Mamma Mia

– Mamma Mia, che donna! – дребничкият италианец ме зяпаше ухилено и очите му святкаха като на лалугер, набарал купа със сметана. Изчервих се благопристойно, после му отправих най-лъчезарната си усмивка и затрополих с куфара по гладките плочи на зала “Пристигащи” на Фиумичино. Как да не ги обичаш италианците, разбират от хубави жени и не пропускат да го отбележат при всеки удобен случай. Пред мен тълпата от посрещачи с табели в ръце се отваряше в шпалир, а просеката се затваряше зад гърба ми с тихички подсвирквания и смотолевени италиански реплики, които не съм сигурна, че искам да знам какво точно означават.

Обожавам Италия, простете за клишето. Обожавам италианците, с тяхната страст към живота, италианките, с вроденият им стил, обожавам храната им, с неповторимите подправки и сладоледът им, мек и гладък, единствен на света. Да стъпиш на италианска земя и да не изядеш един джелато, е непростим грях. И за да го избегна, без никакви угризения се отправих към един от ресторантите на летището, с твърдото намерение трите часа до следващият ми полет да ги прекарам там, в удобното кресло, в компанията на книга, кафе и сладолед. Пътьом се спрях пред едно от електронните табла, за да съм сигурна, че с разписанието всичко е наред. Пред него се беше струпала група от вторачени пътници, опънали вратове и следящи съсредоточено постоянно сменящите се цифри и букви. Успях да се добутам до място, от което имах нормална видимост, използвайки ръчния багаж като таран. Застанах до двуметров латинотип и, възползвайки се от заслона на раменете му, се зазяпах в таблото, а когато реших да се измъкна от блъсканицата, типът любезно ми проправи път.

Шумът на големите летища е прекрасен. Сякаш вихрушка е минала през всички краища на света, позабърсала е от всякъде по малко, завъртяла се е в спирала и накрая е стоварила всичко, сбрано по пътя, в една точка. В конкретния случай – Фиумичино. Плавен, припевен френски на група студенти се спъва в превзетия италиански с ужасен руски акцент на лустросана дама с яркозелена блузка, която обяснява разпалено нещо на карабинер, който пък я гледа отегчено в пазвата и от време на време подвиква нещо на някакъв Никола по портативна радиостанция. Араби се смеят тихо, скупчени до едно от гишетата, американци си развяват високомерните носове, англичани с опънати до коленете чорапи, воднисти очи и червендалести лица блеят неориентирано, ситни азиатци се носят като навити на пружинки, сковани немци се обясняват лаещо в любов, мургави индийци си говорят за техни си, индийски работи, възрастна жена със забрадка на рози стои с изгубен вид до огромните табла и гледа уплашено сменящите се непрекъснато цифри, ревящи, смеещи се, викащи и спящи деца, куфари, чанти, куфари, музика, куфари, хора, хора, хора...

Стъклените врати на ресторанта се затвориха плавно зад мен, шумът остана зад стъклото, а пред очите ми се разкри блажена гледка. Огромната витрина край бара беше отрупана с десерти – кремове, сладкиши, мусове, плодови пити, шоколадови хапки, орехови пайове, свежи плодови салати, сметанови купчинки, желирани, захаросани, карамелизирани, червени, жълти, зелени, шарени, всякакви форми, всякакви аромати... Преглътнах гузно, погледнах за кураж отражението си във витрината – “дръж се, нали не искаш другия път на терминал “Пристигащи” mamma mia да звучи уплашено” и с крива усмивка си поръчах един ванилов сладолед и кафе.

