Родният дом, от който започва светът, в мемоарно-епистоларната книга на Пенка Чернева “Черна котка, бял гълъб”

Родният дом, от който започва светът, в мемоарно-епистоларната книга на Пенка Чернева „Черна котка, бял гълъб” (изд. „Български писател”, 2023 г.)

Старите българи са възприемали дома като материално продължение на душата и убежище на семейството, което го предпазва от посегателствата на външни враждебни сили; като лоно на вярата, на традициите и обичаите, съхранявани от векове; като умален модел на Вселената и носител на нейните положителни закрилящи енергии. В драматичното си историческо битие нашият народ постепенно се превръща в нация и започва да отъждествява дома с представата си за родина, отечество. Опазването на този голям български дом налага будните и непокорни мъже и жени да напускат личното си защитено пространство, за да се борят за свободата на поробеното си отечество или за утвърждаването му в международното политическо пространство. Така „дом” и „път”, в продължение на векове, взаимно се обуславят като екзистенциални стойности. В архаичната символика образът на пътя става синоним на движението, на ефективното действие в резултат на някакво решение. В хода на времето движението по пътя придобива и нови значения – на познание за света, на възможност за придобиване на опит в борбата за оцеляване, на средство за постигане на цели, които осмислят битието на индивида или нацията. Няма обаче такива пътища, за които предварително знаем къде и до какво ще ни доведат. Всеки път е път към неизвестното, а изборът ни да тръгнем по него е цивилизационен акт, свързан с някаква значима лична или обществена кауза, в името на която сме готови да поемаме рискове, да понасяме страдания, да правим лични жертви, понякога свързани със самия живот. В заключителната частна своята книга „Черна котка, бял гълъб” („Вместо епилог”) Пенка Чернева отъждествява дома с хляба и с камъка, който стрива житото за него: „Казват, че хляб било индоевропейска дума, и означавала камък. Камък, върху който се изпича счуканото с камък зърно... Хляб значи още майка, която първа е разчупила пред тебе топлата питка. Хлябът е родният дом в полето, откъдето започва светът.” От този дом е тръгнал по своя жизнен път и нейният дядо Христо, превърнат във фикционален адресат и изповедник на нейната собствена лична, семейна и професионална съдба.

Мисля, че Пенка Чернева неслучайно избира такова заглавие на своето откроено мемоарно повествование, поднесено със средствата на епистолара – „Черна котка, бял гълъб”. Образът на черната котка е натоварен с амбивалентно съдържание. В древността носи ореола на знаков свещен Пазител на Отвъдното, който съхранява тайните на мъртвите от посегателствата на любопитни зложелатели. През ранното Средновековие черната котка се възприема като въплъщение на демонични сили, символ на вещерството, на злото и магьосничеството. В един по-късен етап представата за нея получава диаметрално противоположно значение – счита се, че черната котка притежава способността да лекува много болести и да отнема отрицателната енергия на човека. В мемоарно-епистоларната книга на Пенка Чернева обаче тя е обвързана със значенията на Злото, въплътено в представата за унищожителната мощ на войната, която рано отнема живота на нейния дядо, участник в Първата световна война. Във всички свещени книги, в това число и в Библията и Корана, белият гълъб е представен като посредник между материалното и духовното, свързва се с представите за мир, щастие, любов, истина, изцеление. В християнството символизира Светия дух, като белият му цвят контрастира на мрака на Злото и Сатаната, а присъствието му е знак за закрила от някаква висша духовна сила – Бог, Вселена. Тъй като повествованието на Пенка Чернева е обвързано с нейния мъртъв дядо Христо, образът на белия гълъб в паратекста може да се тълкува като метафора на неговия дух, който вече е намерил мир и покой в Отвъдното, защото е успял да се пребори с анонимността на никому неизвестен човек без свой знаков белег в земното си съществуване. Книгата на внучката му е доказателство, че въпреки краткия си земен път, той не е забравен. Напротив, възкресен и осветен е със силата на Словото – знаков библейски образ.

