Магията, наречена живот, в стихосбирката “Непадаща звезда” на Георги Константинов

Магията, наречена живот, в стихосбирката “Непадаща звезда” на Георги Константинов

Сборникът със стихотворения на Георги Константинов “Непадаща звезда” (Изд. къща “Хермес”, 2020 г.) съдържа творби, писани в различни години от неговия живот, като подборът им е съобразен с изключително динамичната същност на човешките чувства – “копнеж, тревога и любов” – посочени като своеобразно подзаглавие в паратекста на книгата. Същинското заглавие – “Непадаща звезда” – събужда асоциации не само за небесното нощно пространство, хронотоп на звездите, но и усещане за вечност. Подбрани и подредени в 6 озаглавени цикъла – “Малко преди полунощ”, “Слава на дребно”, “Сълза в дъжда”, “Петият сезон”, “Кафе от ръж” и “Ветрен живот” – тези 80 стихотворения всъщност представят един поетичен “разказ” и за живота на автора им, но и за живота на човека въобще, за неговия вечен стремеж към непознатото и далечното като време и пространство, за спецификата на човешката плът, вкопчена в земното си битие, но и за небесните копнежи на човешката душа, изпълнена едновременно с тревога и любов към тази неразгадана още от никого многообразна и многоцветна магия, наречена Живот.

Заглавието на сборника съдържа ключовата символика на образа на звездите. Според Стария завет и юдаизма звездите се подчиняват на Божия промисъл и го оповестяват. И ако в Откровението на Йоан (6 : 13) се говори за паднали от Небето звезди, знак за паднали на Земята ангели, то паратекстът на книгата на Георги Константинов с първата си дума акцентува идеята за вечност – “Непадаща звезда”. Така заглавието имплицитно насочва читателя към триадата Звезда – Светлина – Слово, защото “звездата” е неугасваща светлина така, както е вечно словото, зародиша на сътворението на Живота, тъй като то е съществувало още преди създаването на водата, огъня, слънцето, животворящите мъгли на първичната суша и човека. Интерес за интелектуално грамотния читател представлява съчетаването на внушенията на паратекста на книгата с броя на поетичните цикли, представящи визията на Георги Константинов за живота – те са шест на брой. Знаем, че Бог е сътворил света за шест дни. Числото шест стои в основата на Хексаграма (печата на Соломон), съставен от два триъгълника, наложени един върху друг така, че върхът на единия да сочи Небето, а върхът на другия – Земята. Според последователите на школата на швейцарския психолог-психиатър Карл Густав Юнг (1875 – 1961 г.), двете тройки символизират съюза между противоположностите Небе – Земя, Бог – Човек, Ян – Ин. В древните времена хората са отнасяли триграмите към осемте вятъра и ги разполагали така, че да образуват роза на ветровете с осем посоки, а числото осем символизира космическото равновесие. Може и да е интуитивно постигнато, но е художествен факт, че книгата “Непадаща звезда” на Г. Константинов съдържа шест поетични цикъла, в които са поместени осемдесет стихотворения.

Знаем за многобройните опити на теолози, философи и учени да дадат едно логично, смислено и приемливо определение на понятието “живот”, които до сега винаги са срещали отпора на също толкова многобройни аргументи за отхвърлянето им. Поетът Георги Константинов обаче си има своя формула, в която безрезервно вярва – за него чудото на живота се състои в необичайното съчетаване на онези човешки чувства, които предопределят съдържанието на жизненото време в параметрите на земното човешко съществуване:

Сега така Живота формулирам:
Копнеж,
Тревога
и разбира се – Любов.
(“Безкрайна числова редица”)

Не е случайно, че точно тези три чувства са изведени и като подзаглавие в паратекста на книгата. Използваните главни букви – “Копнеж”, “Тревога”, “Любов” – не само аксиологизират, но и персонифицират тези понятия, вдъхват им живот, предават им особена действена сила, способна да накара човека, завладян от тях, да променя света, в който съществува. Лирическият говорител на Георги Константинов, колкото и да ни напомня разбирането на Пенчо Славейков за живота като поредица от емоционални мигове (“Сън за щастие”), съществено се различава от него, защото вижда себе си като творец на своето битие, за него земното човешко съществуване не е само “сън за щастие”, осъществимо в имагинерното отвъдно пространство, а възможно и постижимо тук, на тая земя, при преодоляването на изпитанията по пътя към това щастие. Именно тази теза поетът Георги Константинов последователно защитава и доказва чрез поредиците от стихотворения в шестте цикъла на своя лирически сборник.

