Избирам себе си

* * *

Избирам.
Избирам себе си.
Избирам да опозная чувствата си, да ги изричам и обичам.
В късните нощи, щом сама остана. Заровила миловиден поглед в тетрадката, различните гримаси да обрисувам.
Смея се и плача.
Викам и мълча.
Ядосвам се и се успокоявам.
И нищо не остава в мен.
Всичко изляла съм го вече в тъничките редове.
Избирам себе си да съхраня.
Пред всеки дръзнал да ме осъжда на вечно самообвинение.
Избирам душевния си мир пред вяска емоционална война. Стигат ми толкова унищожения. Слагам край на тиранията, за хората, които не знаят коя съм Аз.

* * *

Сълзите ми.
Вричам се никога повече да не пророня нито една сълза.
Но нали никога не казваме никога. За това сега сълзите ми се стичат безконтролно. Капят по дървения под и облагородяват кълновете, загнездели се в пролуките.
Хрипам безгласно и мокря ръкавите си, в опит да надвия водопада в очите си.
В далечината чувам нечий глас да вика името ми. Правя се, че не чувам. От страх, бърша лицето си неуморно. Пресуших и последната капка. Силуетът надвеси се над мен. Опитва се контрол да упражнява. В миг кълновете, превърнаха се в стена от бодливи рози.
В безопасност съм.
Тогава осъзнах. Само изказаните чувства могат да ме спасят от бездната.

* * *

Млада любов.
Докосваме се и вече сме влюбени.
Целуваме се и вече знаем, че обичаме.
И къде отидоха малките детайли.
Заминаха си без дори да са идвали.
А искам да се бориш.
Жена съм. Копнея за малки думи, които да запълнят празнината от болката. Болка, която всички преди теб са оставили.
За какво са ми колиета, диаманти като чувствата ти струват много повече от куп сапфири.
Времето, в което се сгушваш в скута ми и душата ти се лее от красивата ти уста.
Искам стара любов.
Да те подгони някоя баба, защото си откъснал цвете от градината й.
Да си виря носа, когато се правиш на клоун пред мен, но вътрешно да разтапяш всичките ми ледове.
Да те е страх, че днес може да ме видиш за последно.
Да трепериш преди да се появя пред теб.
Искам да усещам, че усещаш. Защото съм жена.
А жената знае, кога мъжът усеща.