“Кал” на Йордан Атанасов – поема за търсенето на смисъла

„Кал“ на Йордан Атанасов – поема за търсенето на смисъла

Всеизвестно е, че независимо от наличието или отсъствието на странична физическа помощ, ние идваме сами на този свят и си отиваме сами от него. Макар и до голяма степен на подсъзнателно ниво, по-голямата част от времето между двете терминални точки използваме за откриване на смисъла на собственото си съществуване. Въпреки че колкото човешки същества има на тая земя, толкова и варианти на смисъла могат да съществуват, все пак има и нещо общо между тях – стремежът да оставим някаква следа след себе си: песен, стих, мисъл, научно откритие, картина, дете, сграда, технология, идея и т. н. Откриването на спецификата на тази „следа“, която ще носи само и единствено нашия личен код за идентифициране, е най-трудното нещо. Особено като се има предвид, че човекът разполага с изключително малко време на тая земя не само да проумее в каква посока са насочени личните му потенциални възможности, но и на базата на тях да оформи в мисълта и въображението си своя „себап“, своето благодеяние за хората, да го моделира и реализира като факт в действителността. Съзнанието, че смъртта е неизбежна даденост, която не знаем кога ще ни сполети, мобилизира човешкия дух без наличието на някаква външна принуда и го тласка по пътя на себеосъществяването. Но тъй като човекът е дуалистично същество, притежаващо едновременно дух и плът, пред него има две възможности за избор: или да мобилизира времето и уменията си за хедонистично задоволяване на своите сетивни и телесни потребности и желания, или, надмогвайки първичната им сила, да потърси по-висши духовни и нравствени хоризонти за своята човешка реализация. В съвременния свят на натрупани огромни знания във всички области на живота, на свръхразвити технологии за овладяване на Космоса, човекът вече носи съзнание за себе си като част от Вселената. От друга страна, наличието на едно чудовищно отчуждение между хората, атрофията на хуманистичната му вътрешна нагласа в егоистичния монополистичен капитализъм на глобалния свят, създава усещане за обреченост на индивида и усложнява изключително много процеса на търсенето на смисъла. Точно в такъв аспект е поставен този въпрос в поемата „Кал“ на Йордан Атанасов. И неслучайно тя е посветена на бургаския поет Росен Друмев, защото техните поетични светове се докосват и оттласкват по много показатели – и като тоналност, и като философска натовареност, и като стилистика на изказа, особено що се отнася до гневните му изблици, и като образи:

Брегът е живо същество, морето също.
Когато живи същества се срещнат,
докосват се и се отдръпват,
а между тях се настанява пясъчното време.
(Росен Друмев, „Среща“)

Условно текстът на поемата „Кал“ от Йордан Атанасов може да бъде разделен на три логически цялости: въвеждаща, която поставя проблема за търсенето на смисъла на човешкото съществуване („години вървя“, „мираж е целта“, „но копнежът да търсиш набъбва“); същинска част, която представя драматичния сблъсък между двете „Аз“ на лирическия герой („плътта му нашепва...“, „умът я прекъсва сърдито...“) и заключителна част. Поетическата стилистика и на трите части е наситена с богата гама от символистични образи и метафизични представи, които имат за цел по иновативен път да доведат ерудирания мислещ читател до състоянието сам да разхерметизира духовната нагласа на лирическия герой и на света, в който той е положен, за да усети богато нюансираната гама на неговата психологическа енергия в процеса на осъществяването на желанието за себепостигане.

Още първият стих на въвеждащата част на поемата директно поставя екзистенциалния проблем за търсенето на смисъла на съществуването:

Вървя по брега на морето да стигна целта...

Образът на морето е натоварен с многопосочна символика. От една страна то представя първичните води, утробата, която ражда живота, и като божествено творение се контролира от Бог (Битие, 1 : 9, 10). Неговата динамика се схваща като символ на дишането, като знак за ражданията, смъртта, преобразованията и преражданията. Отвъд водите на морето е само Бог. В същото време то е и показател за враждебността на Бога, който наказва грешниците – неслучайно в Откровението на Йоан Богослов ясновидецът възпява новия свят след Второто пришествие, в който морето отсъства: „И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха; и море нямаше вече.“ (Откровение, 21:1) Брегът и морето са опозиционни образи на статичност и движение, на начало и край. Морето винаги е в противоборство с брега, който го ограничава, но пък то е по-силно от него, руши го и подчертава неговата преходност. Именно там, „на брега на морето“, Йордан Атанасов ситуира лирическия герой на поемата „Кал“, като двата образа са обрамчени с глаголи, създаващи асоциации за движение („вървя“, „да стигна“) и са обвързани с екзистенциалните му търсения – „да стигна целта...“ Удължената пауза на многоточието подготвя читателя за осмисляне на изписаното с главни букви наречие ТАМ, което е семантично повторение на „целта“, с която лирическия герой е обвързал смисъла на своето съществуване. Това се потвърждава и от образа на Светлината, знак за живот, спасение и щастие, за познание, защото поемайки по пътя към нея, човекът може да стигне и отвъд нея: „Светлината дими, тя е мляко, / обръща нещата, / мираж е целта...“ (млякото като аналог на инициацията и символ на безсмъртието):

Вървя по брега на морето да стигна целта...

