Повей от митирижкия фолклор

Трите песни, които оповестявам, се отпечатват в “Прибой” за първи път. Те са записани през 1961 г., когато авторът на тази публикация е на шестнадесет години. Събитията в тях се развиват в средата на ХIX век, в селото под най-високия стропланински връх. Родените и живеещите в с. Васил Левски (Мюдюр-реслю, Медресе ова, Митиризово), са остро чувствителни към своето минало и родова памет. Местният фолклор възпява юнаците, развяващи зелените си байряци в Балкана, обявявайки се за свободни хора. Всяко загубено сражение в многобройните войни на турската империя, всяко разплащане с наемниците, всяка сватба или нова коронация в султанския двор, вдигала бирниците на крак за събиране на нови данъци. Това водело до нови своеволия и безчинства. Точно тези безчинства изтласквали нови вълни в планините. Такава вълна се плиснала в дивите и потайни места под Юмрукчал. Митиризово, в което около няколкото джамии са се ступвали над хиляда чалми, шейсетте християнски семейства са излъчили десетина хайдути. Ако все пак придобитите от българите с много мъка и усилия имоти и имущество, можело да се прежалят някак, то до гроб боляло отнемането на деца за еничари. Бедни и жалки, смазани и опозорени, лишени от децата си, те били подлагани на обезличаване и превръщани в тълпа.

Днес, паметна плоча в селото напомня, че в четите на Хаджи Димитър и Бачо Киро се записват трима митиризовци, на Шипка в боевете през 1877 г. се сражават шестима опълченци, а през войните на ХХ век са загинали над 45 души. В периода 1941-1944 г. 24 души поемат пътеките на партизанството.

Не считам за необходимо да анализирам “а ла учебникарски” песните, а само да добавя допълнителни щрихи около развиващите се в тях събития.

В “Митирижките айдути” Георги Донев и Дочко Димов се главили за ратаи в Делиормански чифлик. Изнурителната работа понасяли, но униженията не могли. Върнали се в Митиризово и като привлекли още един момък – Петър Колев, уловили Балкана. По-късно се присъединили към малка чета. Едно стануване на каракачани край сегашната месност”Агъла” навръх Петровден-техния най-голям празник, се превърнало в декор за драматизма в песента за Георги и Дочко. В разказите на отишли си от тоя свят хора, хайдушката майка е опоетизирана като в антична трагедия. Тя водила сватбарско хоро с кървава кърпа и се провиквала да потуши скръбта си и не даде воля на сълзите си. В с. Васил Левски продължават да се раждат деца, чиито наследници са Кировите наследници – родът на Сираците.

