Книги проза от бургаски автори за Годишния преглед ’2021

Мисля, че този преглед на книги от бургаските автори е много успешен и доказва за пореден път неговата необходимост като институционална решетка. А и като признание и поощрение на писателския труд, както и трудът на издателските екипи, осъществили тези книжни продукти. Тази година те са изключително бургаски, вече доказали през годините своята роля на популяризатори на бургаските автори – това са най-вече издателствата „Либра Скорп“ и „Знаци“, но и други. Прегледът за 2021 г. ме поставя в позицията на оценяващ двукратно тази година – веднъж през пролетта като рецензент на ръкописите и втори път в края на годината като оценител на готовите книжни продукти в раздел „Проза“. Радвам се, че положителните очаквания ми се потвърдиха – виждам вече готовите книги, държа ги в ръцете си, радвам на отличната им полиграфия и ги чета с удоволствие като нови и в известен смисъл различни творби. И, разбира се, съжалявам, че силната селекция на книги ме затруднява в крайното класиране и награждаване. Сякаш наградите по статут сега са малко, но от друга страна не те са най-важни, защото не са направили никого по-добър писател, важно е критическото обглеждане на книжната продукция, неговата стимулираща роля писатели и поети да продължат напред.

Книгите в проза тук ще представя по реда на тяхното пристигане при мен. Те са 12 на брой: сборници с разкази – 7, романи – 2, критика и есеистика – 1, есеистична проза – 1, литература за деца – 1. Издателствата, реализирали тези книги, са бургаски: „Либра Скорп“ – 4, „Знаци“ – 5, „Бряг“ – 1, „Дива 2007“ – 1, „Ико-софт“ – 1.

1. Иван Сухиванов. Ноар. Разкази. Изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2021 г., 79 с.

Това са поредните ми критически думи за книга на Иван Сухиванов. Този път тя е сборник с кратки разкази под заглавието „Ноар“. Помня добре появилият се през 2006 г. в „Жанет 45“ роман „Дзифт“ на Владислав Тодоров, наречен „ноар“. Както и съчинението „Черният роман“ на покойния Богомил Райнов от 1970 г. И ако едното е вид пародия, другото е художествена критика от партийна позиция. Сухиванов номинира кратките си разкази обобщено с името на субжанра – „Ноар“, но той явно не се стреми към пародия, историите му в голямата си част са сериозни, „твърди“ и „черни“ белетристични парчета от реалността с оголен сюжетен скелет; те са намигания към субжанра, така, както го е правил и в други свои белетристични или поетически книги. Отделно субжанрът определено е насочен към романа от типа мейнстрийм с криминална интрига, т.нар. „твърд роман“, но в различие от него в „романа-ноар“ главният герой обикновено е жертвата, а не разследващия. Това е в началото, към края на 20-те години. Бумът на тази литература, често определяна като „булевардна“, е през 50-те години и до края на 60-те. И най-често „ноарът“ се филмира, но в киното това е по-скоро стил, отколкото жанр. При Сухиванов имаме сборник с разкази в стилистиката на „ноар“, без заглавието да буквализира съдържанието на книгата.

Всъщност, вижте заглавия на други негови книги (независимо дали са поетически или белетристични; нека припомним и неговата критическа книга „Ходове на въображението“, както и последните му опити в драматургията – „Пришествия в загубеното време“): „Лакуни“, „Къси истории“, „Връщане в меланхолията“, „Ексил“, „Бягства“, „Томи“, „Нямо кино“, „Стилът на невъзможното“, „Непревзето море“, „Хендрикс и още свобода“, както и настоящата „Ноар“. Ако и да изглежда, че повечето заглавия номинират жанрове или състояния, ориентирани са към топоси и темпорални отрязъци, етически и естетически категории, то това е привидно, ако вземем предвид основни характеристики от поетиката на писателя, въплътени в заглавията. Като прибавим и иронията/намигането, провокацията, авторът е направил своя правилен избор. Позволете ми тук един „поглед встрани: когато четох анонимния ръкопис „Да бъдем силни поети“ в началото на годината, писах по повод това заглавие: „То очевидно демитологизира, иронизира, пародира чрез призива-пародия към „събратята“ по перо. Какви „силни поети“, какви пет лева!“

Тук няма да се спирам на характерни черти от прозата на Сухиванов (но те в голяма степен се отнасят и за поезията), защото за тях е писано вече и то немалко – минимализмът (и присъщите му херметичност и чиста визуалност), солипсизмът, „ефектът на кехлибара“, стегнатостта и компресивността, енигматичността и краткостта, колажността и „тревожността“, кинематографичността, сугестията, сгъстеността и изобразителния щрих, граничните състояния в изобразяване на живота и смъртта, лимита на човешките възможности, непостижимото, създаване и поддържане на извънсюжетно напрежение, агностицизма, използването на реквизита на различни ретро/модерни/постмодерни поетики... И едно генерализиране, което забелязах в различни други негови книги – авторът е по-близо до традициите на Запада (деконструкция и синтетизъм), отколкото тези на Далечния изток и Ориента (с неговата чувственост).

Книгата събира между кориците си 34 разказа (по-скоро истории) с различен обем – от стандартния вестникарски до суперкъси парчета като „Първият учебен ден“, „Скотобой“, „Н.“, „Клуб“. За тях, но и за голямата част от текстовете, е характерна безсюжетността, за сметка на пластовете, които покриват иначе лишеното от фабула действие (или липсата му), или както ги определя Митко Новков в „Стилът на невъможното“: „Това превръща разказите му в кутия с няколко дъна, която все отваряш и все не стигаш последното“.

Някои от разказите в „Ноар“ са излезли от по-стари книги и публикации (не мога да определя процентно колко), но тук са променени формално, надявам се за по-добро. Например, „И още свобода“ (от сборника „Хендрикс и още свобода“), „Паралелни драми“, „15 минути преди да с отиде лятото“ („15 минути от началото на есента“ в сборника „Бягства“; но тук ще си позволя незначителен паралел – един от разказите в сборника на Николай Фенерски „Улица „Зеленика“ се нарича „На 15 минути от...“ – от смъртта, естествено, и няма нищо общо с чакащия жена анонимен герой в някакво бистро от шест без пет до шест и десет часа), „Преображението“ („Метаморфозата“ в сборника „Бягства“), „Затишие“ („Тишина“ в сборника „Бягства“) и др. Всъщност немалка част от раздела „Истински истории“, а и в цялото съдържание в сборника „Стилът на невъзможното“ („Жанет 45“, 2016) ще намерим именно тук. Убеден съм, че това редактирано редуплициране на идеи от предишни книги само уплътнява общата фактура на книгите му и ги доразвива в нови посоки. Наблюдавал съм го във всичките му художествени книги и всяка от тях съм чел като нова и различна.

