потърсиха на рамото ми топлина.
Моята любима котка сграбчи първата от тях
и развявайки опашката си като знаме,
гордо я положи в моите омекнали нозе.
Не разбра ли, че в зъбите си прекърши
и мечтите ми за полет?
Котката любима… как да й се сърдиш,
че довърши делото на други хищници на две нозе?
Приземих се…
(Из “Взривено мълчание”)

Моят първи братовчед – Ангел Лазов от Пещера с бащино име – Димитров, още лудее по гълъбите! Кръвта вода не става!

За първите трепети на любовта? В шести клас едно искрящо име ги подпали. Всякакви опити за близост от моя страна удариха на камък. Прилагам маньовър. Майката на Искра е библиотекарка, една сутрин се разписвам за всети 7 книги, вечерта ги връщам. Майка й е от учудена – по-учудена, уверява се, че съдържанието на книгите е усвоено, но обектът на любовта ми е напълно безразличен към мен. Ядец за маньовъра!

-----------

Публикувано в: Ангел Лазов, “По петите на деня”, Бургас, 2015.