От композиционна гледна точка книгата съдържа три основни семантични пласта – въвеждаща част, която акцентува повода и причините за нейното създаване, като ги аргументира исторически и психологически; три заключителни части („Фотописма до мъртвия дядо”, „Вместо епилог” и „Алената нишка”), които обобщават информационните масиви за живота на рода на мъртвия дядо Христо, като ги осмислят от гледна точка на нашето съвремие. Между началното въведение (Завоят на Черна”) и същинския финал („Вместо епилог”), Пенка Чернева вписва четиринадесет публицистично-повествователно-епистоларни фрагмента за своя живот, в който се намесват като орисници ту „черната котка”, ту „белият гълъб”, но за изненада на читателя бялото и черното никога не се „израждат” в сиво – всички ситуации и реални личности са ярки и запомнящи се с някакъв само свой собствен кодов щрих.

Въвеждащата част – „Завоят на Черна” – грабва вниманието на читателя още със заглавието си, което събужда поредица от исторически асоциации – за включването на България в Първата световна война (1915 – 1918 г.) и убитите 88 хиляди военни и 300 хиляди цивилни; за причините, които я пораждат – политически, териториални и икономически; за стремежа на България да си върне загубените територии по време на Междусъюзническата война (1913 г.) и да се утвърди като лидер на славянските народи на Балканския полуостров; за избора на Фердинанд България да стане част от тройния съюз Германия – Австро-Унгария – Италия, лаконично-оценъчно определен от авторката: „България влязла във войната на страната на Тройния съюз. На грешната страна, разбира се, както го прави много, много други пъти.” Сраженията при завоя на река Черна неслучайно са наречени „Месомелачката”. Такава визия създава за тях и Иван Вазов в стихотворението си „Завоят на Черна”:

Завоят на Черна! О, име печално,
о, спомен за жертви безбройни!
О, гроб ненаситен, погълнал безжално,
сърца на витязи крилати и знойни!
27 декември, 1916 г.

Именно там загива и дядото на Пенка Чернева, оставяйки след смъртта си вдовица с четири малки сирачета, които дори не искат да споменават името му. Защото така и никой не узнава точно кога и къде куршумът го е застигнал фатално: „Ти срещу Антантата. Антантата срещу теб. От какъв точно куршум си паднал? По време на сръбската атака или по време на българската контраатака? В октомврийската кулминация на битката или когато сте отстъпвали позицията? На кой бряг на река Черна, която нарекли Червена заради пролятата кръв...” Заради тази неизвестност и жестокост внучката, която така и никога не вижда своя дядо Христо, възприема завоя на Черна като символ на смъртта, като „другото име на войната, на злото, на нещастието”. И сега, след толкова много години, пораснала и помъдряла, тя знае: „Войната свършва за мъртвите. Не и за живите.” И някак странно топло и болезнено звучат нейните обръщения към мъртвия й дядо Христо – „мили мой дядо”! Въпреки че в техния дом „завоят на Черна” не се е повторил по време на Втората световна война, някакво усещане „за празнота, за безсмислието на живота, за безнадеждността на битието” се настанява завинаги в техния дом, а внучката следи новите събития в отношението към миналото и в послеписа към писмото до мъртвия си дядо отбелязва:

„П.П. Да не пропусна да ти кажа: през 2010 година битката при завоя на Черна бе включена в списъка на десетте най-значими български събития през ХХ век. В село Брод направиха паметник по повод 100 години от битката. Не знам имал ли си любимо цвете, но ако събера смелост и ако паметникът оцелее дотогава, някой ден ще дойда с китка да ти се поклоня доземи.”

Значи – дядо й не е загинал безсмислено и анонимно, значи, че и неговата смърт е част от историята на България, от борбата за опазването на оня неин дом, с който тя се вписва в политическата карта на света, и заслужава този „поклон доземи”!