Все пак сглобяването на стари текстове под „шапката“ на „ноар“ не променя параметрите на тази белетристика, така както архитектът не строи нова сграда, ако рециклира стара.

2. Слави Томов. Докери. Врати към лятото. Изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2021 г., 87 с.

Автор на романа „Докери. Врати към лятото“ е бургаският журналист и писател Слави Томов и не беше никак трудно да бъде разконспириран, когато го четох като анонимен ръкопис. Това говори добре за него и вече отличимата му стилистика, нищо че стои като бяла врана на фона на мейнстримното съвременно прозаическо производство в Бургас и страната.

Най-общо това е кратък роман на „декадентска“ основа. Имах късмет, че преди около повече от година четох пропуснатата някога класика на Малкълм Лоури „Под вулкана“ (1947; името му ще срещнем многократно между страниците на ръкописа – „За да минаваше времето, четях Malcolm Lowry или пишех...“); но освен него вътре са десетки и десетки имена на писатели, интелектуалци, художници, музиканти, известни световни фирми, марки, топоси и пр., повечето от които изписани на оригиналния език. Те и пришитите чужди думи от разни езици са функционални, защото засягат стила, не толкова фабулата или сюжета, историчността, които тук не са в центъра на вниманието на автора; те носят някаква екзотика, дават интернационалност на изказа.

Наративът в този фрагментарен роман явно е повлиян от писането на Херман Брох, Морис Бланшо, Томас Ман, Марсел Пруст, Патрик Модиано, Джойс, Л. Ф. Селин, Бернхард. Но не само. Това е прозаическа техника, основана на бароковия изказ, изреждането на куп подчинени изречения а ла Пруст и тази нова синтактична структура изглежда вълнува повече писателят. Разбира се, той съзнава, че не „открива топлата вода“ в техническо отношение (нека прибавим тук и особеното подреждане на текста на пасажи, всеки от които носи семантична самостойност, разликата в шрифта в отделните пасажи, неподчинеността на правилното писане често).

Както и при Лоури, това е роман, рожба на модерността. Дали ще е онази модерност, определяна като естетическо самовглеждане, като самосъзнание и ирония към литературните и социалните традиции или тяхното отхвърляне (той отхвърля идеологията на реализма и в немалка част религията и използва произведенията от миналото чрез заемане на реплики, включване, пренаписване, обобщение, преоценка и пародия), е без особено значение тук. Смятам, че на този етап това е по-скоро текст, прескачащ от късния (висок) модернизъм към подстъпите на постмодернизма (доколкото това подлежи на дефиниране). Така че жанровата и идейна характеристика в случая нямат отношение към романовата пълноценност на творбата. Да отбележим все пак, че този текст стои малко изолирано в българската модерна/постмодерна традиция. И тук причината не е само в темата, формата и съдържанието. Авторът експериментира откровено и с трите, като създава един хибриден жанр, наситен с метафори, които размиват границите на установените лимити. И за да допълня характеристиката на този стил проза, ще цитирам думите на проф. К. Лукова: „Богата, синестезийна проза, с метафорична, интелектуална игра; с лингвистични, литературни и сетивни асоциации, напомнящи М. Пруст и О. Уайлд – естетика на еротичното“. Но не можем да не отбележим и претенциите на тази проза, нейната свръхпредпоставеност съчетала и свръхпреживявания на аз-а.

Формално аз-овото повествование разкрива черти на млад човек, работещ като докер на южното пристанище (в Бургас, неуказано) (началото). Живот, преливащ между аз-а и другите (по-скоро прочетеното, наученото и вдъхновяващото отвън като висока литература и изкуство, но също и боксът, жените); живот в полусън и соматично състояние между тук и отвъд (книгите, героите, топосите – Португалия), сливащ минало и „сините пасажи на настоящето ми“. Но също и пътешествие във време-пространството като Пруст и Антонио Табуки. Бих определил този фрагментарен текст като една дълга импресия върху живота – не изпълнения с едрини, а ежедневния, пълен с незабележимите, но елегантни неща, които ни правят по-романтични.

Смятам че ръкописът е издаден след необходима редакторска, коректорска и техническа обработка, както бях писал в рецензията си преди. И както настоява авторът – за целия този труд голяма е благодарността му към редакторката и коректорката Елена Янева. А ето и част от нейните думи на четвърта корица: „Ако бих могла да напиша стихотворение вместо анонс за тази книга, несъмнено бих сторила така, че да ме погледне с огромното сребърно око на пасаж от атерини, проблясващ в залива“.

3. Прогресива Геометрикус (Наталия Недялкова). Аз-ът, ер малък и безгласната буква. Есеистична проза. Изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2021 г., 45 с.

Любопитен ръкопис на филологическа и философска основа. Но не само. Това са етюди и есета върху човешкия опит. Интересна компилация между creative writing, essai writing и отчасти academic writing, но всъщност творческо писане, в което образността и афористичният стил се отличават с творческа самобитност и новаторски дух в една синтетична форма. Неопределено-разтегливата форма на жанра на този фрагментарен ръкопис рефлектира в неговия емоционално-стилистичен колорит: в него личното може бъде толкова лично, колкото четката за зъби, и възвишено и патетично като Алпийски връх; то може да бъде ерудирано като социологически трактат и лековато като пяна; иронично и самоиронично, асоциативно; във всички случаи обаче синтезирано и аргументирано то представя историята на човешкия духовен полет. Жанрово (вж. и „Фрагментът“ на Гео Милев във „Везни“) тези текстове не стоят до някаква определена есеистична традиция – от „Характерите“ на Теофраст (ок. 240 г. пр. Хр.) и ранно- и къснолатински образци, през „опитите“ на Монтен, английската и американската традиция.

