Как една малка книжка роди голяма

Думата ми е за моята сравнително малка книга, озаглавена “Завръщане”. Там, завръщайки се към тракийския корен, съм описала родословието ни.

В Бургас, където през 2009 година бях делегат на Конгреса на СТДБ до мене седна много мила, достолепна жена и ми каза: “Ние, с Вас сме братовчедки”. Зарадвах се, но недоумявах: как така, по каква линия? Открих линията, посочена в книгата, но това, което ме впечатли е, че тази жена вече беше посетила някои от родствениците ни във Варна и имаше желание да пише книга за родното село на предците ни. Тази жена бе инженер Радка Люцканова, потомка на първия заселил се в с. Имрихор българин, както открихме по-късно. Тя ме покани да участвам в списването на книгата, но тъй като бях заета с издаването на книгата “С Тракия в сърцата” отказах.

На научна конференция във Варна, седяхме заедно с Янка Халачевя - моя братовчедка от Галата, когато до нас дойде също мила, достолепна жена и каза: “Тази жена много прилича на моята баба”. Разбрахме, че тя е Лилия Семова от Долни чифлик, че и тя е склонна да пише за преселените българи от Тракия в техния район. Но аз още не бях готова.

На тържество във Варненския народен театър, организирано от Варненското тракийско дружество, чух стихотворение, което силно ме развълнува. Познавах авторката Руска Даскалова, но тя не знаеше, че посвещава стихотворението си на моята майка. В този момент реших: Ще се включа в авторския колектив и аз. Щом Руска Даскалова е поставила на пиедестала на светците моите предци, как може аз да остана непричастна?

Така тази малка книга роди голямата книга “Деркоските български села. Село Имрихор” . Тя се състои от две части. Първата е написана изцяло от инж. Радка Люцканова от Бургас.

Признателност и поклон както пред труда й, който ни обогатява с нови познания и ни зарежда с живителните сили на родовата памет, така и за изпълнението на не леката задача, свързана с издаването на книгата, като осигури голямата парична сума за отпечатването й.

Нашата втора част започва с емоционалното слово на Лилия Семова, втората авторка, с която заедно написахме “Какво знаем и какво не знаем за село Имрихор”. Следва апелът към бъдещите поколения, изразен в обращението към тях от екзарх Йосиф, който казва: “Записвайте! Записвайте!” А ние апелираме да не повтарят нашите грешки. Поместени са сведения от информаторите ни, двама от които са родени в тракийското ни село, а други разказват спомени, останали от родителите им. Благодарение на тях съставихме словесни разкази за преселените преди 100 години родове, родословните им дървета, обобщени сведения за образованието, за участието в живота и борбите за национална свобода, за мъдростите от съкровищницата на народната памет, за често употребявани думи и др. Книгата започва и завършва с карти, където е обозначено мястото на родното село на предците ни.

Бих искала да изкажа признателността и благодарността си към всички, които бяха съпричастни, и особено към инж. Александър Христов за идеята му да откроим участието на предците ни в четите, организирани от Г.С. Раковски; на Янка Халачева, на Сийка Димова и Златка Друмева, На Наско Радев и Криси Господинова, на Магдалена… много са и имената им са вписани в книгата. Благодарност и признателност към всички родственици, които закупуват книгата и с това ще допринесат за издаването на нови книги с тракийска тематика.

Трогна ме отношението на Начко Томов (1925), който въпреки напредналата си възраст и свързаните с нея проблеми, със сияещ поглед разглеждаше снимките, отпечатани в книгата и без всякакво притеснение от скромните си възможности оцени книгата повече, отколкото я бяхме оценили ние. Съпричастно беше и семейството на най-възрастния потомък на имрохорски род, Стоян Георгиев, който е на 91 години, което даде изчерпатилни сведения за рода си. Мъка ми е, че в деня на представянета но книгата се прощаваме с един достоен потомък от заслужилия тракийски имрохорски род Томови. Това е Атанас Николов, първият председател на възобновеното през 1990 г. Варненско тракийско, днес почетен гражданин на Варна.

Желала бих в заключение да отправя апел към младите да се интересуват от произхода си, защото, какво е дърво без корен? Имайки предвид значението на рода, народът ни е създал верни и точни пословици като: “ Дървото се крепи на корените си, а човек на рода си”, “ Човек без род е като дърво без корен”, “ Род рода не храни, но тежко му, който го няма”, “Ако се отделиш от стадото, ставаш лесна плячка”, “Човекът е смъртен, родът – безсмъртен”

Летописът на рода разкрива живота на предци и потомци, документира и съхранява родови традиции, наследствени професии, психофизически характеристики, прояви на героизъм… и още факти от живота на рода като част от живота на града”

Да познаваш корените на своя род, да знаеш миналото на дедите си, трябва да предадеш тези знания задължително на деца и внуци, което се равнява в изпълнение на върховен граждански дълг.

Познавах мой състудент от гр. Табор, Чехия, чийто род пишеше своя родова хроника от 1415 г., от времето на хусистките войни. Ние се радваме, че сме открили, как нашите деди през ХІХ век са се заселили в с. Имрихор, но с редки изключение знаем, откъде са дошли там.

Прав е Николай Хайтов като казва: “ Българинът няма култ към предците и към миналото си. Той гледа само напред, докато преуспелите народи имат култ към предците си и гледат един път напред, но два пъти назад, така те могат да поемат вярната посока в живота.”

Не всичко е мъртво минало. То е прозорец към бъдещето. Нека не затваряме този прозорец, за да живеем в светлина, а не да тънем в тъмнина!

------------------

P.S. Това е изказването ми на 09.04. 2014 г., когато беше представена на родова среща книгата “Деркоските български села. Село Имрихор” .