Магията на коледната нощ

Магията на коледната нощ

Меките бели снежинки падаха бавно от небето и се трупаха на големи преспи. Цялата улица пред къщата блещукаше в прекрасни цветове.

– Елхата е готова! – извика един млад мъж от хола.

– Аз сложи, аз сложи – извика откъм кухнята малко три-четири годишно момиченце и изтича при баща си.

– Разбира се, Ани – той й подаде върхът за елхата и тя го хвана. Повдигна я и момиченцето довърши коледната украса. – Сега е напълно готова!

– Хей, станала е прекрасна, Андрей – рече млада жена, която влизаше в хола и целуна мъжа.

– Толкова ви обичам. Вие сте моите прекрасни момичета – рече той и ги прегърна.

– Чакай, трябва да отидем да вземем един хубав подарък за татко – каза съпругата му, взе Ани на ръце и излезе от стаята. След миг двете се върнаха, облечени с красиви рокли.

– Надя, моля те, не е нужно да...

– Разбира се, че е. Коледа е, Андрей. А и трябва да направим нещо много важно, скъпи – тя го целуна и двете с Ани излязоха.

Андрей извади подаръците и започна да ги подрежда. Тогава на входната врата се позвъни.

– Вие ли сте, господин Андрей Димитров? – попита висок униформен полицай.

– Да – едва изрече той и тръгна след полицаите. Пристигнаха в болница и някаква огромна буца заседна по средата на гърлото му.

– Кола се е врязала с бясна скорост в таксито с Вашето семейство... – Андрей не искаше да слуша повече, влетя в стаята и видя Ани с безжизнени очи върху леглото. Неговата малка дъщеричка беше... Дори не можеше да го помисли.

– Съпругата ми, как е... как е тя? – попита той плахо, без да успее да се обърне.

– Тя е в интензивното – Андрей изтича до стаята. Виждаше Надя от стъклен прозорец. Уредите отчитаха слабия й пулс. Той не можеше да каже нищо, стоеше и я гледаше с насълзени очи.

Изведнъж се чу силен звук от стаята и лекарите влетяха вътре. Андрей крещеше отвън, но думите му не се чуваха от стъклото. Той гледаше как лекарите пускат ток през тялото на Надя и пред очите му минаха всички прекрасни мигове с нея. Годежът, сватбата, раждането на Ани, всичко това беше пред очите му смесено с умиращата сцена. Не можеше да приеме, че губи и Надя. Не можеше да е истина.

Пулсът спря, линията на екрана стана права. Андрей падна безсилен на колене. Затвори очи с безкрайна болка. Изправи се и влезе в стаята. Прегърна съпругата си и зарови лице в косите й. Не го интересуваше нищо друго, просто не искаше да я пусне.

На следващия ден отиде с последни сили на погребението. До него беше братът на Надя, който го подкрепяше. Андрей не искаше да ги остави там, в тази ужасна черна дупка, съвсем сами. Искаше и той да е там с тях. С трепереща ръка остави цветя в ковчега. Отиде да ги прегърне, но усети как някой го задържа.

Беше завалял ситен сняг. Андрей се върна в къщата и видя елхата до прозореца в хола. Под нея още стояха подаръците. Беше 25 декември навръх Коледа. Това беше любимият им празник. Ани винаги го бе обожавала, а сега двете с майка й ги нямаше. Силен крясък раздра спокойния ден. Андрей събори елхата и започна да я удря. След няколко секунди падна безпомощен на колене и затвори очи.

– Вие сте всичко за мен – спомни си той. – Не знам как бих живял без вас.

– Ние винаги ще сме до теб, Андрей – видя как ги бе прегърнал, когато излезе от спомените си.

Изминаха десет години. Андрей работеше в голяма фирма като началник на отдела. Тъгата изписана на лицето му не се беше променяла. Той не се беше усмихвал от онази ужасна Коледа.

