Пътят на осмицата

Числото осем (8) е смирението. 8 е трудно число, но може да помогне понякога да си свършите работата. 8 е число на затвор, на ограничения. Това число е последното, на което можете да разчитате. Когато човек иска да се смири или да смири някого, дава му нещо (я орехи, я друго, но на брой 2, 4 или 8), а Господ, когато дава богатство на човека, това значи, че иска да го смири.
Числото 8 означава най-големите страдания, допустими за човека. Лошият човек може да се изправи пред числото 8 – то е число на безконечността, на вечността.
Дойдете ли до числото 8 в живота, ще знаете, че външните условия са по-силни от вас. За да се справите с тези условия, очите ви трябва да бъдат отворени на четири и съзнанието будно.
Беинса Дуно

Само Любовта може да създава, вдъхновява и лекува.
Само любящото сърце може да прости и да пусне.
Само на онези, които истински обичат,
им е дадено да познаят откровението на Живота.
Павлина Узунова

Пам бе на дежурство в болницата, когато моята кръстница кротко издъхна под непроницаемото було на свежата родопска нощ. Обади ми се веднага, щом светлината в очите на Зои угасна, отдели се от тях и изпълни пространството на цялата стая. Дъщеря ми бе усетила пълзящия в тъмното момент на смъртта, така както и всички телесни и душевни знаци в нейното състояние през последните няколко месеца от живота й, докато неотлъчно бдеше над нея. След смъртта на майка ми Зои бе единствената баба, която Пам познаваше и тази нейна роля неизбежно повлия специалната им емоционална и духовна връзка. Тя умело й създаваше безопасно пространство, което караше девойката да се чувства неуязвима, независимо от това, дали става дума за пъкъл от разочарования и страхове, или за рай от най-съкровени надежди и мечти. Разплиташе душата й влакно по влакно, дори да бе здраво вързана на възел около шията й и да не й даваше да диша волно. Тази незрима нишка помежду им, по-тъничка от косъм и по-яка от стоманено въже, си остана до смъртта й, а може би и отвъд нея.

Зои се сбогува от този свят с омиротворен дух и изражение на лицето, запазило ласкава като слънчев лъч усмивка върху устните. Доволна от изминатия земен път, тя смирено се бе отправила към безкрайността на други вселени, при което въздухът в стаята осезаемо се разреди като мъгла под утринното слънце. Потръпнах при висящото в етера смътно усещане, че дойде духът на майка ми, нейната ученичка, приятелка и съратничка по душа. Щеше да я посрещне сред шепота на вековните борики и песните на звънките потоци, за да я въведе в паралелната реалност на Абсолюта. Също и оттам те щяха да работят по значими светлинни проекти. Като в удобно кресло, в душата ми се настани тихо спокойствие, че се бяха намерили, за да продължат пътя си заедно.

Пам щеше да стане скоро на двадесет. Живееше в столицата, но през ваканциите се прибираше при нас, в Къщата на Здравето, и практикуваше в болницата на близкия град. След като завърши училище, продължи образованието си в медицинския университет. Тя отдавна кроеше планове да тръгне по утъпканата от майка ми пътека, като разшири мисията й със знания от традиционната медицина. За разлика от нея Пам бе крайно предпазлива и като кошута боязлива. Обмисляше до корен действията си предварително, докато баба й не береше страх от нови предизвикателства и винаги бързаше към целта си като орел, спускащ се стремглаво от небето, за да грабне рибата от реката с ноктите си. Обикновено разрешаваше възникналите проблеми в движение и мисълта й се рееше високо в небето, дишайки чистия въздух на свободната воля.

Дъщеря ми не пропусна и в този си избор да подири съвета ми. Поощрих я, макар да знаех, че бленуваният път не е от най-лесните. Бях убедена, че ще се справи, понеже бе с будно съзнание и с отворени на четири очи. А точно това бе условието за успех дори и при по-силни от нея външни обстоятелства. Ускореното развитие на традиционната медицина с интегрирани целокупни практики от алтернативната, я правеше в последните години все по-атрактивна за децата на Новото време.

През следващите няколко дни Пам вървеше по петите ми като моя вярна сянка и ми помагаше да уредим документацията, за да изпълним последната воля на Зои да бъде кремирана. Тя не искаше въздухът ни да се нагрочи от тъга, когато си отиде от земното измерение и казваше, че скръбта е заблуда, продължаваща най-много ден. След това се стопявала като дим в зимен ден.

Кръстница ми бе завещала кутийка, покрита от кадифе с рубинов цвят и инкрустирана с блестящи камъчета, която аз трябваше да предам. Чудех се какво наследство иска да остави и най-вече на кого. Бе споменала, че ще разбера, когато времето назрее. Знаех само, че вътре се мъдреше запечатано писмо и че в кутийката бе положен и кристалът на Новото човечество.