Никой до сега не е открил как и защо човек идва на тази земя, нито кое предопределя мястото на неговото раждане, конкретиката на пол, етнос, раса и родители. Може би именно поради това и лирическият говорител на Георги Константинов живее със съзнанието за “случайността” на своето съществуване и макар че не е участвал в избора му, се чувства щастлив. Вярно е, че е “богат единствено насън”, но пък е “награден” от съдбата да бъде част от “родените с крила”, на които другите завиждат. Затова приема “случайния” си живот такъв, какъвто е:

С криле на гълъб, с погледа на ястреб
над мен кръжи
случаен ден.
И пак съм жив – щастлив или нещастен.
Все същият. И доста променен.

Преминал билото на двата века.
И пил вода от няколко реки…
Там слънцето,
залязващо полека,
блести като часовник без стрелки.
(“Случаен живот”)

Поставено в началото на книгата като ключово произведение, стихотворението “Случаен живот” превръща всички следващи текстове в своеобразна равносметка на изминалото жизнено време, погледнато от “билото на двата века”, през които е преминала реката на живота му. Антитезите “гълъб” – “ястреб”, “щастлив” – “нещастен”, “същият” – “променен” психологически подготвят читателя за възприемането на една човешка изповед за сладките и горчиви води на реките, по които е плувала неговата лодка на живота, за тъмния вятър, който приижда в дните и нощите му, “вилнее и брули звездите” от неговото небе, за да му подскаже, че на тази земя само животът е вечен “часовник без стрелки”, че хората ще идват и ще си отиват и като него ще будуват с “тревога необяснима”, която опъва нервите. Вероятно като всички други преди и след него, и той ще се лута “в шумящото време” като НЛО с предусещането, че скоро ще изчезне зад близкия хълм (“Тъмен вятър”).

Човешкият животът е копнеж и тревога. Копнеж по красивия и тайнствен необят на небето и тревога, че той, човекът, въпреки че сърфира “сред синьото пространство на Всемира”, че се докосва до “кипящия прибой на любовта” и до “безкрайните предели на мъдростта”, все не смогва да прекрачи границата-бряг и да достигне отвъд нея онова, което го привлича като магнит (“Сърф”). Лирическият говорител на поета се идентифицира с оня черен кос, “крилат черноработник” между небето и земята, който пъха своята “човка любопитна във всяка земна тайна (“Черен кос”), но така и не успява да разгадае същността нейната магия, защото е орисан да си остане “равен със пръстта” (“Пръст и небе”). Трудно е да отразиш “със шепа думи” сложния и многолик свят по такъв начин, че простичките истини за живота да блеснат ясно като бистрата вода на изворче изпод затрупалите го паднали листа (“Простота”). На “словесна кукувича прежда” светът не вярва, а как да убедиш човека, че и след смъртта му остава нещо от него, след като той вече знае, че “преди Големия взрив на Всемира / е нямало нищо…”, че “всеки човешки живот е проблясък / между две празноти”? Лирическият говорител на Георги Константинов е ерудит, който се опитва да даде отговор и на онзи съдбовно важен въпрос, който вълнува човека от хилядолетия:

Единствена тайна
докрай ще изпълва съдбата ни:
защо умираме?
А може би вече наистина
и тази тайна докосваме:
човекът умира,
но човешката мисъл
неспирно витае във Космоса.
(“В памет на Стивън Хокинг”)

В поетичните текстове на Г. Константинов сложните философски въпроси се преплитат с тревогите за настоящето и бъдещето на човека като социален субект. Лирическият му говорител вече си е дал сметка, че в сегашността на “дни безумни / с далавери и фалшиви речи, / с ГМО във плодове и думи”, са се появили и новите “ГМО човеци”, които хранят “чудовището” на нашето днешно битие “с вкусни лъжи” и “лъскави подлости”, вливат му “сила и власт”, вдъхват му “тъмна злоба” и то расте, вдига снага, разперва нокти и започва хищно и страшно да вие (“Просто искам”, “Чудовище”). Трудно е да бъдеш искрен човек и честен поет в нашите меркантилни години, в които “Офелия се снима в порнофилми. / Хамлет днес е гробищен пазач”; когато бездуховният свят, “шуми, натиска газ в лудешка надпревара”, а “държавата е пас”; когато старата идеализирана представа за живота е разбита като чаша, ударена в циментова плоча; когато лично си наблюдавал агонията на наивната вяра в максимата “Един за всички. Всички за един”, а се оказва, че общото ни бъдеще отдавна е нарязано на скрап. Когато сме престанали да вярваме, че “времето е наше”, защото в него вечно “нещо се купува и нещо се продава” и дори роднините, приятелите ни и любимата жена въртят “големи далавери” и ни мамят с фалшивите карати на жаргонни думи (“Реплика след време”).