Четиринадесетте следващи повествователни публицистично-епистоларни части представят изповедта на Пенка Чернева, чрез която тя споделя със своя мъртъв дядо историята за живота на неговия род и на собственото си битие като част от него. Първият фрагмент от този същински сюжет на книгата – „Нашият събор” (на с. Бъркачево, родното място на авторката – б.а.) – съчетава добродушния хумор на повествованието с особена, бих казала типично българска философска вглъбеност в детайлите на художествения текст, представящи важни черти на българската народопсихология. Усещат се още в описанието на дома по време на годишните събори – въпреки че всички се молят на Бога да не помрачи този ден със „страшни гръмотевици и светкавици” и проливен дъжд, „Бабичката”, както авторката нарича овдовялата съпруга на дядо си, ядосано пали цигара трето качество, вика „ти кьорав ли си, Боже”, псува го по мъжки и като съселяните си дори не се сеща „да включи и Светия дух в сметката”, като го покани на софрата. Може би начинът, по който Борис I някога е покръстил българите, е оставил в душите им незагасващото и до днес огнище от езическите им вярвания („църквата е голяма и празна”, „пред вратата на църквата тревата е до пояс”), а част от тях е и това атавистично родство с природата и тази щедрост и гостоприемство на съселяните й: „А главното в събора е софрата. Тя стои наредена два дни и две нощи, вратцата е отворена, всеки минаващ по улицата може да влезе и да седне, домакините ще го нагостят с агнешко и с вино.” Това неволно ми напомни стихотворението на Евтим Евтимов „Българска софра”:

Благословени непознати хора,
завинаги на вас благодаря,
че сложихте за мен отвън – на двора,
през тая вечер дървена софра.
...
За всеки място имаше край нея
и пак ви шепнех аз: Благодаря!...
Дано такава вечер доживея –
светът да седне край една софра.

И до днес човекът от село си е останал такъв – добродушен жител на света, който е благодарен на Съдбата, че има дом, който може да сподели с всеки: „Влезте в която и да е порта. Ще ви посрещне или вуйчо Анто, или братовчедът с прототипа, или просто мой съселянин. Ще ви настани на софрата и ще напълни чашите. Наздраве!”

Българският дом винаги е бил най-важната и най- непревземаемата крепост на българина – дори тогава, когато над отечеството е надвиснал Дамоклевият меч на османското робство. В него Вазовият чорбаджи Марко учи децата си да бъдат добри българи, да обичат знанието и да се грижат за опазването на християнската си вяра. В този дом се завръща всеки, който е тръгнал на жестока бран, за да опази свободата на българската земя, защото знае, че на нея се намира най-святото място на земята – домът е неговата Родина... Затова и есеистът Николай Петев заклева дъщеря си „Не продавай, дъще!”: „Запази прадядовата си къща... Дядо ти тук се е върнал от война. Жив. Представяш ли си каква радост е било?... Това е Отечеството ти.” Затова и Пенка Чернева в откъса „Сън за продан” с някаква непонятна за гражданин топлота споделя: „Къщата ми не е нищо особено. Но тя е моята родна къща и пред моите очи е единствената на света. Сарай в рая, колиба в планината, глътка в пустинята, сън на разсъмване. Родната къща.” И за нея не е важно какво казва науката по въпроса за паметта, важно е, че в своята памет тя пази спомена за прашното си детство, за букетчето полски цветя, донесени от майка й след дългия труден ден на нивата – цветя, които ухаят на „слънчева жарава”. Там, изправена до стобора като паметник на майчината обич и загриженост, майка й сякаш още маха с ръка подир отдалечаващата се към града кола, която я отнася. Помни и онзи страшен ден, когато същата тази къща се „сгромолясва”, защото какво е къщата без майка й?... Затова, въпреки изгодните предложения на близки и познати, категорично отсича: „Някой те е заблудил, приятелю. Не се продава!”