Десетки опечалени почетоха паметта й в малката черква и се простиха за последно с праха й. Напливът от благодарни за избора й да работи за благото на другите и за нейната безкористност и загриженост, намаля едва в следобедните часове на днешния осми ден на август. Пам остана в молитвения дом като предан страж, а аз се прибрах, за да се освежа от лепкавата жега и да отдъхна изпод смазващата тежест на тълпата. Вечерта трябваше да разпръснем праха от урната в тесен семеен кръг сред цветната поляна пред любимия й Център на Светлината. Затова надвечер излязох от вкъщи и се отправих обратно.

Още щом влязох в хладния вече полупразен храм, меко осветен от напалените свещи, вниманието ми бе привлечено от снажната фигура на млад мъж, застанал със сплетени пръсти близо до кандилото под иконата на Света Богородица. Устните му потрепваха, сякаш тихо четеше молитва. Ризата в цвят на пясък, небрежно пъхната в дънковите му панталони, подчертаваше слабите му бедра и широките му рамене. Стоях като вкаменена само на ръка разстояние от него и наблюдавах как черни къдрици се вият като змийчета около лицето му, а присвитите му котешко-зелени очи излъчваха спокойствие и нещо свое. И докато упорито се мъчех да се сетя, на кого ми напомня, моята Пам се понесе към него плавно като самодива при изгрев, а аз се сепнах от вида на лицето й, докоснато от силата на хиляди непонятни в този миг за мен емоции. Почти инстинктивно младият мъж се извърна към нея, сякаш имаше очи на гърба, и когато погледите им се срещнаха, без и дума да си кажат, ме облада чувството, че се бяха разпознали на ниво душа, отпреди няколко живота назад. Времето като че ли бе достигнало точката на замръзване точно в тази частица от секундата, когато той колебливо й подаде дясната си ръка:

– Пам? Аз съм...

– Яворе... Чаках те... Така дълго те очаквах...

Пребледняла, Пам шепнеше с глас, който като меч насичаше въздуха, сякаш редеше заклинания от време оно. Тя пое неговата длан, и тогава видях нещо, от което ме побиха ледени тръпки – белегът на дясната ръка на Пам под формата на легнала осмица, бе ясно видим на дясната ръка на Явор. И в мига, когато ръцете им се вплетоха като тежка плитка върху главата на момиче, над тях като златен облак от звезден прах се изви легналата осмица. Онази легнала осмица, с която си бях играла като дете, когато подхвърлях енергийни сфери в градината на Къщата на Здравето. Онази легнала осмица, огнено-въздушна, издигнала се над нас с Hик, когато сляxме душите и телата си. Спомних си и за родителите ми, свързани от енергията на душите-близнаци и осмицата, бдяща зорко над тях, когато ги бях намерила мъртви в онази далечна сутрин преди двадесет години.

“Историята се повтаря”, помислих си и вече знаех за кого бе писано писмото. “Това са те, следващите работници на Светлината. Те двамата ще продължат мисията на Пам и Зои.”

– Добре дошъл у дома – чух да произнася Пам с прегоряла от вълнение уста, а Явор я следеше с поглед като натежал от прекомерна сладост грозд, опиянен от мисълта, че един ден сокът му неизменно ще се плисне в кана младо руйно вино.

Той я притисна към себе си и тя потъна в обятията му така, сякаш изгубеното парче от душевния й пъзел най-сетне бе намерило мястото си в картината на мирозданието. След няколко минути двамата все пак осъзнаха, че не са сами и се отделиха бавно един от друг. Явор тепърва ме забеляза и Пам ме представи:

– Това е мама, кръщелница на баба Зои.

– Приятно ми е да се запознаем – отвърна ведро той и протегна ръката си.

Дългите му пръсти, дълбокият му поглед, цялата му осанка, от която лъхаше ангелска топлота и сигурност, ме накараха да настръхна, когато като в мъгла поех дланта му в своята. При допира чух ясно ударите на сърцето си и цялото ми тяло се разлюля от предусещане за покой и свързаност с волята на висшите сили. И тогава осъзнах приликата му със Зои! Та това бе правнукът на моята кръстница! Не можех да сбъркам до болка познатите ми жестове, а и така близката ми сияйна усмивка не слизаше от лика му.

– Прабаба ми разказваше често за теб и майка ти.

Това отчетливо ехо на моите мисли отекна в мен, като ме изпълни със страхопочитание пред необятността на живота и пред Твореца. Внучката на Зои се бе задомила преди години в Руско-словенските щати. Знаехме, че има син на годините на Пам, но не го бяхме виждали никога. И сега Явор се бе завърнал... За своята Пам...

Моята кръстница гостуваше на майка му почти всяка година, но не бе споменала нито веднъж нишана на ръката... А тя е знаела... Знаела е за Мъдростта на божествения план. Знаела е за безкрайността и свещеността на Любовта. Знаела е за пречистващата й сила, която ни движи и зарежда с благословена Истина и изпълва с Живот пътя ни към онази душа, способна да разпали ярко пламъка на Светлината у нас.

---------------
Павлина Узунова, “По пътя на осмицата”, изд. “Либра Скорп”, Б., 2023.
---------------