Когато в Рая валеше дъжд

В Рая – надвиснал над магическия южен бряг, валеше дъжд. Бе дошъл съвсем неочаквано от морето – светъл и проливен, сякаш самото море се беше вдигнало в летните си шеги към небето, и се заизливаше на сребърни струи. Плисна по плочите на крайморското заведение, затъркаля се на едри бисери по листата на смокинята и разгони сгорещените от плажа полуголи момичета. Те се вдигнаха със смях, събаряйки белите елегантни столове, прелетяха през дъжда на пъстър облак, прекосиха го и изчезнаха с мокри крила, а след тях смешно заподскачаха с викове и проклятия кавалерите им – безбради и дългокраки скакалци и скакалчета.

По белите маси останаха недопитите стъклени чаши с разноцветни сокчета и коктейли. Дъждът явно се силеше да зацамбурка в тях, но от бързане се разсипа и изпонамокри всичко. Ядоса се, люшна се наляво, люшна се надясно, шибна листата на смокинята, прегази премигащите, ококорили се от възмущение и почуда розови петунии в големите тържествени саксии на заведението, и хукна към морето, което го викаше и дърпаше дъждовния облак за края на развяната му синя риза да го укроти.

Най-после го придърпа към себе си..

Петуниите си въздъхнаха с облекчение и въздухът се изпълни с ухание на петунии и море.

Тогава от аквариума в бара на заведението излезе Русалката.

Тя бавно като на каданс започна да събира чашите в голям сребрист поднос и да бърше с кърпа мокрите от дъжда бели овали на масите.

Плуваше между столовете и чадърите, сякаш не стъпваше на плочника. Бе като дошла от детските приказки в крайморското заведение и откъдето минеше, оставяше след себе си странно ухание на недокосната младост.

От аквариума на бара я дебнеше Лисунгерът. – Беше я мернал още като се качваше в рейса от София за морето и се бе лепнал за нея. Разбра, че е студентка, и я бе поканил, уж случайно, в неговия бар като сервитьорка, ако иска да поработи и да припечели някой лев.

– Само че аз съм русалка – засмя се тогава момичето – Русалка-сервитьорка! Защо не! И без това съм тръгнала да си търся работа при морето.

Той нямаше нищо против сервитьорката да е русалка. Напротив! Това ще е реклама за заведението.

Момичето бе хубаво като парче прясна сметанова торта. Смяташе да я свали още на другия ден, но тортата се оказа заключена. Той търсеше ключа и все не можеше да го намери, което го амбицираше. Държеше русалката под око, наблюдаваше я и все повече му се искаше да легне с нея. – Нямаше да му избяга. Не можеше да му избяга. Беше така закъсала за пари, че следването й висеше на косъм.

Бе някъде на 18, светлокоса и изваяна. Носеше резедава поличка и бюстие в същия цвят.

Отнесе подноса с останките от разноцветните напитки в аквариума на бара и се върна да отваря шапките на свитите градински чадъри, които висяха на лостовете си като обесени – мокри и жалки. Тя ги отваряше един по един, за да се изсушат, а те, доволни, се заперчиха като току-що поникнали гигантски печурки..

Русалката им се усмихна, а петуниите, засегнати от високомерието на чадърите, разтвориха още по-широко фунийките си, за да ги конкурират ако не с големина, то с вълшебния си аромат, какъвто чадърите колкото и да се перчеха, не притежаваха.

Русалката се наведе над тях, вдъхна от аромата им, което върна настроението на петуниите, и ги направи и горди, и щастливи, а тя продължи да си гледа работата.

Момичето вече се беше оправило с чадърите, а това не беше чак толкова лесно за малката й ръка..

Бе отхвърлила опитите на Лисунгера за тая работа да й помага – усещаше похотливите му намерения и изпитваше отвращение от лепкавата му същност.

От всички чадъри само един нямаше нужда да бъде разтворен, защото през целия ден бе стоял на дежурство всред заведението, и въпреки огромната си бяла шапка така беше слънчасал, че посрещна дъжда като спасение. Сега той гордо стоеше охладен и високомерен точно в средата на заведението и чакаше Русалката да му обърне внимание и дори да приседне под него, но Русалката го подмина, което го засегна, защото бе главният чадър и защото след целодневното си дежурство бе заслужил по-друго отношение. За да си отмъсти и да накара момичето да му обърне внимание чадърът така се наклони, че изля всичката дъждовна вода, която бе събрал върху шапката си, в гърба й.

Русалката се изсмя на себе си. Бе мокра като току-що излязла от морето.

– Ах, ти! – Закани се шеговито на чадъра, разтръска косите си и от тях се посипаха блестящи на слънцето перли, които се пръснаха по овала на масата, поставена под чадъра.

Това значеше отново да вземе кърпата и да забърше мокрото по масата, а и по столовете около нея, защото пъстрата компания от пеперуди и скакалчета всеки миг можеше отново да се върне.

Но пеперудите и скакалчетата не се върнаха – явно бяха кацнали и заседнали в друго заведение

Вече привършваше бърсането на изпонамокрените от излелия се чадър столове, когато неочаквано страхотно изтрещя, падна гръм, и в опустялото заведение се появи Змеят.