– Донесете ми снимки към тези теми, трябва да напиша две статии за ръководството до довечера – каза той и започна да пише на компютъра си. Подчинените му не го харесваха, защото за тях той бе твърде голям работохолик.

След миг в офиса влезе млада жена на около 30 години.

– Преместиха ме във вашия отдел и казаха, че трябва да започна още от днес.

– Там е шефът ни – Димитров – жената тръгна, но я спряха. – Само внимавайте, защото е много особен. Никога не почива на празници и работи буквално от сутрин до вечер.

– Със сигурност стои тук поне 12 часа дневно. Затова се изкачи толкова и в работата. Нищо чудно да го повишат скоро пак.

– Недейте, сигурно има някаква причина за това – младата жена се приближи до бюрото на Андрей и се представи. – Добър ден, аз съм новата в отдела, казвам се Габриела...

– Добре, заеми се с това веднага. Утре да си тук в седем и половина. На Коледа няма да почиваме, защото сме много назад с годишния план на фирмата. Ясен ли съм? – Андрей изправи глава и погледна Габриела. Тя беше учудена, но взе листчето, което й подаде. Младата жена се отдалечи за миг, но продължи да го наблюдава.

Андрей гледаше една снимка от чекмеджето си на всеки пет минути. Жената се приближи и рече:

– Какво хубаво семейство имате – усмихна се тя. Андрей се изправи и излезе навън. Габриела се озадачи и тръгна след него. – Нещо лошо ли казах? – попита тя. Андрей гледаше надолу. Изправи се бавно и я погледна.

– Не искам да говорите отново за нещо, което не е свързано с работата – каза той с насълзени очи, които се опитваше да скрие.

– Защо мразите Коледа? – попита изведнъж Габриела. Той я погледна с изненада и тя видя сълзите му.

– Аз... няма значение – жената го спря и го погледна.

– Аз искам да помогна. Та Коледа е най-прекрасния ден в годината, защо го мразите?

– Те... починаха... тогава – каза Андрей съвсем тихо и очите му се наляха с още повече сълзи и премигна.

– О, съжалявам. Кога се е случило? – попита младата жена, но той се прибра в офиса, без да й отговори.

Продължи да работи и не забелязваше как работниците постепенно си тръгват. Беше се стъмнило, когато към него се приближи Габриела. Тя все още стоеше там и го наблюдаваше.

– Става късно, не трябва ли да се прибира...

– Престанете с това! Всички искат да се грижат за мен. Аз сам ще се справя! – тя го погледна решително и го дръпна.

– Ставайте, ставайте или аз също няма да си тръгна. Ще стоя тук, докато не се приберете – той я погледна, никой не му бе говорил така след случилото се.

Габриела седна до него и зачака. Той си пое въздух и стана. Повика такси. Тя дойде и се качи с него в колата.

– Какво правите тук? – рече той изненадан.

– Аз вярвам в Коледа повече от всичко на света и няма да оставя някой да я мрази. Това е моята работа – Андрей я погледна невярващо.

Щом пристигнаха до къщата му, тя взе телефона му.

– Какво...?

– Пиша, че от утре отдела е в коледна ваканция.

– Не, не можете, това е цяла седмица – тя скри телефона и го погледна.

– Аз никога не се отказвам. Ако се налага ще Ви убеждавам и сто години, че Коледа е най-прекрасният и вълшебен ден от годината – той въздъхна и затръшна вратата под носа й.

На следващата сутрин в шест сутринта на вратата се позвъни. Андрей отвори и пред него стоеше Габриела.

– Хайде, хайде, трябва да отидем на коледен пазар. Ще купим елха и украса. – започна тя и преди да се усети, с Габриела бяха в коледните магазини. Тя поръча голяма елха, след което неочаквано попита. – Кое искаш? Избери. И двете са прекрасни. – Габриела му сочеше красиви фигури на Дядо Коледа и го гледаше в очакване. Андрей посочи без желание и тя го взе.