В част от кратките есета и етюди (около 300 думи или 2000 знака, но и доста по-къси) изключително остроумно и интелигентно е описан нашият езиков опит в синхрония и диахрония, базиран върху съществуването на онези знаци от азбуката, които привидно са „безгласни“, но всъщност много необходими и функционални („Без да си забележим [...] да те има.“). Любовта към Словото и невидимите и видими връзки, които го свързват в единна сплав, за да „заблести като рибя люспа, или ще се превърне в перла“, е онази червена нишка, преминаваща през тези текстове. В тях присъстват всички онези неща, които правят от езика уникална човешка дейност: тълковните речници (в контекста на „линейността на времето“), ролята на книгата (в „Хубаво е да бъдеш книга“), преходността на записаното (във връзка с новите технологии в „За историята, написана на стр. 404“), пунктуацията като част от „твоята персонална граматика“ („В търсене на изгубената запетая“), словотворчеството като тавматургия (чудотворчество), как (да) четем между редовете („Учиш се да пишеш между редовете“), мисли за времената отпреди Вавилонската кула (етюдът „Език свещен“), точното значение на всяка дума в океана на „една бездънна семантика („Котва“), калиграфията като послание („Paint it white“ – препратка от „Paint it, black“ на  „The Rolling Stones“).

В друга част от текстовете, може би по-голямата, авторката есеизира върху глобални обществени, екзистенциални, етически и личностни проблеми: да си извънреден (извънсистемен) в контекста на списъчните, успелите, остойностените в живота („Извън“), личният избор („Избор“) и посоката на пътя/пътуването („За къде пътувате?“), за това с какъв багаж се отправяме на път („Без багаж“), дрехите и свободната воля като настроение („Свободната воля от закачалката“), как минаваме по моста на живота „По моста на живота“), животът като филм („Всеки с филма си“), съществува ли добротата в Мирозданието („За Доброто“), кое да изберем – бурите или безветрието в живота („За бурите и безветрието“), ролята и изразяването на щастие в новото време („Лайк наш насъщни...“), синкопът в живота („В ритъма на своенравния несиметричен синкоп“), какъв е дрескодът при срещите със себе си („Дрескод за срещи със ебе си“)... И още – за въздушните кули, катедралите и темелите, да тръгнеш по дирите на Синята птица... Въпроси, които пораждат нови отговори, проза, която предполага дописване. „И така до безкрай, без редакторска намеса.“, както завършва предпоследният фрагмент. Или каламбурът за същинския финал: „Всеки с номера си. Ама не всеки номер е запазен и златен...“. Умна, закачлива есеистична проза. Но защо този псевдоним? Може би, защото както казва Роза Боянова, „всяка нова книга на Наталия Недялкова се стреми да представи друг неин профил, стил или различни внушения и заедно с това – има нужда от ново име“.

4. Николай Фенерски. Улица „Зеленика“. Изд. „Дива 2007“, Бургас, 2021 г., 140 с.

Това е поредният сборник с разкази на Николай Фенерски, в който той е същият писател, но и по-различен. Работното му заглавие беше „Нещата, които не ни принадлежат“ и това беше финалният текст на книгата. А „Улица „Зеленика“ е улицата на автора във село Фазаново, където той отива със съпругата си Мария (по-натам ще стане въпрос за факта и фикцията при този автор, за автобиографичното в тъканта на прозата му). След този финален разказ има текст в италик (епистола), който ни информира за един писателски трик – кое е измислица, кое не е, когато поставяме несъществуващи реплики в устата на други, известни хора (в случая Достоевски). Разбира се коректният автор отговаря възпитано на лекарския колектив от психиатри, че този похват се нарича литературна фалшификация или мистификация. Това, казва той, е трик за имитиране на автентизъм. Смятам, че тази особено важна за творчеството на Фенерски характеристика, е онагледена с нужната доза ирония и хумор и е на място.

Винаги съм стоял зад кредото, че освен дълбока (висока), прозата трябва да е и интересна, четивна, без едното да пречи на другото. Изглежда това е и кредото на автора. Достатъчно е да прегледаме само заглавията (някои от които каламбури, изградени на игрови принцип, парадоксални, с намигания към известни личности, творби, топоси) на повечето от разказите в сборника (31 на брой, повечето в т.нар. вестникарски формат): „До контейнера и обратно“, „На село всичко става по естествен път“, „Канчето, което намерих под парка на Гауди“, „Техниката убива любовта“, „Лятото не е само наужким“, „Ял ли е Вазов пържоли?“, „Нови творчески успехи“, „Вълнодобив и млеконадой“, „Ботушите на Ботев“, От Виена до Враца“, „Овца с намордник“, „Веня и Федя“ и др. И докато дочакаме да видим кои са тези неща, „които не ни принадлежат“ (умело поставени в края на сборника), научаваме още много неща, които ни принадлежат, а те са любовта, приятелството, състраданието, съвестта, завистта, новите технологии, псевдо/квази патриотизъм, гео- и политически проекти, гешефти и корупционни схеми, загуба и печалба, границите на човека, бит и битие („Вазов е битието, пържолите са битът.“), религиозност, смирение, път и пътища, памет и пр.

Белетристика на ръба на жанра, на ръба между фикцията и реалността, факшън. Авторът създава един паралелен художествен свят, който изглежда автентичен, именно заради умението му да разказва за себе си първолично, да пречупва нещата през собствената си позиция и гледна точка. Използва и развива наративни техники и похвати, които често опират до постмодерния инструментариум, но писането му си остава в потока на т.нар. „нов автентизъм“; демонстрира в една нова форма ясен и кристално чист език, зад чиято „автентичност“ прозира умението на автора да разказва за себе си, предизвиквайки емпатия. И това не е всичко. Ровейки се в спомените си, в простите, но поучителни случки от живота наоколо и разказите на другите (нека отбележим важната характеристика, че авторът „прави“ разказ/литература от почти всичко), се ражда жива проза, подчинена на думите на Орхан Памук за основните цели на днешната литература: „... това, което литературата на нашето време трябва да разказва и проучва най-вече, са базисните страхове на човечеството: страхът да не остане изолиран, страхът да не се окаже, че не струваш нищо, и чувството за малоценност, което съпровожда такива страхове; колективните унижения и ранимости, оскърбленията, болките от понесени несправедливости, болезнената чувствителност и въображаемите обиди, както и националистическото перчене и надуване, което се родее с тях...“ (в „Други цветове“, „Еднорог“, С., 2011). И допълва: „Тези неща докосват мрака в мен“. И това, разбира се, не е всичко: трябва да преодолеем усещането си за провинциалност, поставящо чувството ни за автентизъм под въпрос, големите дилеми на човечеството...

И тази литература, покрай всякакви сюжети, авторефлексивно се занимава, разказва и самото писане (лаборатория) – собствено или изобщо; тръгва от професионалното – учителството, за да преобърне съзнанието ни за моделите на възпитание и обучение. При него обаче писателска роля не е отделена, мета-поставена в една свръхпозиция спрямо „живота“, а е сраснала с него до пълно покритие.

