Ловец на души

Събираше души откакто се помни. Ловът беше в кръвта му. Сенките му бяха дом. Писъците му бяха убежище.

Луната огряваше пътя му. Походката му беше самоуверена. Следваше зова на душите.

Ето първата.

Притаи се в сенките до отворения прозорец и надникна вътре.

Жена.

Любимите му души бяха женските. Прибираше ги без излишна драма. Те сякаш знаеха, че идва. Очакваха го.

Беше на около четиридесет години. Гледаше телевизия. Светлините от екрана играеха по кожата й. Беше красива. Седеше в кресло и нервно потропваше с крак.

Събирачът на души се вгледа. Проникна.

Никога не взимаше душата преди да е сигурен, че това е единственото спасение за нея.

Всичко беше познато.

Жената не спираше да се сравнява с другите.

Искаше по-големи гърди, по-плосък корем, по-роман­ти­чен мъж, повече пари, по-скъпа кола и по-престижна работа. Искаше коса, като на актрисата от любимия й филм, който гледаше в момента. Искаше рокля, като на съседката. Искаше мъжът й да я закара на почивка в Дубай, като мъжът на колежката й Вика. Искаше да се снима пред египетските пирамиди и сфинкса, и всичките й познати да й завиждат.

Искаше...

Искаше...

Не даваше нищо. На никого. Само искаше.

Животът не работи така.

Той пристъпи тихо. Придвижваше се като котка. Душата го чакаше. Пое я и усети облекчението й. Не можеше да я остави нито миг повече в агонията на празната обвивка, която обитаваше. В нея нямаше място за душа. Понесе я към дома й и продължи.

Отнесе още няколко души тази вечер. Души, останали без глас. Души, останали без роля в живота на пазителите си. Тъжни души. Пожертвани души. Продадени и изтъргувани за вещи и безсмислени притежания. Осъдени да съществуват в дисхармония и да бъдат с охота продавани на безценица.

Нежелани и неоценени. Завинаги забравени души.

Беше решил, че е свършил работата си, когато усети странно пърхане в гърдите. Зов, но различен от останалите.

Последва го с интерес.

Стигна до полусрутена сграда в покрайнините на града. Мина през разбитата врата и се озова в широк салон.

Хаосът беше навсякъде около него. Всевъзможни отломки, боклуци, фасове и стъклария се въргаляха по пода, а опрян на стената, седеше човек.

Душата му светеше, дори по-ярко от Луната.

Дрехите му бяха оръфани, краката – боси, а вонята, която се носеше от него, даде на ловеца да разбере, че не се е къпал със седмици.

Човекът вдигна глава и се огледа.

Ловецът знаеше, че не може да бъде видян, но беше готов да заложи главата си, че окаяното създание пред него усеща присъствието му.

– Кой е там? – в гласа му нямаше никакъв страх, но липсваше и примирение. Очите му бяха бели, като сняг. Беше слепец. Но душата му... душата му се усещаше от километри.

– Аз съм. Ловецът на души – прошепна и се приближи. Знаеше, че не може да бъде чут. Никога никой не го бе чувал, затова, когато окаяникът му отговори, той се стъписа.

– Какво искаш от мен? Няма да ти дам душата си.

Ловецът гледаше и не смееше да проговори. Възможно ли бе този вмирисан, одрипан нещастник да носи толкова чиста душа, че да говори с него...

– Говори! – властно заповяда скитникът. – Усещам, че още си тук.

– Душата ти ме повика – объркано отговори ловецът. – Спасявам обречените души. Това ми е работата. Помагам им да се отърват от клетките, които обитават, и да се пренесат у дома си, когато вече няма надежда за тях. Когато съществуването им бъде забравено.

– Никога не съм забравял за съществуването на душата си – отвърна слепецът. – Тя е единственото, което ме крепи.

– Защо тогава ме вика? – каза, по-скоро на себе си, ловецът.

– Може би и тя иска да ме остави. За мен няма надежда. Сляп съм. Не мога да движа краката си, заради травма, която получих преди няколко години. Не ставам за никаква работа. Не мога да върша нищо. Нямам таланти. Нямам надежда, че нещо някога ще се промени. Но няма да ти дам душата си.

Ловецът се замисли. След няколко минути попита.

– Сляп си. Нямаш възможност да се движиш. Не можеш да живееш пълноценно. Не можеш да се радваш на живота. Не можеш да постигнеш нищо. Не можеш... Съществуването ти е безсмислено... и отказваш да ми дадеш душата си? Отказваш да се отпуснеш в нищото и да спреш да чувстваш... болка, страх, отчаяние... Как изобщо е възможно това? Отнемането на душата ти ще те облекчи. Ще те остави безчувствен. В свят, в който смъртта е превърната в индустрия, ти си неспособен дори да умреш! Защо ти е подобно съществуване...

Слепецът вдигна невиждащите си очи към ловеца. Сякаш вълна от електричество премина през него. Сякаш разбра и осъзна всичко, още преди да получи отговор.

Тази душа нямаше да бъде негова.

Не и тази вечер.

Щеше да я прибере у дома, когато времето на тялото дойдеше. Не сега.

И все пак очакваше отговор.

И го получи.

Без дневна светлина...

Без свобода...

Без перспектива за различно бъдеще...

И отказва да се предаде.

Отказва да се примири.

Защо?

– Защото, докато душата ми е с мен, имам надежда.