ТАМ, в далечината почти се допират
Морето и Езерото...
Затъвам в пясъка, в дните горещи потъвам.
Болят колената, душата боли...
Години вървя, докъде ли съм стигнал,
не виждам.
Светлината дими, тя е мляко,
обгръща нещата,
мираж е целта, но копнежа да търсиш
набъбва, расте – като фалос на юноша...

Осмислянето на екзистенциалната цел в такъв висш план оправдава и положените усилия – от много години лирическият герой върви към тази цел, затъва в пясъка (като множество на броя на греховете и годините), болят го колената, душата го боли, копнежът му по тази цел „расте – като фалос на юноша...“, но за съжаление все още „мираж е целта“. Причините за тази невъзможност да достигне до нея са посочени във втората, най-обемна част на поемата, която поставя акцент върху дуалистичната същност на лирическия „Аз“ чрез фиктивния диалог между Плътта и Ума му. В сблъсъка на теза и антитеза в репликите на двете „Аз“ на лирическия човек, Йордан Атанасов изяснява смисъла на човешкото битие в два аспекта – като хедонистично удовлетворение и като полет на търсещия неудовлетворен от него човешки дух. Съвсем естествено е да се тръгне от битовото, което поражда това неудовлетворение:

Плътта ми нашепва:
„Ти стигна средата на пътя,
ЖИВОТЪТ Е ЛЪЧ СВЕТЛИНА И ЛЮБОВ,
и кратка МИЛУВКА НА БОГА.
Почини си, осъзнай се, напразно се блъскаш.
Познато е всичко,
от КАЛ сме и там ще се върнем,
все едно какво е ТАМ, зад тръстиките...
(графиката на цитата е съобразена с оригинала)

Сякаш самият Дявол шепти в ухото на лирическия герой, опитва се да го привлече към реалното, битовото, земното, към жаждите на плътта и да го отклони от поетия път към абстрактната представа за идеала, която се постига с отдаденост и жертвеност. В репликата на Плътта думите „ЖИВОТ“, „СВЕТЛИНА“, „ЛЮБОВ“ и „БОГ“ са десакрализирани, снет е ореолът им на святост и духовна извисеност, поради което усилията за постигането им са сведени до напразно търсене и блъскане, до „калта“ на битието дори във вселенски план, защото Дяволът се опитва да го убеди, че „тук“ и „там“ животът е един и същ. Че са мираж, измама и лъчът светлина, и любовта, и милувката на Бога – „ТАМ, зад тръстиките...“ В представите на древните тръстиката олицетворява взаимовръзката между световете, между материалното и духовното, тя е семантичен аналог на парадигмата „раждане – живот – смърт“. Родените под знака на тръстиката са пазители на тайните на знанието, те търсят надълбоко, докато стигнат до истинския смисъл на нещата, скрит зад дебели пластове от илюзии. Затова Дяволът се опитва да го върне в „калния храм‘ на живота, който е място на земните плътски наслади. По подобие на Дебеляновото стихотворение „Миг“ („мъжете там хилави воини бяха, / жените – отвъргнати неми сирени...“), и при Йордан Атанасов десакрализираното пространство на този храм е населено с "изкаляни чужди туристи“, с „жени със бикини от кал и настръхнали цици“ и с „мъже – исполини със бицепси-трицепси...“ И ако до сега лирическият герой все не успява докрай да извърви пътя към своята цел, то е, защото се е вслушвал покорно в техните гласове, защото тълпата им го е превърнала в „магаре в синджири“, което обикаля в кръг, докато в коленете му хрущи хрущялът и кокал в кокала се опира:

В живота си все
до средата на пътя съм стигал,
защото в гласа ѝ покорно се вслушвах.
Хрущя в коленете хрущялът,
и кокал в кокал опираше.
Мъгла във очите.
Спирах.
И тъпчех на място – магаре в синджири,
във кръг обикалящо...

Алитерацията и асонансът в подбраните словосъчетания (хр..., хр...; оа..., оа..., оа...) създават дори слухови асоциации за неистовите физически усилия, за дългите и мъчителни години на умора и отчаяние, родили мъглата (знак за неяснота, за изчезващи стари представи и липсващи нови) в очите на героя. Умът се противопоставя на логиката на Плътта („Млъкни, не обърквай човека / с изтъркани притчи.“), човекът трябва да открие свой собствен брод към мечтите си, а не да крачи по стари утъпкани пътища:

Вървя часове, гасна, слънцето пържи ме,
разкапват се мощите, гневен съм:
Езеро или блато
на мене наречено, де си!
Дяволи да те вземат, открий се най-после!