Ако сте били в Италия, знаете, че италианците имат специално отношение към кафето. За тях то е не просто ободряваща напитка, а култ. Искаш да влезеш под кожата на италианец? Научи се да пиеш кафе като него. Тоест, ударна малка доза, на екс, на крак, незабавно и с удоволствие. Никой, освен тъпите туристи, не нарича кафето им “еспресо”, никой, освен тъпите туристи, не си поръчва кафе с мляко след като се е натъпкал блажено с паста и вино. Никой, освен тъпите туристи, не прави грешката да пие шварц, след като има възможност да пие un caffe. Е, аз бях тъпа туристка. Толкова се прехласнах по витрината с калорийните бомбички, че вместо un caffe си поръчах черно, дълго, без захар. Чернооката бузана зад бара ме погледна укоризнено и без да спира да бърше чашите пред себе си, се провикна на бармана, дребен младеж с вид на херувимче, но черничко и лъщящо:

– Antonio, un americano!... Сome si beve questa merda... – втората реплика беше под сурдинка и съпроводена от поглед, в който имаше, ами, нещо като съжаление към всички заблудени еретици, съсипващи удоволствието от божествената напитка с подобни бълвочи. За секунда се почувствах като някой, който в каубойски бар си е поръчал уиски с лимонада и сламка, за да си го разбърка. Антонио също ми хвърли кахърен поглед, сякаш очакваше да се осъзная всеки момент и да го спра с покаян глас, сменяйки поръчката с Истинско кафе. Но на мен просто много ми се пиеше черно, дълго и без захар. Затова издържах жалният му поглед и след като се сдобих с лелеяната чаша, се настаних в дълбоко кресло край прозореца и зазяпах кацащите и отлитащи самолети. “Твърде жалко – мислех си аз, докато гледах тромавите им маневри, – че след два часа ще съм на следващия самолет... Сега в Рим е късно лято, градът е по-красив от всякога, а не мога да го видя...” Носталгията ми по най-любимия, най-моя град беше рязко прекъсната от тропването на стъклената купа със сладолед на масата.

– Dimenticato il gelato – херувимчето се фръцна и отиде да прави истински кафета, а аз се облизах доволно.

Купата беше красива. Кристална, масивна, чукнах я с лъжичката, звънеше като камбанка, а вътре сладоледа ухаеше прекрасно и когато се наведох да вдъхна аромата му, приятен хлад се промъкна в ноздрите ми, заедно с нотка ванилия. Обичам Италия.

...

Запознах се с Жозе в този ресторант, в момента, в който привършвах последната глътка кафе. Никъде на летището не се пуши, а последната си цигара бях изгасила, наполовина изпушена, на стоянката на такситата пред Терминал 2 в София. Ноздрите ми тръпнеха в жаден опит да доловят отнякъде поне мирис на тютюн, а в ръцете си въртях тънката цигара и преглъщах нещастно в копнежа си по първото дръпване. Тъкмо се чудех дали си заслужава да излизам навън, в 40-градусовата жега, заради няколко дръпвания, когато той се стовари на съседното кресло. Направи го с маниера на човек, който просто е станал за малко от същото това място, за да отиде да си купи вестник, а докато сядаше ми се усмихна широко и с увереността на мъж, който знае, че жените го харесват, ми каза “Ciao”. Моето “чао” беше несигурно – светът е пълен с нахални или луди мъже, после се сетих, че това е същият висок, много висок и смугъл афиционадос, с когото заедно блеехме в разписанието “Заминаващи” на летището. А е всеизвестен факт, че няколко минути взиране в един екран, без дистанционно наоколо, заради което да се скарат, сближават хората. Затова приех, че с него сме нещо като познати, на фона на стотиците непознати, сновящи наоколо. Престраших се да му върна усмивката и го оставих да си пие еспресото на моята маса. Жозе се оказа изключително бъбрив, гръмогласен, смееше се от сърце, ядеше от сърце (изобщо не страдаше от моите скрупули и Антонио му донесе табла с поне пет различни десерта от захарния бар), ръкомахаше от сърце и изобщо, имаше вид на човек, който живее от сърце. Докато изяждаше несметните количества шоколадово тесто, сметана и плодове, не спираше да говори. Почти на един дъх си разказа всичко – че е португалец, столичанин, че има две сестри и един брат, че се занимава с някаква медицинска техника, че родителите и едната му сестра живеят в Италия, че обича кучетата и децата (имал две племенници, прекрасни, ангелчета, на майка си приличали), че навремето спортувал, волейбол, но след травма се отказал от спорта, сега само за удоволствие, че харесва модерното изкуство и една от мечтите му е да посети Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, и че е влюбен в мен. И да, знаел, че след час всеки от нас ще се качи на самолета си и повече няма да се видим, никога, но това е без значение, защото той е влюбен сега, а не никога. И това означавало, че му дължа следващият час. Не, никакви мръсни намеци. Просто един час на тази маса, в разговори и погледи. Ако поискаме да правим любов, ще я правим с погледи. Дори не и с думи. После млъкна, хвана тънката дръжка на чашката с два пръста и глътна кафето на екс.