Върнаха се в къщата и жената рече усмихнато:

– Време е за украса – тя отвори един кашон и му показа. – Украсата ще е такава – тя държеше красиви ангелчета и му подаде едно. – Сложи го, където сърцето ти подсказва.

– Винаги украсявахме с Надя и Ани. Това беше наша традиция – рече той едва и продължи. Андрей се поколеба, но го сложи. Тя му кимна и двамата продължиха да украсяват.

– Искам да ти подаря нещо много важно за мен, Андрей – тя му подаде красив порцеланов ангел с прекрасни бели крила. – Той е магически също като Коледа. Трябва да вярваш отново в Коледа, защото вярата е магия, а с магия се случват чудеса – той го взе и го постави на лавицата.

– Да светнем лампичките – рече тя с голяма усмивка и плесна с ръце. Цялата елха светна в красивите цветове на дъгата, а коледната звезда на върха светеше най-ярко. Андрей погледна учуден. – Красиво е нали? – усмихна му се Габриела и той кимна едва-едва.

През следващите дни двамата бяха завършили с украсата на къщата и излязоха навън. Андрей сложи красив венец на вратата и последва Габриела. Изведнъж нещо влажно го удари по тила.

– Хайде, посмей да ми отвърнеш или няма да спра – извика тя и хвърли още две снежни топки към него. Той се намръщи леко и направи голяма топка, която запрати към нея. – Недей, не! – двамата се преследваха и хвърляха снежни топки. Андрей се усмихна слабо за първи път. Габриела забеляза това, но продължи да тича. Двамата паднаха в снега и Андрей се засмя. Нейният оптимизъм и щастието й бяха толкова заразителни, а тя бе точно като едно малко радостно дете.

На следващия ден излязоха навън. Валеше ситен снежец.

– Няма ли да направиш снежен човек? – попита го тя.

– Снежен ангел, харесва ли ти? – попита я той и се усмихна. – Забелязах, че харесваш ангели.

– Казват, че всеки човек си има ангел-хранител и аз вярвам в това, нищо повече – рече Габриела и отново го хвана за ръката. Качиха се на хълма до къщата и тя му показа красива шейна.

– Това... – погледна я той изненадано.

– Да, шейна е и се качваш! Това е част от Коледния дух. Хайде, качвай се! – той седна и преди да се е приготвил тя го бутна.

– Хареса ли ти? – попита го тя на връщане.

– Да се забия в снежната пряспа, не много. А ти защо не се спусна, нали било част от духа на Коледа? – попита я той.

– Знаеш ли Бъдни вечер е? Трябва да приготвим нечетен брой ястия – пет, седем, девет или тринадесет.

– О, нека са пет. Няма да...

– Не и дума да не става. Най-добре е да са тринадесет, защото това символизира дванадесетте апостола и Спасителя. Идваш с мен да ги приготвим.

– Аз? В кухнята? – попита я учудено Андрей, а тя само кимна.

Настъпи вечерта и двамата седнаха на масата. Бяха приготвили трапезата и почти наближаваше полунощ.

– Знаеш ли, че масата не бива да се раздига след вечеря. Тя трябва да остане, за да се нахранят и светците след нас. – Андрей я гледаше. Очите й толкова живи го радваха отново. На вратата се позвъни и Габриела стана. – Това сигурно са коледари – рече тя и го погледна. – Но ти си собственикът на къщата и ти трябва да отвориш. Те пеят песни за здраве и благоденствие.

– Ани винаги е искала да ги види – рече той с тъжен поглед за момент, но след това се усмихна и стана от масата. Отиде при вратата и отвори на момците коледари.

– Трябва да им дадеш храна или пари, за да те благословят – той взе хляб и го подаде на момците.

– Благодаря ти, Коледа е наистина... – той не можа да довърши, защото тя го прекъсна.

– Почти полунощ е. Това е най-вълшебното време на Коледа. Ела искам да ти подаря нещо – рече тя и го придърпа след себе си. – Намерих старите ти албуми със снимки и направих нещо като коледен албум с най-хубавите ти мигове от празника през годините – рече тя и му го подаде.

