Какво да ти кажа, мило братче, тишината и безлюдната улица, на която е бащината ни къща, направо ме смазват, ей затова пак сядам да ти пратя едно писъмце по електронната поща.
Днес реших да се поразходя из селото с надежда да срещна някого, да усетя, че има живот и тука. С намерението да се сблъскам с някакво оживление, минах край кръчмата, ама и на нея горката й ударили катинара. А село без кръчма – кучета го яли. Че то е все едно държава без парламент, така да се каже.
Къде другаде, ако не в кръчмата, се бистри политиката, оправят се местните клюки и интриги, завъждат се аратлици...
Ти братче, чувал ли си какво значи туй аратлик? Че то е нещо много повече от приятел, ми то си е направо почти брат. Харесат ли се някои за аратлици, това е за цял живот (е, не винаги де). С аратлика и семейството му си празнуваш празниците, него търсиш в беда, бе голяма работа е, ще знаеш! Но, както се казва, в кръчма аратлик се завъжда, ама и аратлик се губи. Щото то кръчмата си е като нож с две остриета: и сближава, и врагове създава.
Та спомних си, братче, за едни такива аратлици, дето всеки ден си пиеха ракийката заедно и си бяха като двама братя неразделни. Един съботен следобед, пак си пийвали сладко, сладко и си бъбрели дружески, когато на вратата на кръчмата се появил комшията на единия от тях и още оттам започнал да се моли:
– Аман-заман, Гоше, ти баща, ти майка...
– Кажи бе, комшо – ухилил се Гошето, единият от аратлиците, – какво е станало?
– Бе нали шурето ни беше на гости днеска и подир обед тръгнаха да си ходят. Да, ама колата им взела, че закъсала по пътя, пък с малко дете, горките... А в тая пустош, къде ти пътна помощ...
– Тц, тц, тц... – зацъкал съчувствено с език Гошето, нали е добра душа.
– Та те моля – заумилквал се комшията му – да се качиш с мен в “Москвича” и да идем да му помогнем, че ти по ги разбираш тия машинарии. Ей на, и въже съм взел, да го тегля на буксир, ако се наложи.
– Добре бе, комшо – рекъл Гошето, нали добра душа и гаврътнал на екс остатъка от ракията. – Да идем да я видим тая барака, какво се е запецнала, като магаре на мост.
После се обърнал към аратлика си и рекъл:
– Пък ти, аратлик, иди предупреди булката, че ще закъснея, пък може, ако се наложи и в града да остана.
– Нямай грижа – махнал с ръка в знак на съгласие аратликът на Гошето и продължил да си пие ракията. След още няколко чашки огнена течност и не знам колко си бири, най-после се сетил, че е дал обещание на Гошето да предупреди жена му, а аратлик дума даде ли – спазва я.
Затътрил се той към къщата на Гошето, ама като стигнал там, гледа, всичко тъмнее.
– Легнала си е, изглежда, жената – промърморил си той и аха да се върне.
Но от ракията ли, от що ли, като си я представил в леглото тая гошовата булка, нещо се подпалило в него и си казал: “Ша вляза аз да й кажа...”.
А булката на Гошето, свикнала със запоите на мъжа си и късните му прибирания, оставяла вратата отключена, та да може оня да долазва някак си до леглото.
Намъкнал се в къщата аратликът и право в стаята, в която знаел, че спят аратлиците му. Изул набързо панталона си и се шмугнал тихомълком в леглото.
Сънената жена, свикнала на вонята на бъчва, която възпроизвеждал благоверният й след кръчма и на среднощните му мераци, оставила го “да си начеше крастата”, с надежда по-бързо да миряса и да заспи. Ама по едно време, по чалъма ли, по габарита ли, усетила, че туй не е онуй, дето му е свикнала и скочила уплашено от леглото, взирайки се в тъмното в мъжа до нея.
– А бе, ти бе, чумо черна, що щеш в леглото ми бе, хайванино с хайванина ти?!
– Тихо ма, Стано, тихо – замолил се аратликът, – ще чуят комшиите.
– Комшиите ли? – викнала още по-разярена аратличката. – Ти като се намъкна тука, не мислеше ли за комшиите? Де го другият пияндурник?
– Ми той, Гошето, вика, иди, вика, да кажеш на булката, вика, че тази нощ няма да се върна.
– Тъй ли?! И да не те прати да го заместваш, а?
Бясна и изнервена, Гошовица заблъскала аратлика с каквото й попадне.
– Марш от тука, гиди мискинино и очите ми да не са те видели повече!
Аратликът едва успял да скочи в гащите и по най-бързия начин се изнесъл навън, съпроводен от тежките клетви на Гошовица.
– Земичката черната да те изяде дано, бял ден да не видиш, дето за резил ме направи!
Ей тъй, братче, кръчмата събира и дели понякога.
Ама и без кръчма хич бива ли?!
----------------
Из "В ъгъла на кафене "Реалити"