Митирижските айдути

Георги на Дочко говори:
Я, айде Дочко, я айде,
да идем, джанъм в Балканът,
Балканът – митирижкият,
Тамкъ се Дочко печелят
жълти жълтици от турци,
от турци анадолци.
Няма да сме самички,
сюрмаси други жъ срещним,
Те са ни братя кардаш,
братя, верни другари.
Дочко си рипна от радос,
в плевня си бръжко отиди,
вадарник с водъ принеси,
снагъ си тамкъ окъпъ.
Нов кат си дреи облечи,
нави си бели навуща,
червен си пояс препаса,
овчи си калпак наложи,
през рамо кебе префърли,
в пояс си пищов затъкна
и си на Георги продума:
Айде да идем в Балканът,
Балканът – нашенскит
дружина да си намерим
дружина – отбор юнаци,
Камбеза да си заловим,
дето невести разплаква
в наш‘те си брате одаи,
пред наш‘те, Георге дечица,
Деня и нощя раат дето не дава
на женуря и на всинца
ракия да му наливат,
млинове да му приготвят
и диван-чапраз да сидът.
Станали, па съ тръгнали
за Балканът – митирижкият.
Там съ събрали с юнаци,
юнаци митиризовци.
Георги и Дочко двамата
за мермер кланчи тръгнали
водица да си налеят
в тежки гюмюш юзове.
На кланчи като стигнали
мома си там заварили
убава мома Зоица,
мейове с водъ да пълни
и с кобилца принесе
до каракачански колиби.
Решили Дочко и Георги,
решили да я откраднат
и откуп голям да земат,
от юруци –стари овчери.
Решили и го сторили.
Айдути Зоица питали,
питали и разпитвали
де е на тейко й златото.
Момата дума не продумала,
ситни си сълзи ронилъ
и на айдути се молилъ,
да я не лъчат от сестри,
от сестри и братец едничък.
Дочко и Георги двамата
момини жалби не чули
и си я далеч отвлекли
на Узун бел в дупките.
Дълго я време вардили
и клетва си дали айдушка,
момата мома да тръгни,
кога си земат кемери
от каракачани юруци.
Иднъ ниделя заранта
на явка тайнъ с другари
Георги дупката напуснал.
В тъмната дупка дълбокъ
Дочко си клетва пристъпил
и кат прилеп на камък,
снага си мъжка прилепил
на снага бяла, моминска.
Кога се Георги завърнъл,
мома Зоица плакала,
плакала богу съ молила
от дупка да ни излези,
та тамкъ да си погине
и така честта си уварди.
Георги го жалост налегна,
мома си мълком изведи
от дупка тъмна, дълбока
и я на извор остави
там, дето вода пълнила
от там при братец да иди
при братец и при сестрици.
Годинъ време минало,
айдути на жар дебелъ
ягне на шиш въртели,
кога си пушка пукнала.
Таман се Дочко надигнал
жар да разжари,
куршум му гърди поразил
и той си ничком полегнал.
Дали е била юрушка
или пък пушка айдушка
и господ джанъм не разбрал.
От червен пояс препасан
Георги си анджар извадил,
над Дочко той се надвесил
и си му думи продумал:
Дочко ле, мой побратиме,
глъвътъ жъ ти отрежа,
да те не турци познаят
познаят на Киро да мъстят,
на Киро, твой братец мил.
Глъвъ му Георги отрязъл,
в торбътъ си я притурил
и по пътека преминал
по тъмно в село да иде,
Дочкова майка да срещне,
глъвътъ му да й остави,
да има майка да жали,
че Димо нейн стопанин
кога го турци затрили
там горе на Параджик,
снага му лисици дърпали,
дърпали още влачили
по Калоферските кайряци.
Георги си в село пристигнал
айдушка майка намерил
сватбари да си калесва,
Киро да си задоми,
без баща Киро, без братец.
Кат си глъвътъ видяла
Дочкова майка ридала
и си на Георги думала:
Георге ле, чедо читаво,
кървав си курбан дадохме
кога ми Димо затриа
по лани на Параджик.
Кръвта ли, Георге, не стигна
грехове да си откупим?
Утри жъ оро да водя
и булка, Георге, да крепя
сватбъ да си веселъ,
че Киро невеста ми води
Ивана Чакърлалюва.
Кога съ сватбъ привърши
тогава жъ дупка копаа
Дочкова глава да туря,
на господа да съ помолъ,
Киро да ми остави,
чи саде той ми остана
едничък на тая дюння, Георге ле.
Дочкова майка айдушка
на дама врата отвори,
глъвъ си в ясли остави
със сино я затрупа,
бяло си вино наточи
и си калеска удължи.

В “Лала Биволаркина” хайдутинът Кабаджи Недьо е дядо на карловците Евлоги и Христо Георгиеви. Генеалози, историци, краеведи ще трябва да положат големи усилия, за да опровергаят твърдението ми, че знатните дарители са внуци на родения в Митиризово хайдутин.

След смъртта му, неговия син Георги навярно не само с хубостта, младостта и силата си е заслужил благоволението на най-заможния карловски род-Пулиевите, за да стане техен зет. Колко ли било хайдушкото имане на Георгинедевия баща?

Лала Биволаркина

Нямала нийде никого
Лала, вдовица сиротнъ.
Таман под венчилу да мине,
либе и води завлекли,
братец и турци съсекли,
за майка жално плакала
от чума неподминатъ.
Коси си Лала подстрига,
черна си кърпа пребради,
черни биволи да пасе,
биволи Тахир бейови.
Кат си биволи пасеше,
под брястова сянка сидеши
и си на дърво думаше:
Бресте ле, дърво високо,
деня на слънце грейнало,
нощя на ясна месичина,
да гледаш надалеч, бресте ле,
кога ще мине, премине
Кабаджи Недю айдутин,
абер да ми проводиш,
та лебец да му занесъ
и бели, бресте, навои.
Така си Лала думаши,
па после ножле извади
из свойта малка вулийка
и с остро бучаче натъкми
кръстът Христов по кора
на дърво старо, брястово,
на него да се помоли
куршуми да я подминат
кога си лябове остая
на кланчи студено, айдушко.
Кат си кръстчи чоплеше,
орлица над дърво прелетя
и си на Лала продума:
Утри дервиши жъ минат,
Господьов кръст кат видят
с камъни жъ гу затрият –
от тука бягай надалеч.
Лала орлица не слуша,
остана кръстът да варди
да го не поразят дервиши.
Месичина кандилце палнала
ветрец си в клони заплакал,
дъждец си сълзи заронил,
като видели паднъла,
Лала Биволаркина,
Лала вдовица сиротна.
Двоица върли шейтана
с ортома Лала душили,
душили дор погубили.
От Чамлъка дървари се връщали
мерак ги хванал по пътят
на Лала гласът да чуят,
на почивка да си погълчат.
Ала така не станало,
под дърво стару брястово
снага й ничком видели.
Потни си чела с ръкави
дървари потта попили
и към лещака тръгнали.
Лескова влачка уплели,
с нея в селото принесли
мрътвата снага на Лала.
Мина се време, немина,
орлица рожби отгледа
горе-нагоре в скалити.
Да кръжат кат ги учеши,
крила си ядно бийше
и жално- милно думаши:
Ой, гиди, мои орлета,
като фърчите високу
дервиши да намерите,
да си ги вий подмамити,
да си ги тук доведети,
тук, дето Лала затриа.
В гърди им да се блъснети,
да им сърцата клъвнети,
затва чи на Лала Биволаркина
животът млади скършиа,
Лала дето айдути срещаши,
дето айдути ранеши,
дето айдути вардеши,
както ви ази отраниф,
както ви ази увардиф.