Бунтът срещу несправедливата съдба е зареден с огромна енергия, защото Съдбата е изправила човека пред фундаментален избор: „езеро или блато“! Образите са антиподни. Езерото въплъщава представата за мистичното „Нищо“, от което се ражда всичко („То по-голямо е от всичкото време. / То започва преди да има начало / и след края остава цяло.“ – „Кокиче“, Иван Радоев), над неговите води се носи Божият творчески Дух, то е прабездната, от чието лоно са изплували всички неща. То е Битието, Словото, Светлината. Чистите езерни води стоят в началото на Сътворението, ние само временно сме допуснати до него, но то не е наше. Хтоничният вариант на езерото е блатото. Неподвижната мъртва вода на неговото затворено пространство е обиталище на демоничните същества, то е конотирано като пъклено пространство, което заплашва да завладее света на хората. Кое от двете е „наречено“ на лирическия герой? Оказва се, че нищо насила не се нарича никому, че всеки сам прави своите избори:

И кривнах в тръстиките,
в следите от хиляди стъпки измачкани...
С ръцете-мачете разсичах най-твърдите,
кръвта си проливах в екстаз и
без екстази луднал –
по следите на лугата.
Загърбих морето,
но то не прощава измяната.

В целия текст на поемата образът на калта присъства седем пъти: в заглавието „КАЛ“ и още шест пъти в същинската част на поемата: „от кал сме“, „калния храм“, „бикини от кал“, „най-черната кал на живота“, „здрава черупка от кал“, „по мен и във мен е калта“. В световното културно пространство образът на калта е натоварен с двойна символика, тъй като в състава ѝ участват два елемента – земя (пръст) и вода. Между пръстта, съживена от водата (от чиято смес, според Библията, е бил създаден човекът, началото на еволюцията) и водата (замърсена от пръстта и отъждествявана с дъното, утайката, с човешката деградация като процес на инволюцията), се нареждат всички равнища на космическата и моралната символика. При Йордан Атанасов във финала на същинската част на поемата му тя е обвързана с образа на блатото и с картините на брабантския художник Йеронимус Бош (1450 – 1516 г.), който рисува ужасяващи наказания за различните видове грешници (полухора, демони, полуживотни, машини), изобразяващи човешкия облик на Злото („Ад“, „Седемте смъртни гряха“, „Увенчаване с трънен венец“ и др.). Както в картините на Бош, така и при Йордан Атанасов, човекът е представен такъв, какъвто е отвътре – с „най-черната кал на живота“, „по мен и във мен е калта“ – за да се подчертае, че човекът е автор на съдбата си и е отговорен както за своето падение, така и за спасението си. Неслучайно тези образи се предхождат от повторното използване на символиката на тръстиките, но вече в друг, различен аспект – „измачкани“ от хиляди стъпки и разсечени от „ръцете-мачете“ на лирическия герой. В Библията наранената човешка душа е сравнена със смазана тръстика, която е символ на онеправданите, слабите, отчаяните и потиснатите, които Христос иска да укрепи до времето, когато ще възтържествува правдата: „Смазана тръстика няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси, докато изведе правосъдието до победа.“ (Матей, 12: 20). Със „замъждял фитил“ е сравнена онази душа, в която обстоятелствата на живота са притъпили вярата. Този, който може да долее маслото на вярата в светилника на живота, е Христос – той е надеждата и изходът от всяка тежка ситуация. Интересното е, че в поемата на Йордан Атанасов образът на калта е употребен седем пъти, а според свети Августин Христос е придружен от седем сподвижници в оня момент, когато полага началото на края на времената. Въпреки че символистичните пластове в поемата на Йордан Атанасов са твърде много и твърде често – многопосочни, склонна съм да мисля, че удължената пауза на многоточието в края на същинската част на поемата –

И толкова много
по мен и във мен е калта, че
навярно до края на дните си
ще лекувам страха,
ще прочиствам кръвта си,
един по един капилярите...

психологически подготвя читателя именно в тази посока. Като Данте, „на жизненото поприще в средата“, е и лирическият герой на Йордан Атанасов („Ти стигна средата на пътя...“). Много е видял и изживял до тук, но и още много има и трябва да види и изживее, преди да стигне до Светлината на избраната от него цел:

В последния кръг ли на Ада съм, Господи!
И той ли е ТВОЯ МИЛУВКА!
Не, каза тихо.
Пред входа на Първия кръг си.
Но първо убий тъмнината в душата си!
И, продължавай!

И ме блъсна в дълбокото.

Заключителната част на поемата „Кал“ от Йордан Атанасов твърде много напомня „Божествена комедия“ на Данте. Тя не звучи като край на извървян път, а по-скоро като едно ново начало на битието на Лирическия му човек, което ме кара да очаквам продължение. Дали ще се оправдаят моите надежди в тази посока (защото поемата недвусмислено говори за много стойностно начало и в творческия път на автора), зависи от самия Йордан Атанасов.

----------------