Лирическият говорител на Георги Константинов обаче има щастливата и тревожна орис на родените с крила. Вярно е, че и в неговия живот често бушува “тъмният вятър”, че и той многократно е излитал вдъхновен и многократно е падал отчаян, но тъкмо през придобития си жизнен опит е достигнал до откритието на мъдреците, че човекът като плът е временен, но мисълта му е вечна. Тя, мисълта му, е успяла да намери “Границата на Безкрайната числова редица” на времето и битието и това откритие затрептява в неговия лиричен ден с крилата на “любов, копнеж или тревога” (“Безкрайна числова редица”). Той вече е открил истината, че “нищо на земята не е вечно” – планинският връх утре може да се превърне в равна пустиня, пълноводната топла река да стане “леден глетчер”, а тревата да покрие всяка слава. Научил е обаче и другата истина – че един миг искрена и всеотдайна любов може да придаде нов и слънчев смисъл дори на сивия и мрачен делник, да задвижи стрелките на спрелия часовник на времето (“Поне за миг”), да извиси мислите му и да го накара да се почувства “нужен на света”, защото “мигът е също част от вечността”, и въпреки случайността на човешкия живот, никоя любов не може да бъде случайна:

Какво съм аз без тебе?
Сирена без лък.
Часовник без стрелки.
Едно гнездо на птица
на голите скали.
Небе без синева.
Орфей без арфа.
Талант без вдъхновение.
И вдъхновение без дарба.
Астроном без телескоп.
Посока без копнеж…
(“Без”)

Стихосбирката на Георги Константинов “Непадаща звезда” е философска книга, която представя в синтезираната форма на поетичните си текстове неговите лични открития за света, човека и живота, видени, изстрадани и осмислени от “билото на двата века”, които е пресякла пътечката на жизненото му битие. Затова и словото му понякога зазвучава като максима, като сентенция, изречена от мъдрец: “Времето осмисля всяка драма. / И мигът е цяло мироздание, / сътворено / от любов, звезди и памет.”; “Човекът умира, но човешката мисъл / неспирно витае във Космоса.”; “Успехът е роднина на провала.”; “Човешката завист е сляпа.”; “Най-голямата самотност на човека / настъпва след любов.”; “Когато търговците влязат в храма, / те продължат да бъдат търговци./ Но храмът вече не е храм.”

Като своеобразни поетични бисери в многопластовата семантика на “Непадаща звезда” блестят стихотворенията с автобиографични образи и мотиви – “Цялостен”, “Константинопол” и “Сълза в дъжда”. Във вените на човека Георги Константинов се плискат вълните на македонския Вардар, коренът му е забит в плевенската земя, поена от водите на Искър, Вит и Осъм, хлябът му е замесен с мизийско жито и със солените сълзи на неговия македонски род. А може би точно това го прави “цялостен”, защото усеща в себе си пулса на цялата българска земя “от Дунав до Егея бял” (по думите на Пейо Яворов). В нея той е израснал като човек и поет, тя, българската земя, го е дарила с късмета да изтегли от “звездната лотария” своята “непадаща звезда” – силата на поетичното слово. И затова имено пред олтара на родната земя той изрича своите клетвени думи:

И леден дъжд да ме удари
сред полята пусти,
и тъмно да ме повлече пороят –
пак твойто име
със разбити устни ще шептя,
Родино моя…
Ще бъда винаги частица
от твойта земна плът…
И само в тебе
винаги ще вярвам,
изстрадала Светице моя,
разпъната на кръстопът…

Последната надежда,
която в мен просветва,
споделям като клетва
пред стръмния ти ден:
Все някога, Родино,
ще дочакаш
най-истинската свобода.
Дори самият аз да съм потънал в мрака.
Дори да съм изчезнал
като сълза в дъжда.
(“Сълза в дъжда”)

----------------