В по-ново време най-трайни следи в народната памет е оставил Хайдутинът Доню Илиев – хайдут Доню.

В “Джендема”неговото име носят пръскало, пътека и проход. Той е най-идеализираният образ в митирижкия епос. Безчет били подвизите на Доню, непризнаващ над себе си волята на войводи и байрактари. Имал най-добрите ятаци, бързо се ориентирал в сложна обстановка, малко неща са се изплъзвали от погледа му. Нему е посветена и песента “Анкина жалба”.

Анкина жалба

Анка айдут Донюва
в подница ляб си пичеши,
двори широки митеши
и си Балканът гледаше
и си на Балкан думаше:
Ай, гиди, стари Балкане,
кога от тебе жъ слеи
жъ слеи при мен да дойди
моето първо венчило?
От ден убав Гергьовден
не сме се двама сбирали,
заборавиф веке гласът му.
Три годин как седъ
при свекър и при свекърва,
при снаи и при девери
с мъжка рожба на ръци.
Постеля все ми убива,
камък ми лежи на сърци,
залък през гърло минава
насила, стари Балкане.
Я, му джанъм ти кажи
да слеи долу в силото
кога ми петли пропеят.
Тогаз жъ да го посрещна
и при Илийчо заведа,
по челце да го целуни
и ситни ми сълзи изтрий.
Балканът мълчал и слушъл
на облак сянка отфърлил
и си на Анка отвърнал:
Анке ле, айдут Донюва,
твоето първо венчило,
първом за мене се венча,
пък сетне, джанъм за тебе.
Чакай го, Анке зимъска,
жъ дойди, олан когато
сланъ ми шума попари
и дибел сняг затрупа,
кугату стадатъ отведат
и бели кайнаци замръзнът.
Ветрец ми тихо повеял,
Анкини сълзи пресушил,
в топлъ й пазва утийнал.
От кръг си пита метнала
на месал шарен, чеизен
и си високо викнала,
викнала, дор заплакала
и жално занареждала:
Кога ли Доньо жъ дойдеш
на софръ Доньо да седним,
да ми се залък услади,
на оро Доньо да идем
премяна да си извадя
три годин в иклюк стояла,
кога ще тейко да рече
първа ни рожба, Доньо ле!
Млада невяста айдушка,
везан си пош извадила,
сълзи й в него попили,
гласът и вятър препратил
горе-нагоре в Балканът.
Кога се вечер задала
и месчина огреяла
Анка си рожба преспала,
та си вретено запрела.
Девет си вретена напрела
и на десето думала:
Я, се вретенце позапри,
нещичко да ти разправя,
нещичко да тъ попитам.
Я, ми вретенце ти кажи
какво да сторя, направя
свекърва да си придумам,
че тя си каил не става
с Доню да се съберем
горе-нагоре в Балканът.
Таман вретено да каже
тънка се нишка скъсала,
на сън Илийчо проплакал.

* * *

Като второкурсник в Търговската гимназия в Бургас през пролетната ваканция на 1961г. в с. Васил Левски записах текстовете на песните от: 98-годишния тогава дядо Иван Чакъра; 87-годишната моя прабаба Мария Кехайова и 81-годишната баба Иванка Глухата.

-----------------

Публ. в “Прибой. Литературен сборник”, поезия и проза от автори, членове на Съюза на независимите български писатели, филиал Бургас. Съставител: Георги Мавродиев, Бургас, 2018 г.

-----------------