Стоях като паметник на себе си в креслото, замаяна от потока от думи и стресната от това, което ми каза. Но думите му бяха такова ласкателство, а той изглеждаше толкова мъжкар, че егото ми въодушевено прие идеята и само миг след това разговора продължи, сякаш сме двойка, тръгнала на почивка, която чака самолета си.

В рамките на следващия половиния час до полета му, Жозе говореше и ръкомахаше. Колекционирал пури, имал над петстотин, държал ги в огромен хюмидор. После бръкна в джоба на сакото си и заразмахва възторжено под носа ми нещо с размер на бейзболна бухалка. Беше придърпал стола си до мен, толкова близо, че усещах как кожата му тлее, или може би моята беше, не знам, и сластно приведен над тила ми, на разваления си английски с португалски акцент ми говореше за аромат, плътност, маслен вкус и упойваща наслада. Изобщо не го чувах какво ми говори, зяпах го полузейнала и с потъмнял от копнеж поглед, а от прекрасният ми кръчмарски английски нищо не бе останало. Не ми бе и нужно – през цялото време докато той говореше, а около нас се носеха като фон обичайните летищни шумове, от моите уста се отронваше само мъдрото “Аха”, проницателното “О!” и като проява на високият ми интелект загадъчното “Мхм...”... Гледах го, исках го, молех се да си изтървем полетите и да се наложи да останем тук, бях влюбена, бях готова да се отдам и да му родя осем деца. Не се притеснявах, че вероятно всичко това е изписано на лицето ми, не се срамувах от втвърдените зърна на гърдите си под тънката риза. Това беше часът, в който му принадлежах.

После изведнъж млъкна, погледна часовника си, усмихна ми се с оная бяла усмивка, която само южняците имат и целувайки (ама ако знаете как!) края на пурата, я мушна в дланта ми. За секунда задържа ръката си в моята, леко приведен над мен, помислих си – Боже, сигурно ще ме целуне, стоях в овчо вцепенение и не можех да помръдна. Ръката му беше гореща, гладка, а той миришеше леко на пот и парфюм. Не ме целуна, само допря брадичка до косата ми и се изправи. Каза “See you”, сякаш утре ще се видим и тръгна. Изчезна в гмежа от пътници, след него вратата на ресторанта се затвори и отряза шума отвън, а аз стоях в онова унесено състояние, в което се озовава човек след прекрасен сън, от който е измъкнат с ритник и крясъци на павиани. Погледнах парчето навит тютюн в ръката си и влажната следа от устните му и съвсем съзнателно, с преднамереността на хедонист, захапах мястото, което беше целунал. Леко се сепнах от проблясването на светкавица, до мен двойка пъпчиви младоженци се хилеха нездраво и цъкаха като изоглавени лика ми с висящата между зъбите ми пура. Изгледах ги нахакано – пурата ми даваше кураж като на звезда – и се облегнах в очакване на моя полет. И тогава се сетих, че не съм казала почти нищо, не му казах дори името си.

...

Дълго време пурата стоя в една кутия за бижута. Един ден я извадих, реших да я запаля. Споменът от Жозе беше започнал да избледнява, самата пура изглеждаше някак обикновена, като случайно попаднала сред вещите ми чужда вещ. Стана ми лошо от лютия й вкус и острия дим, а миризмата беше толкова натрапчива, че беше направо отблъскваща.

Някои пури не бива да се палят.

--------------------

Из книгата “Петъчни истории”, Бургас, 2014.