Страшно е обаче, когато големият твой дом, отечеството, постепенно се разгражда и започва да руши „бреговете на душата” ти. Годините преди и след демократичните промени са представени в раздела „Ако те удари гръм”. Чела съм и „Неделна книга” на Благовеста Касабова и Нина Андонова, в която двете беседващи приятелки с документална прецизност свалят маската на „демокрацията” в сферата на периодичния печат и издателствата. Пенка Чернева обаче представя същите тези промени оцветени емоционално като лична драма – те носят „шеметно разочарование”, заплатено с нейната „наивна вяра” в доброто. Трудно се обясняват подобни неща на жив човек, а още по-трудно – на мъртъв: „Да знаеш, дядо, никога не са ми били интересни – още по-малко известни – престрелките във високите етажи на властта. Имам само собствените си виждания и собственото си мнение...” Но, за съжаление, все още вярва в чудеса, а наивитетът се заплаща най-жестоко. След дръзкото интервю на Радой Ралин и Борис Димовски – „Шат – главите на шестима души лягат на дръвника.” Когато си тръгва от редакцията на „Народна младеж”, посягайки да си вземе дрехата от закачалката, от там зловещо изпърхва срещу нея прилеп. В коридора, също неочаквано, пътя й пресича гълъб. Защото домът България се оглежда с лицето и опакото си в журналистическите материали, помествани във вестниците „Народна младеж” и Поглед”, където Пенка Чернева работи в продължение на десетилетия. Включените в книгата няколко диалога и интервюта - между Радой Ралин и Борис Димовски, с капитан Атанас Колев, с Ана Рохлова от Лидице, както и фрагментите „Прозорчето” (в памет на Васил Попов), „Тримата братя без златната ябълка” (в памет на Григор) „Хубава, въпреки” (в памет на Наташа Манолова”) и писмото до легендарния музикант Дико Илиев („Алената нишка”) – съдържат стотици имена на политици и дейци на културата от Тодор Живков до Жорж Ганчев и Георги Йорданов, от Радой Ралин и Георги Джагаров до Кольо Георгиев, Николай Петев, Чавдар Добрев, Боян Ангелов... Те аргументират документално и психологически в нов контекст историческата обусловеност на метафоричното обобщение на Пенка Чернева за същността на живота:

„Възелът на живота се намира на милиметри от земята, трябва да паднеш на колене пред него, за да го намериш, и тогава да резнеш, да пъхнеш благородната пъпка и здраво да превържеш раничката.”

Дали днешният български дом обаче ще успее да излекува многобройните си рани, Пенка Чернева не дава конкретен отговор. Но като журналист по призвание и като човек с чиста и неподкупна мисъл се чувства длъжна да каже истината за него:

„В България вече царува времето на ликвидациите. Помните ли ликвидационните съвети по селата? Пък и не само там. В България не се слагаха нови релси за новия живот, не се правеха промени, не се творяха реформи. В България се ликвидираше – каквото трябва и каквото не трябва, с други думи – каквото ни наредят.” („Рецепта за живот”)

„Страх ме е от разредения разтвор, в който се превръщаме. Тревожи ме измененото лице, с което тичаме към световния океан. Гневи ме псевдото, което ни поглъща...” („Алената нишка”)

В същото време, пак като журналист и човек, се чувства длъжна да даде кураж и надежда на сънародниците си чрез откритата от нея тайна на българската триада Хляб-Сол-Вино:

„Хлябът е родният дом, от който започва светът.”

„Солта е приятелството, мярката”, затова по традиция нашият народ посреща своите приятели с хляб и сол.

„Виното е здравето и дълголетието. Вино – да забравиш. Вино – да повярваш. Вино – да се радваш. Пий и благославяй. Отлей малко за мъртвите и пак се весели. Защото животът е вечен. Пий за живота. Пий и залюлей едно българско хоро с алена нишка.”

---------
Пенка Чернева, „Черна котка, бял гълъб”, изд. „Български писател”, С., 2023 г.
---------