Русалката замръзна на местото си.

Беше млад екземпляр, в бяло като масите и столовете на плочника, но че беше змей, му личеше. Прекоси пространството пред аквариума, но неочаквано се обърна, погледите им с русалката се срещнаха, и гърмът, който трясна, бе толкова силен, че от светкавицата Русалката се олюля, събори два стола, опря се на току-що избърсаната маса и закри с парцала за бърсане очите си, а Змеят вдигна единия от съборените мокри столове и се стовари на него с вдигната към небето глава, призовавайки дъжда да се върне и да охлади внезапно лумналия в него огън.

– Не може да бъде! – си каза Русалката. – Змейове отдавна няма. – И от змейовете трябва да се бяга да не те изгорят.

Само че краката й не държаха и не можеше да се отлепи от масата...

– Не може да бъде! Русалки днес изобщо няма! – си каза Змеят.

Но явно беше срещнал русалка, защото от възникналата светкавица помежду им не можеше да се съвземе.

И тогава на пъстрокрил плажен чадър в заведението долетя змеицата и кацна пред змея. Бе цялата в коприна и злато – до златните си сандали, и с грим, под който не се виждаше истината за лицето й, но русалката го видя. – Бе студено, алчно и властно високомерно лице на хищница. Не беше змеица. Бе маскирана като змеица отровна змия.

– Два скоча, кашу, и не забравяй лед! – подвикна тя на русалката.

Момичето събра всичките си сили и тръгна да изпълни поръчката.

Като се върна, разтреперана и смутена, Змеят продължаваше да стои с лице към небето.

Русалката сервира и се отдалечи. В ушите й бучеше гласът на морето и сърцето й напираше да изскочи от бюстието.

Чувстваше опасност, чувстваше голяма опасност, но не знаеше каква.

Случайно ли, когато влезе в бара да изпълни поръчката, Лисунгерът я изгледа подозрително и нахално?

Заведението беше почнало отново да се пълни и тя се опита да се съсредоточи в работата и да забрави случилото се, което не можеше да си обясни..

Дойдоха няколко коремести чичковци, поръчаха си бира и забиха носове в чашите, а след тях шумно нахлу и тайфа паплач, всички издокарани като тежкари.

Лисунгерът дотича до тях и сам прие поръчката, а Русалката усети как тия от тайфата й удариха око и безцеремонно взеха да я оглеждат.

– Ама че ден! – си каза русалката.

Заведението вече се беше напълнило и Русалката поглеждаше къде по-напред да отиде и да обслужи клиентите.

Масата на змеицата и змея беше празна. Русалката прибра чашите, купичката с останки от лед и паничката от кашуто, забърса я и видя, че Лисунгерът й прави знаци да сервира на тайфата.

Взе приготвената от Лисунгера поръчка, нареди чашите пред всеки от тайфата, а в средата на масата сложи марковата бутилка уиски и купичката с лед.

– А твоята чаша? Къде е твоята чаша – попита оня, който явно беше главатарят.

– Не пия с клиенти. И въобще не пия! – каза Русалката и се опита да подмине, но тоя се пресегна, хвана момичето за поличката и най-безцеремонно го придърпа.

Русалката се опита да се измъкне, дръпна се като си стискаше поличката, но яките пръсти на оня не я пуснаха. Ако извикаше, знаеше, че ще предизвика скандал, което никак не беше желателно за заведението, затова още по-силно се дръпна. Поличката пропука и остана в лапата на нахалника всред възторжените викове и смях на тайфата. Русалката се сви, останала по бикини, а нахалникът изцвили от удоволствие и развя над главата си резедавата поличка на Русалката като победно знаме. Смехът на тайфата надуваше чадърите. От околните маси обърнаха глави към компанията, без да разберат всъщност какво става, и потънаха в своите си забавления..

Уплашена, засрамена и свита на четири, Русалката се опита да избяга. Но къде? – От аквариума на бара, ухилен до уши, я наблюдаваше Лисунгерът. Знаеше, че и да може да се добере в тоя си вид дотам, Лисунгерът няма да се поколебае да й се нахвърли. Какво да прави! – Свита на кълбо и приклекнала до плочника, тя се опита да пролази между краката на тайфата и, промушвайки се под столовете и масите, да стигне до големите саксии с петуниите и оттам – към смокинята. Вече бе припълзяла извън краката на тайфата, но оня се пресегна, хвана я за врата като коте, изтегли я в скута си и приклещи крехкото й тяло с менгемето на краката си, като затисна и ръцете й.

– Ще ми се правиш на недостъпна, а? Знаем ги тия от заведенията! Само гледат как да си вдигнат цената! – приклещи телцето й между краката си, стисна с двата пръста на голямата си ръка устата на момичето така, че да се отвори, и с другата изля чашата си с уиски направо в гърлото на разтрепераната и безпомощна Русалка.

Тя се задави. Нямаше как да се защити дори с ръцете си. Само се превиваше задушена и безпомощна, и това предизвикваше още повече смях.

Опита се да вика, но от гърлото й изскочи само задавено хриптене.