Като цяло сборникът е подчинен на морални усилия, които предизвикват уважението ни, дори когато съзнаваме, че в голямата си част те са обречени. Дори когато не сме съгласни с позиции и тези от разказите, ние знаем, че това все пак не е фанатизъм или неразбиране на проблемите; това ясни, твърди позиции на талантлив автор, несъмнено интелигентен и отворен към света.

А „нещата, които не ни принадлежат“? Да си послужим с няколко цитата от финалния (едноименния) разказ: „За да притежаваш едно нещо, то трябва да е далеч от тебе.“; „Отровим ли душата си, отравяме всичко, с което разполагаме тук долу.“; „Ползваме нещата твърде временно. Употребяваме ги за кратък период и си заминаваме. Това е. Не е временна само душата.“.

5. Иван Скевин. Пазачите на мъртвия град. Изд. „Ико-софт“ ИИ, Бургас, 2021 г., 87 с.

Иван Скевин е творчески псевдоним на Иван К. Иванов, а самият той е автор на книгите „Раков дол – изгубената връзка“ (2014), „Предизвестена вест“ (2016; стихосбирката има съпътстваща награда от конкурса „Христо Фотев“ през 2016 г.) и „Объркан роман“ (2019).

„Пазачите на мъртвия град“ е роман, издаден от „Ико-софт“, както и предишните му книги. Роман дистопия, свързан тематично с град Бургас. Тоест, пресъздаването на някакъв въображаем свят, който се счита за нежелан. И още няколко думи около термина: В дистопията това е свят, в който противоречията на идеологическите дискурси са доведени до крайните си последици. Дистопията изследва настоящата ни реалност с намерение да предвиди как определени методи на управление на обществото могат да доведат до несправедливи и жестоки системи. Днес терминът става доста актуален и доказателство за това е адаптацията му към жанра научна фантастика. Да припомним все пак, че класически книги на дистопични романи са тези на Оруел, Хъксли и Бредбъри, а последният роман на Захари Карабашлиев „Опашката“ е фантастична дистопия.

Какво се случва с романа „Пазачите на мъртвия град“? Кой е дистопичният свят в него? Сюжетът е камерен: Сатаната, Свирепият ангел, Пратеникът на подземното царство, отива в Бургас (всъщност напомня Бургас), за да се срещне с Пазителите на мъртвия град, да ги изслуша и евентуално да помогне на „злите управници и техните верни слуги, обладани изцяло от моята хищност, опустошавали дълго тази държава и разрушили напълно града...“. Приемаме, че образът на Бургас от настоящата епоха е огледален образ на състоянието на всеки български град от това време и на държавата като цяло. Това е образът от Преходната епоха след преврата от 1989 г. („нежеланият свят“), който е противопоставен на образа от соца преди 89-а (образът от близкото минало, предаден с романтична аура). Сатаната среща последователно Пазача на радостта (романтиката от запазената природа, града, плажовете, кристалното море, безгрижните деца, доволните хора, но и големите строежи от соца...), Пазача на спомена за романтичното минало [в моя град и на бохемите] („Това бяха нощите, обагрени в жълто от големите среднощни пеперуди... и гларусите, разбира се, които постоянно се караха“, но и култовите сгради, градски места на културата, бохемския живот), Пазача на спомена за жестокостта, коварството, алчността и разрухата (който създава т.нар. Алея на славата в своя гробищен парк, всъщност Алея на забравата за хората, опустошили и разграбили града), Фаропазачът на острова, Репортер от местен сайт, който се опитва да размърда втвърдените мозъци и да опази съвестта на малкото останали хора, друг Пазач на спомена, който аранжира витрина не с дрехи, а с чудовища, Пазача на спомена за душите на хората („на мъртвите и на живите от прозорците, които вече не светят...“).

Разбира се, както е редно, Сатаната играе ролята на обвинител/прокурор. Но едновременно той се превръща и в арбитър, но като подчинен на Бога, както и на други ангели, няма власт над човешката душа и без божието разрешение не може да посегне над праведниците. „Аз се отрекох от себе си! Това е! Той е по-силен от мен...!“ – са последните думи на романа.

И още нещо: съзирам в текста излишна патетика, на места публицистичност и доста драматизиране (за сметка на драматургия), освен ако не са нарочни, като част от естетиката на разказване. Текстът е по-удобен в този си камерен вид да бъде адаптиран като сценичен текст, но това е само идея. При първия прочит на текста като ръкопис, бях завършил с думите, че му е нужна редакторска, коректорска намеса и техническа обработка. Мисля, че те са извършени добросъвестно, като отчетем, че редактор на романа е Роза Боянова, коректор Янка Вълканова, а графичният дизайн е дело на „Нилекта прим“.

6. Мина Кръстева. Призрачните къщи. Изд. „Знаци“, Бургас, 2021 г., 103 с.

„Призрачните къщи“ е сборник с разкази. 25 на брой плюс едни потпури с общо заглавие „На пейката“ в края. Средна дължина на разказите – страница и половина (5300 знака, 760 думи). Тема – животът в българското село днес. Форма – с известни условности можем да го определим и като цикличен сборник. Ще кажа още в началото, че темата „село“ в първите десетилетия на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана обратното, когато преди десетина години писах за стихосбирката на Марин Георгиев „Доживяване“ (2011), а по-късно и за други книги с подобна тематика. Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Ще кажа само, че в социологически план селата в огромни области в страната ни са с изчезващо население, а причините за срива на селото са комплексни и не са от вчера и от оня ден. Според чл. 3, ал. 2 от Закона за административно-териториалното устройство, за да се води едно място като населено, то трябва да има поне един жител и собствено землище. Ето как в последните години по този начин са закрити стотици села. Според данните едва 23% от жителите на страната ни са регистрирани с адреси в селата.

