Интерпретацията на мрака и светлината в стихосбирката “Несгъваем човек” от Георги Константинов

Интерпретацията на мрака и светлината в стихосбирката „Несгъваем човек” от Георги Константинов

Според Петър Дънов, за да може човек да разбере живота, трябва да познава законите на светлината, която съществува вечно и чрез своите разнообразни проявления стои в основата на всички живи същества, тя е и външното условие за проявите на мисълта. Неслучайно в сюжета на библейския текст за сътворението на света първото нещо, което прави Бог, е да отдели светлината от мрака на хаоса: „... Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина. (...) И Бог раздели светлината от тъмнината.” (Битие, 1: 3–5). Човешкият живот, както и светът, е двуполюсно устроен и се движи между мрака и светлината, деня и нощта, радостта и болката, доброто и злото, будността и съня, здравето и болестта...и т. н. Представителите на светлинния дуализъм (древно учение, възникнало преди около 3,5 хиляди години и наречено зороастризъм на името на създателя си – иранския пророк Заратустра) разглеждат живота като временно състояние сред непрекъснатата битка между мрака и светлината, между истината и лъжата. Припомнянето на тези факти от общочовешката история и духовност е необходимо за разчитането на смислите в новата поетична книга на Георги Константинов „Несгъваем човек”, която по своята същност представлява своеобразна лирическа биография на автора, но с откроена тенденция личното му битие да бъде осмислено от позициите на общочовешкото: „Неотдавна чух / най-топлата похвала: / „В твоята поезия / има жив човек.” („Похвала”); „За човека говоря изобщо... / И за себе си / също говоря.” (Двойственост”). Неслучайно ключовото, основополагащо стихотворение, което въвежда читателя в книгата – „В по-светлата половина” – носи в себе си вечните символи на битието – мрака и светлината:

В ПО-СВЕТЛАТА ПОЛОВИНА

Знам, че има тъмни хора –
властващи във тъмното.
Тъмни думи си говорят –
даже и по съмнало.
...
Тъмнотата в битието им
е за мене непозната...
Ще ме срещнете в по-светлата
половина на Земята.

Разделението на света на тъмна и светла половина присъства във възгледите на човека още от най-дълбоката му древност като гаранция за съхраняването на божествения порядък във вселената. Според Аристотел доброто (светлината) е синоним на баланс, а злото (мракът) създава дисбаланс. В поетичния свят на Г. Константинов тези абстрактни понятия имат своите конкретни измерения във властолюбието, лицемерието и алчността, които раждат войните, и съответно – в любовта, добродетелността и човешката справедливост. Във въвеждащото в книгата стихотворение обаче прави впечатление нарушеното равновесие между тъмното и светлото начало на живота. Всъщност светлината присъства само в едно словосъчетание – „...в по-светлата половина...” – използвано като заглавие и финал на текста. В четирите му строфи масирано е въведен образът на мрака („тъмни хора”, „тъмното”, „тъмни думи”, „тъмни страсти”, „тъмни милиони”, „тъмен смисъл”, „тъмнотата”), при това обвързан с „висшите етажи” на обществото, които „зад кулисите командват” онеправданите в социално отношение. Лицемерната същност на принадлежащите към „висшите етажи”, които с необуздана „тъмна страст” трупат своите „тъмни милиони”, създава един своеобразен „дяволски кръг” в редуването на лъжа и истина и бележи началото на залеза на човешката цивилизация. („В по-светлата половина”, „Дяволският кръг”, „Нощен разговор с деня”, „Преобърнат свят”, „Военно слънце”, „Среднощна надежда”). Живеем в свят, раздиран от страсти, противоречия и войни, отдавна забравил „истинската стойност на невеликите неща”. Съдбата на човечеството наподобява състоянието на онази костенурка, обърната по гръб, която „копнее за своя си земен живот” сред тревички и гнили листа, но за съжаление с отчаяние, с „ужас поглежда безкрайния свод” на това страшно небе над земния побъркан, преобърнат свят, който потъва сред блатото на „кални лъжи”:

ВОЕННО СЛЪНЦЕ

Слънцето се лута
между Изтока и Запада –
бяга от ракетите,
люшка се от взривове
и се взира тъжно към окопите,
към разрушените квартали,
крие се зад облака,
побледняло от уплаха,
и накрая пак потъва
в ален залез
от пролята кръв.
Избягало от земния кошмар,
то разтреперано се свива
в най-далечен ъгъл
на дълбока нощ...
Там очи затваря,
но не може да заспи.

