Нашествие на лисици

Жълтите вестници първи информираха за нападението на лисицата. Въоръжени с ловни и бойни пушки, доброволци и приближени на кмета на следващата нощ дебнеха лисицата да се появи отново.

Лисицата обаче не се появи.

А пресата се отприщи; и едно съобщение от първа страница на “Труд”: “Нападение на бясна лисица в къщата на кмета”, препечатано и преиначено от жълтурите със снимки на изпохапаните кучета и купчина натръшкани кокошки. И не спряха – появи се снимка на ухапано прасе в Бургас, снимка на нахапано конче с белези от лисичи зъби. Увлякоха се вестникарите; най-невярното бе, че лисицата бе уличена за бясна – тя не беше бясна, въпреки писанията за ваксиниране на хора и животни. Бясна и налудничава бе постъпката й, затова злобарите не се помириха и побързаха да се надсмеят, че са я заловили, одрали и кожата й вече се диплела върху нежната шия на кметицата.

Истината: вестта за нападение на бясна лисица хвърли в паника морското градче, обърка гражданството и то се изпокри. Паднеше ли мрак, залостваше се и не се показваше навън, докато лисицата си нямаше хабер от всичките сплетни и уплахи. Увлече се в надпревара с ловците, които се щураха насам-натам въоръжени до зъби, с подковани обуща, с раници; през вечер вършеше зулуми и уголеми страха. Кметът разработи стратегия и разположи ловни дружинки на подстъпите към града, но лисицата прие играта и надхитри кмета и стратезите му – прокопа дупка и тунел под нозете им на северния пост и най-неочаквано се появи на петъчния пазар; и оле-мале за помиярите, ярките, за целия пернат свят на тържището и близките дворове.

Картината не е за приказки.

Кметът алармира армията и полицията; заедно с доброволците от крайните квартали откриха лисичата дупка в подножието на северния пост.

Нямаше повече сън и покой от лисичата напаст; нямаше и да има. Замлъкнаха многознайковците, присмехулковците, съчинителите на вицове и каламбури – войната се отвори и свършване нямаше да има, докато не се разправят веднъж завинаги с лисицата.

Да надникнем сега в лисичето семейство, разположено в подземния етаж на кметската вила и пустеещите вили наоколо, откъдето с топ не можеха да ги отместят, с прокопана мрежа от канали в най-неочаквани посоки. Старата лисица понякога се покатерваше на горните етажи, изтягаше се на терасата и наблюдаваше загражденията и суетнята на ловците в далечината.

Нямаше да се отърват лесно от нея.

Подир коледните празници лисицата позова многобройната си челяд, разпръсната на припек в заснежената горичка, и даде знак, че е време заедно да прошетат морското градче.

Не се наложи да копаят; насочи своето лисиче войнство към градската канализационна мрежа – от три места едновременно с падането на нощта, а зимните нощи бяха безкрайни – можеха да опитват, да обикалят, да се връщат колкото си щат. На Ивановден пък всичко тук се запиваше, нямаше къща без Иван.

На подстъпите ловците и доброволците също пиха и гърмяха на Ивановден с люти закани за разправа с бясната лисица, която в същото време оглеждаше каналите и неотстъпно се промъкваше.

Най-странното бе, че плъховете не реагираха на лисичето нашествие, пропускаха го да премине, сякаш се бяха договорили за опустошителния поход, пораженията от който се видяха, щом се развидели. Нямаше дом, незасегнат от лисичето нашествие. И каква олелия и какъв пердах на уличните и домашните помияри, проспали зловещата нощ.

– Това не са кучета – заканваха се.

И настояха пред кметската управа да изковат бесилка на брега за церене на кучета, както всяка година ги церят в планината; да не забравят, че са кучета на господарите си, напук на градската Бриджит Бардо и кекавите природозащитници.

По обяд небето посипа едри снежинки да заличи срама на градчето, макар че изпитанията и срамът за гражданството си оставаха. Докато лисицата се наслаждаваше на хубавото време във вилната зона и сладостно се облизваше.

– Лисица насита няма – мъдруваха ловците. – Лисицата се настърви и спиране няма да има за лисицата.

– Помиярът не е куче и домошарът не е охрана за дома, видяхме! – отвръщаха. – Да вкараме кучета от гората – дигнаха се тогава гласове в кметската управа.

– Каква гора! – отвърна кметът. – Хората в планината и по селата остаряха и измряха, а кучетата им подивяха.

Кметът виждаше подивелите селски кучета в градчето за по-голяма напаст и от лисичата напаст. Умуваха в общината до среднощ; доникъде не стигнаха.

Лисицата се възползва от заснежената нощ и отново позова лисичето войнство за подвизи през проходите на подземната мрежа, за която никой не се досети при първото нашествие. Придвижването и от трите посоки тази нощ ставаше по-бързо – без страх от води, миризми и плъхове.

До първи петли прегазиха градчето – от височините на Тебеширения кръг до Горчивата чешма, от крайните квартали с малките къщи до общината с високите колони. Увлякоха се в набези, можеха да осъмнат в разкопаните улици.

– Ще се върнем пак – увещаваше ги лисицата, – ще свикнат хората с нашите посещения – предвещаваше тя разбирателство с гражданството, може би за да ги залъже.

Едно лисиче в увлечението си домъкна в скривалището клетка с папагалче; и кецовете на брадатия художник домъкна друго лисиче. Забавляваха се и не искаха да знаят какво му е на кмета, на кметската управа и накичените с оръжие ловци, нито на нахапаните им кучета.

Едрите снежинки не спираха с кристалния си звън да веселят въздуха, но, изглежда, на никого тук не бе до веселба. Кметицата по градския телевизионен канал публично се подигра на ловците; и демонстративно обърна гръб на кмета в предаването. Обърнаха гръб вечерта и жените на кметската управа. И другите жени в градчето се заканваха да направят същото, докато мъжете им не се разправят с лисичата напаст.

Кметската управа едва тогава поиска помощ от селата, но от селата отвърнаха, че имат подобни ядове; и по-големи – от вълци, чакали, диви котки и подивели псета. Лисичата напаст първом се изсипа при тях и след като ги опустоши, обкръжи градчето. Пред очите им натръшка кокошките им, нахапа кучетата и ги прогони; и те останаха в залостените къщи, зарити в снега.

– От лисицата по-хитра живинка природата не е създала – отвърнаха съчувствено селяните на кметската управа, – отърваване от нея няма, но това не е най-страшното! – искаха да ги утешат.

Какво утешение бе това, когато спиране нямаше: последната нощ лисицата обгради театъра и докато гражданството се омайваше от играта на любимите артисти, нападна пред портиерната кучето Крум, сдъвка опашката му и панът хукна презглава, оставяйки без защита дремещия петел на дървото.

И това не е всичко, казваха патилите; още имаше да видят и се маят в морското градче.