Разказите в този сборник, освен, че са селски по тематика, са и класически по форма, следващи Елин-Пелиновата традиция. Те са наративи, в които вездесъщият разказвач води читателя из топосите на едно средностатистическо село, разказва народните обичаи, среща го с местни емблематични личности; това са имагинерни разговори с анонимен слушател (ето началото на някои от тях: „Днес, братче, реших да се поразходя до пощата...“; „Сън не ме хваща, братче, на караконджул съм се превърнала, ей затова седнах да ти пиша този имейл посред нощите.“; „И днес, братче, реших да се поразходя из селото с надежда да срещна някого...“; „Тъй стоят нещата в днешно време, братче, в селото едно магаре не можеш да видиш.“; „Днес всеки свещ пали, братче, всеки е набожен.“ И т.н.) Атмосферата в разказите основно е споменно-носталгичната, но това не задава меланхолен тон, няма да срещнем оплаквачки и мрънкащи герои, които нищят опозицията тогава – сега в полза на соца и миналото. Припомнянето на миналото тук е в контраст с днешния ден, но не непременно с тон на критически патос; разказаните човешки истории и припомнянето на всичко, свързано със селския живот и бит, цялата тази ретроспекция е предадена просто, на жив и ясен български език, с топлота и разбиране на другия и неподправен хумор.

Разказаните истории се случват, когато разказвачът излиза от дома си по някакъв повод и попада на места и обекти, потънали в разруха и забрава. Това са бръснарницата (с разговорите на клиентите за казармата и войните), лятното кино на мегдана (историята с обърнатата лента), вездесъщата кръчма (жизненоважно обществено място за контакти и информация, което според разказаната история, не само сближава хората, но и врагове създава); училището, църквата и читалището (душата на селото), фурната (сърцето на селото), реката, плевникът, радиоточката, но и призрачните къщи, в които всеки камък и дърво крие интересни и вълнуващи истории. Историите в друга група разкази са свързани със селския събор, кукерите, знахарката, живота на циганите (и на калайджиите в частност), новите заселници, сцената за 24 май... Цикълът/обиколка за/на това село завършва с логичния разказ „Звуците на миналото“, наистина пронизан от носталгия и лека безнадеждност.

Последната група миниатюри „На пейката“ ни връща в града, на пейката пред входа, където ежедневно една и съща група хора нищят политиката и ежедневието си. Тя вкарва синхрония в книгата, реален живот и поглед встрани от селото, което е с двата крака в миналото.

Разказът „Хляб, вино и каквото дал Господ“ завършва така:

„Сладки споменчета!

Конете и воловете вече отдавна ги няма, а спомените още живеят в мен“.

Това добре, казвам си, но когато и авторът на тези редове, носителите на спомени вече ги няма, какво остава? Ами книгата, написаното...

Книгата излиза в изд. „Знаци“ в прекрасно художествено оформление на Стайо Гарноев и под редакторството на Сергей Трайков. А Мина Кръстева отново ни изненадва приятно с тази различна от предишните книги – поезия, книга за деца, сборник с разкази, роман и романизирана биография на майстор Кольо Фичето.

7. Роза Боянова. Ескизи към портрети на писатели. Изд. „Знаци“, Бургас, 2021 г., 155 с.

Това е сборник от оперативна критика и ескизи към портретите на двама емблематични за българската литература поети, свързани с Бургас – Иван Пейчев и Христо Фотев. Текстовете са в жанра на т.нар. импресионистична критика, а въздействието им идва от стила на авторката Роза Боянова – поетеса, критик и литературен организатор, възпитател на детски таланти, „Почетен гражданин на Бургас“; въздействието идва от автентичността на спомените и обективността при представянето на автори и книги. Този сборник е важен за Литературен Бургас, защото пази литературната памет и има вклад в тълкуването и презентацията на най-новата бургаска литература и свързаните по един или друг начин с Бургас автори. Сам съм писал и издавал няколко сборни книги с оперативна критика, с есеистика, етюди, интервюта, затова се досещам колко е трудно и отговорно те да се структурират, концептуализират, за да имат вид на книга, която съдържа общо послание. Мисля, че в случая авторката се е справила с критическата си задача. Това, което обединява многобройните текстове, не е само литературата на Бургас в нейните разнообразни форми и прояви, а и мисълта за общата мисия на твореца и неговото място на интелектуалната карта на България и на света (бих посочил в тази посока „Бунтът в една книга с документи“ – за книгата на проф. Росица Йорданова „Глобалната културна политика на ЮНЕСКО“). Между страниците ѝ ще можете да се запознаете (простете пунктуалността, но при подобни книги е необходима) с рецензии или отзиви и ревюта за книги на Анамария Коева („Как Ани мълчи по Бредбъри“), Анжела Димчева („С експресията на една нова чувствителност“), „Светът на рамото на Атанас Радойнов“, Бина Калс („Книга с вулканично сърце“), Борче Панов („Татуирано с обич море“), Боян Ангелов („Извисено“), Валентина Радинска („Да преподаваш мълчание“), Виктория Гоцева („Обецата на ухото на победата“), „Дон Кихот от Шумен“ (за Ганчо Мошков), Георги Йочев („Светът като лозе“), Георги Д. Георгиев („Крадци на хоризонта са моряците“), Джина Василева („По следите на един незавършен роман“ – на Борис Априлов, да вметнем), „Поезията на Иван Апостолов“, „Многоликият Иван Вълев“, Иван Сухиванов („Поетът зад заглавието“), Катерина Стойкова („Ти си „Птичка на перваза“), Керана Ангелова („Отворените очи на съня, сънуването на живота“), Лилия Христова („Разкази, написани с „Перо от черен котарак“), Манол Манолов и Никола Манолов („Максими, миниатюри и смях“), Манол Манолов („Големите думи, които ни правят малки“), Мария Маринова („Да светиш с добри дела и помисли“), Милка Иванова („Бургаската бохема и „Приятелят на дон Пабло“), Милка Стоянова („Кораб в далечината“), Мина Кръстева („Извори в пустинята“), Наталия Недялкова („Онзи, който назовава“), Петър Чухов („Моят ад е моята крепост“), Пламен Панчев („Автопортрет в стихове“), проф. Росица Йорданова („Бунтът в една книга с документи“), Янчо Михайлов („Дни без море“, нощи без бряг“), „Посочени от божия пръст“ (за сб. „Митични птици. Млади автори от Бургас“). Финалният текст на книгата е „Вертикалните разсъждения на художника Румен Михайлов“. Ще призная, че при запознаването си с ръкописа, малко ме смути поставянето на художник в контекста на литературата. Но когато го прочетох отново в книжното тяло, разбрах. Румен Михайлов е част от общия спомен на Роза за приятелите във времето – били те художници, поети, писатели, но изключително хора с висок морал и талант. Румен Михайлов е и художник на корицата с Пегас на тази прекрасна книга, а конкретно по този повод авторката казва: „Пегасите на Румен Михайлов са символно изразяване на творческия възход, на стремежа към божественото“.