– Благодаря ти. Почакай – рече той и изчезна за миг. – Това е за теб – тя отвори кутията и извади красива стъклена статуетка на кон с криле. – Понеже аз много харесвам конете, а ти ангелите и това е един вид като кон-ангел.

– Благодаря, никога никой на когото съм помагала досега не ми е подарявал нещо. Прекрасно е – тя погледна часовника и отиде до полицата. – Вземи ангела, който ти подарих, Сега си пожелай това, което най-много искаш на света. Сега е времето за това. Запомни три неща, Андрей. Вярвай, мечтай, желай и ако го сториш на Коледа всичко е възможно. Вярвай, мечтай, желай! – повтори тя и се отдръпна.

– Желая...

– Не, не на глас, кажи го наум с вяра. Почувствай го със сърцето си.

– Желая с цялото си сърце... – той затвори очи и довърши наум.

– Аз трябва да си вървя. Време е.

– Може ли да се снимаме, за да прибавя снимката към коледния си албум. Това е новото начало на Коледата за мен – тя кимна и застана пред него. След това излезе навън и затвори вратата след себе си. – Почакай, аз... – рече Андрей, но когато отвори вратата нея я нямаше. Видя друга група коледари и ги повика. Даде им хляб и вино и затвори вратата. Беше станало много късно и се качи в стаята си. Погледна календара и видя – това беше датата, онази дата. Той затвори насълзените си очи и заспа преди да се усети.

На сутринта го събуди едно слабо детско гласче.

– Тати, тати, събуди се Коледа е! Да отваряме подаръците! – детето го буташе и накрая той успя да се изправи.

– Скъпи, хайде, Ани те чака, за да отвори подаръците.

Андрей я погледна учуден. Нима всичко това беше просто сън. Той стана бързо и отиде да прегърна Надя.

– Нямаш представа какъв сън сънувах. Вие двете бяхте мъртви и аз трябваше да живея без вас.

– Спокойно, тук сме. Хайде, Ани няма търпение.

Той тръгна след нея и си размениха подаръците изпод елхата. Той й подари прекрасна диамантена огърлица, а Надя го изненада с красива копринена риза.

– Това искаше, нали? – попита го тя.

– Да, но вие двете сте най-големия подарък за мен.

– Имам и друг – рече тя и се усмихна. – Снощи, когато излязохме с Ани, отидохме на лекар. Бременна съм, скъпи – той я погледна и я целуна. Всичко си беше на мястото и то по-прекрасно от всякога. Той я пое в прегръдките си и я вдигна високо.

– Това е най-прекрасния подарък за мен. От нищо друго не се нуждая. Обичам Ви. Вие сте всичко, което имам – той я прегърна и целуна силно. – Няма да мога да живея без вас.

– Андрей, какъв е този подарък не съм купувала нищо друго – рече Надя след миг и му посочи една кутия до елхата.

Той се наведе и я извади. Отвори капака, а там имаше бележка с надпис “Вярвай, мечтай, желай и всичко е възможно!”. Андрей ахна. Дръпна бележката и видя красивия порцеланов ангел с бели крила.

– Откого е това? – попита го Надя. Той взе фигурката и я сложи на полицата. Погледна я за миг и след това се обърна.

– Хайде, нека ви снимам. Да имаме спомени от тази невероятна Коледа – той взе цифровия фотоапарат и натисна едно копче. На дисплея се появи снимката му с Габриела, но около нея имаше красиво ефирно сияние и сияещи бледи крила.

Андрей гледаше невярващо снимката. Затвори очи, след което остави фотоапарата.

– Благодаря ти – прошепна тихо той и прегърна съпругата си. – Хайде, да направим един красив снежен човек! – извика той и тримата излязоха навън.

Порцелановият ангел на полицата лекичко проблесна, а до него стояха думите “Вярвай, мечтай, желай и всичко е възможно!”.