* * *
Мълчанието спусна между нас
ръждивия си ланец
и прозаично се изви като река –
река и пропаст самовглъбена.
Само свределът на тишината
изрисува вярно писъка в душата ми.
Без думи,
поглед,
жест... И без смеха ти...
Вълните ме оглаждаха. Потъвах.
Потъвах по-дълбоко и безпаметно...