Тази книга не си поставя за цел да преподрежда, йерархизира и систематизира факти и ценности в литературата, а изборът на заглавия и автори е по-скоро субективен. Тя е археология на духа, която разкрива истинските стойности на изкуството през призмата на морала и приятелството, личния спомен и преплитането на биографиите. Стреми се да осъществи приемственост между поколенията, да отдаде почит и признателност към учителите – Ганчо Мошков на първо място, а след това и Фотев, Пейчев. Писана с много любов към твореца и неговите произведения, към топосите и артефактите, тя ни прави по-извисени, внушава ни идеята за божественост и космичност на изкуството и чрез своите критически слова ни открива пътя към съвършенството.

8. Гочо Гочев. Adrenalin. Made in Bulgaria. Изд. „Бряг“, Бургас, 2021 г., 135 с.

Гочо Гочев е познат на пишещата общност в Бургас с книгите „Обърни лицето си“ (25 разказа, 2014), „Водачът на Трабант 601“ (хумор и сатира, 2017) „Напудрените делници на Адам и Ева“ (стихотворения, афоризми, 2018). Към анотацията на книгите му върви и: „Роден през 1958 г. Филолог по образование, работи в сферата на полиграфията и рекламата“. Не е кой знае колко, затова директно към „Адреналин“.

Заглавието на новата му книга – сборник с разкази – предполага производството на адреналин в България, особено през последните три десетилетия, което едва ли е авторско откритие. Разказите са 28 на брой, с различен обем. Те са със сюжети от съвремието, но в част от тях ще открием и рефлексии от близкото минало. В тях блика, както гласи клишето, неподправен хумор, без да са хумористични. Някъде обаче блика позакъсняла социална сатира и морализъм от 70-те („История с „Икарус“ – в две части). Много от тях са свързани тематично с морето и конкретно с Бургас (обяснимо). Има и голяма доза любов, еротика, да речем и неподправен секс (както например в „Циците объркаха нещата“, „Писателят, компютърът, любовницата“, „Етюд за изразните средства“, „Моите ръце – твоите ръце“, но и др.). Немалка част от разказите са построени върху диалог; едни са първолични, повечето третолични, а има и похват разказ в разказа – все писателски техники, вече отработени във времето, без да допринасят пряко за качеството на текстовете. Структурата на книгата показва известна цикличност – с общи топоси и герои, но едва ли можем да определим сборника с разкази като циклична проза. Още повече да открием някакъв концепт в изграждането му. Това, което всъщност, обединява тези разкази е тяхната хиперреалистичност (за която ще стане дума още веднъж). Както и в предишните си книги, и тук авторът настоява върху някакъв жанр – в случая сборник с белетристични творби, подобно на дебютния му сборник „Обърни лицето си“ (разкази от 70-те, 80-те години, които тогава някой беше номинирал като „класически сдържани“), „Водачът на Трабант 601“ беше определен от Гочев като „мемоари“, а „Напудрените делници на Адам и Ева“ обединяваше разнообразни жанрово текстове (стихотворения, злободневки, басни, афоризми, парафрази). По-важното е, че авторът, независимо от жанровата квалификация, успява да компрометира жанра, да го профанира, а иначе сполучливо замислени и изградени текстове да звучат изпразнени от съдържание, повърхностно и претенциозно; като общо впечатление текстове брътвежни, лакардийски.

Понеже стана дума за претенция, нека отбележим едно тяхно качество, забелязано и при предишни негови книги – тяхната „реалистичност“. Наистина, в „Обърни лицето си“ те предават автентично времето/епохата от времето на презрелия соц. И в тях, и в настоящата книга те рисуват или са посветени на реални хора, а бекграундът застрашително надделява над конкретното описание, над сюжета (доколкото го има тук-там) и над цялостния текст. Всичко това отдалечава сборника от художествена белетристика, дори я взривява, но авторът нехае за това, защото взривяването не е функционално. Ще използвам термина берихти (отбелязан от критиката във връзка с „мемоарите“ „Водачът на Трабант 601“ – недоумявам защо авторът се чувства длъжен да прави доклади, пълни отчети за всеки един елемент от структурата на разказа – описание, характеристика на герой, остаряла или чужда дума, технически данни, исторически справки, пътувания, изложби и пр. И всичко това втъкано в текста, обяснение в италик преди основния текст, пояснено в скоби след съответната дума или под линия. Досадно, нефункционално и подценяващо/принизяващо съвременния читател в крайна сметка.

Все пак ако някъде открием белетристична нормалност (не постижение), то тя е в непретенциозни текстове като „Бори ме козелът“, „Холестерол“, „Портретът от терасата“, „Циците объркаха нещата“, „Копо“, „Шекера от село Славянци“. И добри имена на герои (които подозирам са такива и в живата реалност, а тук някои се въртят в различни текстове, като се опитват да внушат цикличност): Стюардесата, бат’Пенчо, Дон Бонбон, Дон Емилио, Доцента, Кръстника (всъщност Гаро Ахчиян; в края на текста „Луксът на свободата“ авторът съобщава в италик, че той е четен като биографично представяне на Гаро Ахчиян по случай неговата 75-годишнина, когато в Културния център „Морско казино“ в Бургас кметът му връчва отличието „Ключът на кулата“ през 2015 г.), Емо Сузито (но и Тодор Сузито и Малкото Сузи), Кольо Мазалатския, Ник Ко, Копо, Бети и Муки, Игумена, Кака Льонка, Лейди Ди, Сеньор Домат, шофьорът на „Икарус“ Купен Кожев и др.

А заглавието? Дали можем да обединим тези иначе разнородни текстове под заглавието „Адреналин. Произведено в България“. Ако приемем очевидното – това е хормонът на страха, който иначе има и позитивна роля – помага ни да се справим с дадена възникнала ситуация – и всичко това свързваме с България и българите, може да се окаже, че заглавието е сполучливо. Но художествената литература трябва да бяга от очевидното и буквализирането, а именно това тази книга не прави.

9. Екатерина Капрова. Роуз и други вълшебни кръстници. Изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2021 г., 89 с.

Дебютът на Екатерина Капрова е през 2019 г. със сборника разкази „Роуз и вълшебната ми Кръстница“. Родената в Бургас през 1969 г. авторка е завършила специалността „Връзки с обществеността“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Дългогодишен телевизионен и радиожурналист и кореспондент на БНР от Бургас, управител на интернет новинарския сайт burgasnews.com.    