Хората си стояха край масите всеки увлечен в своите разговори, а шумът от безгрижни гласове и смях така преливаше в надутите децибели на уредбата на заведението, че никой не можеше и да я чуе.

Русалката не се предаваше, но и нямаше как да се бори. Тя преви заклещеното си тяло и се опита да захапе похитителя си за крака.

Тежка плесница отхвърли глава й и през потеклата от носа й кръв Русалката видя как петуниите са се свили уплашени и бездиханни.

Тогава, възмутен и ядосан, се върна дъждът. Ливна като из ведро. Хората се разбягаха и момичето помисли, че тайфата най-после ще я изостави, но тайфата така се забавляваше от случилото се, че нямаше и намерение да бяга. Само придърпаха чадърите над изпразнените маси, и тежките конструкции, които не бяха за помръдване, се оказаха в ръцете им като клечки за зъби. Получи се нещо като голяма шатра от краищата на която се лееше вода. Момичето все още се превиваше и се мъчеше да се отскубне и да избяга, но оня държеше крехкото й тяло като в менгеме между краката си и се опитваше да налее ново уиски в устата й. Момичето си въртеше главата, за да избегне чашата, но някой пъхна в устата й цигара, друг я запали, и смехът на тайфата под шатрата достигна небесата..

– Абе защо не сме й свалили още бюстието и бикините! – провикна се един и се надигнаха и другите, вече пияни и съвсем загубили човешка съвест.

И в тоя миг такава светкавица ги заслепи, така страхотно трясна, че се стъписаха. Нов гръм разтърси брега, на който беше заведението, и сякаш от небето падна Змеят. Сега Русалката видя, че е красив и че е истински. Но защо ли всички потръпнаха? От огъня в очите му, изпълнени с решителност и презрение ли, или от изненадата на появяването му и белия му костюм, който не бе мокър.

– Веднага я пуснете! – каза той и подхвърли към момичето мокрият парцал, в който се бе превърнала резедавата й поличка.

Русалката усети, че менгемето, което я държеше, се отпуска, измъкна се и хукна през дъжда към аквариума на бара, като увиваше поличката около себе си.

Бе видяла как юмруците на похитителя й се приготвят да се разправят с падналия със светкавицата от небето неин спасител, а и другите се бяха окопитили и наострили за бой.

Сега скандалът беше неминуем. При това – един срещу десетина.

Беше объркана. Мислеше да вика Лисунгера, но аквариумът на бара се оказа празен и заключен. – Кой знае кога и защо Лисунгерът се беше измъкнал. Ако беше в нея джиесемът й, щеше да потърси помощ от полицията, но имаше забрана да работи с джиесем в джоба, а стационарният телефон беше в заключения бар.

Залепи, трепереща, гърба си за аквариума на заключения бар и със страх погледна към тайфата да види какво става. Беше сигурна, че ония са награбили спасителя й и вече го смилат, но за свое учудване, видя, че той стои все така изправен и с недокоснат бял костюм, както беше паднал от небето, а ония се изнизваха към вратата на заведението.

– Змей е! Не може да не е змей! – помисли момичето. – Значи все още ги има...

А змеят придърпа един стол извън шатрата на чадърите и седна под дъжда, който се лееше върху него.

Момичето си оправи поличката и смутено тръгна да му поблагодари.

Той стана да я пресрещне.

Момичето спря под дъжда всред разхвърлените столове и съборените маси на заведението, и се поколеба дали да продължи, или да избяга.

Петуниите се надигаха една след друга в саксиите си и разтвяряха фунийки да видят какво става.

– Смелост! – заокуражаваха Русалката те с жестове, които само тя разбираше, но смелостта й съвсем се беше изпарила. И кой беше тоя неин спасител? И не е ли опасно да го приближи?

– Благодаря, господин Змей – искаше само да извика и да избяга, но той я изпревари.

– Няма нищо! Такава е работата на змейовете. Да спасяват русалки – подаде й ръка и тя усети такъв огън да преминава през цялата й същност и да я изгаря, че панически пусна ръката му и хукна да бяга.

Бягаше, но нещо в нея й казваше, че няма да избяга. Че не може да избяга. Нито от себе си, нито от него. Значи трябваше да бяга колкото може по-далече! По-далече от него, от себе си, от Лисунгера и заведението при морето. – Да вземе от квартирата си раничката с багажа и колкото може по-бързо да се качи на първия рейс.

Успя. Мокра до кости, хвана рейса за София миг преди да потегли и се сви на седалката. Още трепереше от преживяното, което бавно се утаяваше в нея. През размацаното стъкло на тресящия се полупразен рейс гледаше как дъждовните облаци се разкъсват и ясно видя как Змеят лети нанякъде с тях. – Знаеше, че вече никога няма да го срещне и сама трябва да се спасява.

А Змеят стоеше замислен всред празното заведение с разбутани маси и паднали столове, над него се лееше дъждът, а той гледаше смокинята, прегърнала и скрила завинаги Русалката с големите си листа, по които се търкаляха дъждовните бисери и се изливаха в сребристи водни струи, поели и понесли горчивия й и сладостен дъх.