Защото
страшно го боли,
че толкоз много хора
са го видели
за последен път.

Лирическият човек на Г. Константинов всекидневно става свидетел на тъмната болка „от хиляди рани” и неизсъхнали сълзи, вижда хоризонт, над който „свети кърваво сияние”, иска му се да повярва, че „не може сам да се застреля / земният ни разум”, но реалната действителност го опровергава. Човечеството отдавна е забравило, че съществува думата „Мир”, а вечер, вместо мирни картини на съзидание, от телевизионния екран ни гледа смразяващият хоризонт на „не една война”, в която „омразата развява бойни знамена” и на всички живи „обещава смърт”. („Забравяната дума”, „Вечерни новини”, „Парнас”, „В търсене на земния разум”). Страшното е, че вече свикнахме с „многото смърти / в онези земи и морета”, че милионите убити стават „просто цифри”, че не ни възмущават пламналите църкви, съборените болници и древни музеи. Че сме се превърнали в бездушни зрители на „тъмните битки за власт”, за газ и петрол в чужди земи, и „първоначалният потрес от тази или онази война” отшумява, без да докосне душите и сърцата ни. Че отдавна дори не се питаме „кой губи и кой печели от тъмните реки пролята кръв”, примирени с мисълта, че слънцето е твърде далече, докато за нашите стъпки всекидневно „е вързана сянка”. И безропотно приемаме безличното „това е” като определение за собствения си живот:

ТОВА Е

Това е животът:
Съмване – мръкване.
Изкачване – слизане.
Любов – нелюбов.
Завист – ненавист.
Имане – нямане.
„Добре дошъл” – „Сбогом”.
И пак „Добре дошъл” –
Но къде? И на кого?
Животът не знае.
А Смъртта традиционно мълчи...
Това е.

Приема се, че светлината е извечен образ на Единното Съзнание, сътворило всичко – от древните религии до християнството. Затова нейните знакови интерпретации присъстват в цялата история на човечеството като висш духовен критерий за истина, мъдрост, святост, справедливост, благочестие, любов. В Индия празникът Дивали, траещ пет дни, символизира победата на светлината над тъмнината, на доброто над злото, на знанието над невежеството. Този празник с духовния си смисъл напомня на човека, че всеки носи в себе си вътрешна светлина и че с нейна помощ той може да победи мрака на битието си и да положи ново начало, подвластно на чистотата, удовлетворението и радостта от живота. По време на празника Ханука евреите палят свещи на всеки от осемте му дни в очакване да се случи някакво чудо. Тората (закон за традиционно право в юдаизма, съответстващ на Петокнижието в Библията, т. н. Мойсеева книга) съдържа множество препратки към Еклисиаст и подчертава обусловената свише връзка между мрака и светлината. Неслучайно и в християнската митология Коледната клонка е символ на светлината и надеждата, един вид съобщение за ново начало, за по-добро бъдеще, и аксеологизира в духовен аспект празника. Светлината е източник на живот за всяко живо същество, свързваме я с такива чувства като радост, удовлетворение, удоволствие, възторг, наслада, възхищение, но тъмнината е също толкова важна, колкото нея – на символично ниво тя ни помага да разпознаем някои емоционални състояния като тъга, болка, горест, печал, съжаление. Според представителите на светлинния дуализъм в основата на еволюцията мракът представлява онова предизвикателство за човека, което го кара да се бори за постигането на тържеството на светлината. В такъв аспект я представя и поетът Георги Константинов, който крачи по „стръмната пустош” на „тъмните битки за власт”, спасява се от „мними приятели” и „скрити лъжи” и, с „метафори въоръжен”, се опитва „да брани” светлото начало в света, в който живее. Той отдавна е осъзнал, че има два вида смелост – „едната превзема / най-стръмния връх на света / и пътя към Индия / през вълните открива”, изнася деца „от луди пожари” или събаря догмите, за да сътвори Ренесанса, докато другата има „хищен нрав”, ограбва света с „далавери безчетни” и убива безмилостно, „без да й трепне окото” („Доколкото мога”, „Моят миг”, „Среднощна надежда”, „Забравената дума”). Поетът Г. Константинов има своята „несложна философия” за действителността и за живота, който е „земен и небесен”. Затова е много важен екзистенциалният избор на човека между светлината на любовта и мрака на омразата:

Любовта – и тя –
проблеснала в сърцето ми,
ще изчезне сред космичен мрак.
Но в мига на друг човек,
подобно на комета,
с точна неизбежност ще премине пак.