„Роуз и други вълшебни кръстници“ е сборник с белетристика, своеобразно продължение на историите от дебютната ѝ книга, който можем да таксуваме и като цикличен роман/приказен фрагментарен роман, и като цикличен белетристичен сборник. Ще кажа още, че с малко повече усилия цикличният сборник наистина би се превърнал в някаква форма на „отворен“ (non finito) или цикличен/сегментарен роман, което би открило и повече възможности за рецепцията на един по-монолитен текст. Мисля обаче, че и в тази си форма книгата е достатъчно интересна за читателите. Автори на корицата и рисунките са синът на авторката Никола Христов и неговия състудент от Великобритания Стефан Димитров, редактор е Динко Динков, а издателството е „Либра Скорп“.

Структурно книгата съдържа 12 части (отделни разкази, свързани с общи герои и сюжетни нишки). Първият текст „Кръстниците“ е в ролята на увод, където авторката уточнява понятията Вълшебна Кръстница, Прераждане, Свободен избор, Орис, Съдба. Ето заглавията на историите, които следват: „Пиле с кисело зеле“, „Не те обичам“, „Духовете“, „Горче“, „Валпургиева нощ“, „Принцеси и принцове“, „Мишка“, „Лампа в кухнята“ „Татко“, „Антон“, „Роуз“. Простичко разказани житейски истории на обикновени личности с различни съдби. Някои от тях („Горче“) са с неочакван край, други („Валпургиева нощ“) – с т.нар. щастлив край, а трети („Не те обичам“) – с отворен край (историята продължава ретроспективно в следващия текст „Духовете“). Цялостната конструкция на книгата оставя възможност за продължение.

Тук няма да правя преразкази, въпреки че интересно поднесените истории плачат за такива, но ще кажа, че наративът тече леко, четивно с нужната доза ирония и самоирония, изпълнени в отлична стилистика. В разказите присъства приказното, фантастичното и вълшебното, но звучат реалистично, с бекраунда от днешния ден. Образите са пълнокръвни и изобразени в развитие. Без да подценява манталитета на зрелия читател, авторката е избрала интересен начин да предаде/внуши т.нар. поука/извод след всеки разказ – в кратък текст, отделен графично от разказа (като бел. под линия, послепис), обикновено разговарят Роуз и други Вълшебни Кръстници. Разказите следват различни теми – най-вече любовта и всичко свързано с нея – срещи, изневери, раздели, ревност, семейството, вината, проблемите на пола, болката на душата, еманципацията на жената, щастието, прошката, депресията, смъртта, но и приятелството, доверието, изгубеното щастие и надеждата. Всеки разказ носи свой колорит и разкрива лична драма, но хармонично се вписва в общата тоналност на творбата – в представения житейския паноптикум да можем да си отговорим на някои простички въпроси, като този: „– Роуз, защо някои хора живеят добре, а други се гърчат цял живот? – „Ами имат си уроци за учене на този свят.“ („Антон“)

Сполучлива заключителна част, в която с решението за строежа на нова църква на мястото на стария изгорен храм се връща вярата и надеждата в сърцата на хората.

10. Елена Стойчева. Маги в селището на пчелите. Изд. „Знаци“, Бургас, 2021 г.

През 2021 г. Елена Стойчева се представя с цели три прозаически книги на Прегледа. Дебютната ѝ книга с разкази е „Шивачът на времето“, но аз ще започна обяснимо с детската „Маги в селището на пчелите“, защото я рецензирах като ръкопис преди месеци и тя излиза с финансовата подкрепа на Община Бургас.

„Маги в селището на пчелите“ попада в раздела литература за деца, жанр – роман. Преди началото има стихотворение в ролята на мото – „Нека да е лято...“, без указан автор, с реминисцеции от Миряна Башева и Петя Дубарова, но всъщност детско по тематика.

Ще призная, че заниманията ми с литературни изследвания и оперативна критика (но и художествена проза) почти винаги са свързани с любопитството, заради плътността и обективността на писането, но и заради контекста на творбата във времето и пространството, биографичното.

Проверих кое е това Селище на пчелите – то го има в самото начало на този текст – „вдън странджанската гора“, където „дядо Андро беше създал Селището на пчелите“. Но го има и в Интернет: „Елена и Андрей Стойчеви са от онези млади семейства, които са решили да разпускат, занимавайки се с животновъдство и земеделие на село. Двамата бургазлии отглеждат пчели и произвеждат манов мед в малкотърновското село Визица. Често изминават разстоянието от Бургас до китното селце, за да развиват и поддържат пчелина си. Първите им кошери са разположени в двора на къщата на прадядото на Андрей. През 90-те години на миналия век в нея са снимани епизоди от филма „Здравей, бабо!“ на режисьорката Марияна Евстатиева Биолчева.

Пчеларството обаче не е основното им средство за препитание. Елена по образование е филолог-франкофон, а в момента работи в сферата на здравеопазването. Съпругът ѝ е ръководител движение на жп гара“. Позволих си това любопитно надникване зад кулисите, защото следващите текстове издаваха една изключителна ерудиция и познания в областта на пчеларството, макар и пречупена през детския поглед и приказното и фантазното.

А сега за достойнствата и недостатъците на „Маги...“. Макар да описва приключенията на малката Маги на село, където физически се смалява и живее след пчелното семейство, книгата освен, че е забавна и интересна, не е само текст за развлечение. Познанието за света, в частност на пчелното семейство, за малкия човек е не само информационно, то е и възпитателно. Постигнато е чрез трансформацията на детето в малко живо човешко същество, което, разбира се, общува на човешки език с пчелите – Зизу, Зара, царицата Мама Зина, но и светулката Мани, стоножката Пепа. Традицията и паралелите с много творби на литературата за деца – български и чужди образци – тук са видими и различими, което не пречи творбата в българския контекст да звучи автентично и реалистично, като имаме предвид фантазния елемент върху който е изградена. Това е постигнато с успешна имитация на детското в поведението, речта, описанията на героите и природните картини, света на пчелите като цяло, както и диалога. Успешно са имплантирани и стиховете в цялостния текст, а те са освен това и въздействащи като качествена поезия за деца. Приключенията (и познанието) не остават само в света на пчелния кошер, те засягат и други подобни светове на насекоми – земните пчели (в „Далечни братовчеди“, но получаваме и информация за подобни „братовчеди“ в Мексико, Индия, Африка), стършелите („Стършелите и приятелите“).

