Из “Просякът и Палето”

Из “Просякът и Палето”

Беше студена декемврийска нощ. Силният вятър разнасяше вестници по тротоара като пощальон, който като че ли не знаеше къде да достави пратката. Дъждът валеше неумолимо, а хората бързаха да се приберат от работа в домовете си. Е, поне тези, които имаха дом. Живеех на една закътана улица до един контейнер за боклук, защото бях бездомен. Имах си име, но хората постоянно ми казваха: “Я виж ти, пак онзи дрипльо! Сигурно отново е дошъл да проси.” И така свикнах да бъда просто Просяк. Но, честно казано, не се обиждах за това.

В нашия град имаше много високомерни хора. Случваше се, когато вървя до тях, те да ме оглеждат от глава до пети с неодобрение и да минават на отсрещния тротоар. Както и да е, все пак човек свиква с начина си на живот. Бях самотен, беше ми студено и имах чувството, че бях изял цял оркестър, който свиреше в стомаха ми и щеше да продължава да свири още цяла нощ. Добре, че намерих парче хляб, оставено до боклука. Никой друг не ценеше хляба колкото мен в такъв момент. Когато бях на път да хапна изсъхналата коричка, съзрях нещо под контейнера. Нещо беличко, което на фона на тази тъмна нощ се виждаше ясно. Показа си главичката. Беше кученце. Малко кученце. Протегнах се и го взех в ръце. И то като мен беше бездомно и гладно, затова разделих хляба си с него. Кученцето беше бяло като сняг, с бистри сини очи, но най-отличителният белег беше черно сърчице на коремчето. Дълго мислих какво да бъде името му, но след това реших, че ако ще ми бъде компания, то по-добре да го нарека просто Пале. Аз му подадох ръка, а то сложи в нея меката си лапичка. И като че ли ми се довери от момента, в който протегнах ръка към него. Нощта продължаваше да бъде студена, за разлика от топлината в сърцата ни. Ние се сгушихме и заспахме.

На сутринта, когато отворих очи, Пале спеше на корема ми. Умилителна картинка! Сякаш усети, че бях буден и той се събуди, след това слезе от мен и се протегна. Времето беше утихнало, но улиците все още бяха мокри. Аз се изправих и реших с Пале да се поразходим по градските улици и да намерим нещо за закуска. Познавах квартала добре и знаех идеалното място, където можехме да хапнем. Това беше закусвалнята на Боби. Той често ме гощаваше с нещо вкусно за негова сметка. Какъв човек беше само! Някой ден исках да му се отплатя за всичките добрини, които беше правил за мен. Когато с Пале влязохме в закусвалнята, Боби ни посрещна весело и каза:

– Здравей, хлапе, какво правиш? – той ме наричаше “хлапе”, защото не знаеше името ми. След това съзря Пале и попита:

– Кой е този дребосък с тебе?

Разказах му, че това е Пале и как го намерих. Боби поглади мустака си и възкликна:

– Днес е щастливият ви ден, хлапе, защото майка ми има рожден ден и ще ви почерпя. Хайде, сядайте!

Ние с Пале се спогледахме, а после се настанихме в закусвалнята. Тук имах специално място, което сега щях да споделя с моя нов приятел. След като седнахме на нашата масичка, Боби ми донесе сандвич, а на Пале сложи попара.

– Ей, хлапе – каза той, почесвайки се зад ухото. – Чудех се... понеже често идваш в заведението... а пък вероятно си бездомен... дали би искал да останеш в закусвалнята... Имам една малка стаичка до кухнята, където мога да те приютя... а можеш и да ми помагаш като...

Аз не дочаках да довърши изречението си и го прекъснах:

– Разбира се, че да! Ще ти бъда много благодарен, ако ми дадеш работа и подслон, но какво ще правим с Пале?

Боби сподели, че има страхотна идея. Първо изкъпахме Пале, а после двамата ни заведе в едно фото. Направихме снимки на кутрето и поръчахме рекламни плакати, с които облепихме цялото заведение. Така Пале стана рекламно лице на закусвалнята. А колкото до мен, аз помагах на Боби с работата. Вечер, когато затваряхме, с Пале лягахме на един стар, но много удобен диван в стаичката и заспивахме уморени, но сити и доволни. На другия ден ни очакваше същото – аз бършех масите, взимах и доставях поръчки, а Пале си имаше специално кътче, където посетителите можеха да се снимат с него. Красивите сини очи на Пале скоро станаха много известни. Все повече хора идваха, поръчваха, снимаха се със сладкото малко кученце. Закусвалнята стана доста известна в цяла България!

В края на първата ми работна седмица Боби ме попита:

– Ей, хлапе, ние се познаваме отдавна, но никога не си ми разказвал нещо за себе си.

Аз го погледнах смутен и той усети притеснението ми. След това отвърна:

– Добре тогава, ще започна аз. Живея в къща близо до морето, заедно с моята майка, съпругата ми и дъщеря ми. Заведението е семеен бизнес. То е нещо много ценно за мен.

Изричайки тия думи, очите му се наляха със сълзи, толкова искрени и съкровени, че веднага всеки би усетил силната му тъга. Той въздъхна и продължи да разказва:

– Преди време моят баща държеше това заведение. Той беше много добър човек и най-вече баща. Когато бях малък и се прибирах тъжен от училище заради лоша оценка или караница със съученик, той изваждаше от шкафа едно захарно петле и ми разказваше някоя поучителна история. Това винаги ми връщаше усмивката на лицето. Но сега... Него вече го няма...

С разтреперани устни той добави, че баща му е загинал в пожар. Тази новина силно разтуптя сърцето ми и ми стана много тъжно за Боби. След разказа му вече се почувствах готов да му споделя някои неща за себе си. Родителите си не познавах... От хора знаех, че са ги изпратили в трудови лагери. Какво точно се е случило с тях, не ми беше известно... Понеже нямах други роднини, израснах в сиропиталище, но условията там не бяха никак добри, а и постоянно бях подлаган на унижения от по-големите... Затова един ден реших, че по-добре да живея на улицата, но да съм свободен... Какви ли глупави геройства не хрумват в главата на едно 15-годишно момче в моето положение! Това с улицата не се оказа лесна работа, но да се върна обратно в сиропиталището, също не исках. Както и да е... Не обичах да говоря за миналото си, защото ме караше да усещам една голяма празнота в душата си...

----------------
Александра Иванова, “Просякът и палето”, повест, 2021.
----------------