А омразата е друго. Тя оставя
в миговете само
руини и тлен...
Ако в мен омраза надделява,
все едно,
че аз не съм роден.
(„Моят миг”)

Затова, колкото и да е труден животът, той призовава и себе си, и другите, да не се предават на „болката от спомен безутешен”, на „сивата инерция” на своята суета или пред чуждата измама. И макар че е почти атеист („Ще призная: твърде крехка / е вярата ми в Бога.” – „Облачна нощ”), има дързостта да допише декалога на Господ Бог Йехова, предаден на пророка Мойсей в Синайската планина, със своя единадесета заповед: „Не се предавай!”. Не се предавай, Човеко, дори когато животът те върти между провалени амбиции, изгубена любов и безпаричие! Не се предавай, „не сменяй свойта мисия да си Човек”, когато се окажеш „в ниското” – помни, че точно тогава, „надмогнал куп лъжи и заблуди” и „безсмислени вражди”, се издигаш горе, където много хора чакат да споделиш с тях своите „усмивки и сълзи”, защото „пътищата земни чертаят се в небето” („Везни”, „Земна мисия”). И убеден, че „не може сам да се застреля земният ни разум”, той превръща мрака на нощта в нравствена светлина. Като него, поетът, който пише нощем своите творби, не спи и хирургът, мислещ за онази „бяла маса”, на която сутринта ще оперира своя болен пациент. Като мъжа, който призори, още по тъмно, тръгва да замеси и опече хляба за онези, които отиват на работа. Като самотната старица на село, която цяла нощ чака „по интернет да говори със сина си, живеещ в Монтевидео...” И докато има тези свои „роднини по безсъние”, човекът Георги Константинов е убеден, че „Божият свят е по-голям от небето” и вселенският разум живее тук, на Земята, скрит някъде дълбоко във всеки един от нас така, „както слънцето се крие във нощта”; както човешката съпричастност неочаквано се проявява там, където от небето падат бомби; както от иронията ни „към спомена” се ражда „бъдното време”. Той вече е проумял, че „огромната вселена се крие и в малкия атом”, че сред мрака на преживяната раздяла с голямата любов винаги ще си спомня светлината на нейното сляпо начало, че зад тъмния облак на думи от омраза и завист проблясва като елмаз добрата дума:

БЛАГОДАРНОСТ ЗА ДОБРИТЕ ДУМИ

Не, не мечтая
да бъда милионер –
със собствена яхта край Полинезия.
Стига ми вкъщи да има
хляб, сол и пипер,
а в сърцето – поезия.

Всички знаем: животът е кратък.
Само миг – и изчезват
богатство и власт.
Ала вярвам, че аз ще си нося Оттатък
добрите думи,
подарени от вас.

В поетичния свят на стихосбирката „Несгъваем човек” от Георги Константинов светлината и мракът, животът и смъртта, доброто и злото са съчетани в неделимо цяло по простата причина, че неговият лирически човек е двойствен – той има едновременно „тяло за грях и детински стремеж към истина” и дори когато крачи напред, осветен от слънцето, за стъпките му е вързана сянката. В живота му често се налага да се бори с трудни и мрачни проблеми и ситуации, но интуитивно пази в себе си светлината, която му дава силата да търси изход от всяка криза и да продължава да върви напред. Тази негова интерпретация ми напомня едно от 40-те правила за любовта на турската писателка Елиф Шафаг: „Цялата вселена се съдържа в един единствен човек – в теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен в теб. Затова не търси Дявола извън себе си. Дяволът не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Познай се докрай, погледни честно и твърдо и светлите, и тъмните си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога.”

------------
Георги Константинов, „Несгъваем човек”, Изд. „Хайни”, С., 2024.
------------