В дванайсет глави (особено сполучлива като заглавие е последната „Добрата магия е сън с аромат на меденки“) последователно детският читател получава три в едно – читателското удоволствие от добре написания и сглобен като сюжет текст, информацията за едно относително непознато място в нашата познавателна парадигма (не само детската) и възпитателния и етичен елементи. На финала човекофеята Маги си възвръща отново реалните размери и се сбогува със своите приятелки, за да се отправи към нови приключения.

Книгата е в отлична полиграфия на изд. „Знаци“ с цветни илюстрации от Ангелина Ангелова.

11. Елена Стойчева. Шивачът на времето. Изд. „Знаци“, Бургас, 2021 г., 142 с.

„Шивачът на времето“ е всъщност дебютната книга на Елена Стойчева, излязла в самия край на 2020 г. (настоящото издание с маркер от 2021 г. може би е второ или допечатка). Това е сборник с 20 разказа. Чудесно полиграфически издържано издание с графичен дизайн от Катя Петкова и картина „На пчеличките с любов” на първа корица от Валя Брадшоу, получила награда на публиката в конкурс от Анаполис, САЩ, през 2020 г. Книгата е допълнена с Речник на диалектните и чуждите думи, който в голямата си част е уместен и необходим. Както и в останалите книги на авторката, действието и тук се свързва със Странджанския регион, а темпорално ни отпраща в повечето случаи към настоящето, но и към близкото или по-далечно минало – „Зовяха го Вълчанов мост“, „Пиронът“, „Надежда е“ и др. Често използван технически наративен похват е разказ в разказа, а гледната точка обикновено е първолична. Сполучливо заглавието на сборника идва от заглавието на едноименния разказ „Шивачът на времето“ – метафора на живота и паметта за него, която свързваме с божествената промисъл или криволиците на съдбата. Авторката казва: „Да, шивачът на времето отдавна не се нарича терзия“. Думата липсва в Речника в края на книгата, но човек я познава от контекста; терзията е вечен, както е вечно и непреходно времето – минало, настояще и бъдеще, но той е и наш съдник, и наш щедър покровител, който ни посочва и води по пътя към доброто. Или както е в „Пътник през живота“ – да утвърди живота над смъртта, таланта и силата на човешкия дух пред унинието и безверието; певческият талант на претърпелия тежко житейско крушение Вълето и вярата в живота му помагат да го преодолее и да продължи да бъде „този пеещ пътник през живота“.

Основната част от историите е свързана с пчелите и пчеларството – онзи крайъгълен камък, който променя житейския път и на авторката. А самите истории тя намира и записва там, на терен – в Странджа, и те са облъхнати със сурова романтика, но и с лек сантимент и оценка, породени от паралелите с миналото. В тях ще открием темите за сблъсъка между селото и града, между модерността и патриархалността, поколенията. Направен е опит за възкресение на един отминал свят със силата на спомените и мечтите, а в днешния ден можем да открием щастието и радостта дори само в „три мига време“.

12. Елена Стойчева. Балсам от Гълъб. Изд. „Знаци“, Бургас, 2021 г., 157 с.

„Балсам от Гълъб“ е трета поред книга с разкази на Елена Стойчева, която развива и надгражда първата ѝ книга. За разлика от нея обаче тя е ориентирана повече към духа, духовното, вярата и мотото към повечето от историите са цитати от библейски текстове. Това не е обаче типично християнска проза, в нея християнското е по-скоро странична проекция, в противен случай „това би ги белязало с евтина доктриналност“ (както написа навремето Калин Янакиев за сборника „Помилуй, Господи!“ на Деян Енев). Героите на разказите, както и в предишните книги на Е. Стойчева, не са изключителни, а сюжетите са с изчистена и опростена структура. Без морализаторство тази проза се опитва да внуши, че идеята за спасение не е нещо извън нас, че житейския „балсам“ на художника Гълъб Кадиев не е оня „балсам от Галаад“ (наистина реалия от времето на Вехтия завет, а в отговора на въпроса „Няма ли балсам в Галаад? “ лежи един втори план – евреите по това време живеели много лошо, но продължавали да проявяват непокорство към Бога, което индиректно ни кара да правим паралели с днешния ден), този „балсам“ всъщност е починалата му преди години съпруга на художника Невена – творец, жена и любовница-вдъхновителка, „лек и за душата, и за тялото“. Балсам за човека обаче може да бъде и родината, което разбираме от едва когато напуснем задълго пределите ѝ и носталгията започне да ни мъчи. Различни са историите в тази книга. Те започват с въпроса „Къде е вярата ви“? (първият разказ) и завършват с „Магазин „Библиотеката“ (който особено ми е близък и затваря композицията с мотото от Айнщайн „Няма знание без вяра и няма вяра без знание“). Преображението на Ирмо в първия разказ започва от напускането на семейството, животът му на село, прочитането на бележката „Къде е вярата ви? Евангелие от Лука 8:25“ и откриването на запуснатия Божи дом, който той ремонтира. Интересна е симбиозата между човек и природа в разказите от тази книга (но и в другите две), между вяра и одухотворената натура, родени в контекста на историята на Странджа планина. Те са в някаква постоянна мистична хармония и взаимно се допълват и взаимоизискват, а хармонията им ражда истинската душевност на човека, който отговаря на въпроса „Къде е вярата ти?“ не с нещо друго, а с думите: „В пролетта, която носиш, Боже!“

Има нещо, което пречупва човек. Добре е, отвреме-навреме да има неща, които те пречупват (писателят непременно трябва да бъде пречупван). Героите в книгата са различни или особени, раними или носещи белезите от стари рани, но те търсят пътища да преодолеят проблемите и да открият в себе си светилника на божията промисъл. Такива са Безчадната (от едноименния разказ), споменатият Ирмо, Рада (от „Радината смоковница“), дядо Климент (от „Кладаровският звънар“), Найден (от „Неведоми криволици“), пианистката Генета Огнева (от „Преломи“), хлебарят Богомил (от „Бого-милите“), д-р Харалан Зографов (от „Магазин „Библиотеката“) и др.

Сборникът носи една вътрешна светлина и надежда. Ето финалите на някои от разказите, които в такива случаи са важни: „Но всичко в този свят остава скрито от очите, като зад залостена врата, или изплакато и подслонено в молитва – между човека и Бога! За останалите – тайна!“; „И всяко спечелено щастие е малко възкръсване“; „Беше ми някак светло, като на изваляно небе, нищо, че дъждът бе по петите ми.“; „Отново имаше кръг, топлина и светлина.“

Поредна прекрасна корица на Иво Рафаилов.

-----------------